На крадеца, с любов

Петък, октомври, но не 13-ти. Освен че вали гаден дъжд, няма друго, което да скапе радостта в човешката душа. Или поне така си мисля, докато не виждам, че имам три изпуснати разговора от майка ми.

Набирам я и чувам глас, от който си вадя заключението, че най-малкото някой е умрял, ако не и няколко човека наведнъж. Но не.

„Обрали са ни“, казва тя разтреперано.

Стига, бе, пак ли?? Нали вече ни обираха, то не е ли по един път на апартамент или някои са абонирани за това щастие?

Изхвърчам като тапа, не си спомням как взимам такси, обаче помня, че на три пъти щеше да ни бутне рейс, та помолих шофьора да ме докара жива, че да не им се налага на нашите да се разправят два пъти с полицията.

По пътя си правя списък наум на нещата, които съм убедена, че вече ги нямам. Лаптопи, бижута, надявам се поне котката да са оставили.

Влитам у нас, където заварвам майка ми разтреперана /горката, отново й се случва първа да заварва апартамента обран/, баща ми, ровещ в тонове листа, които са посипани по пода и котарака, който ме гледа с безумен поглед.

Е, на мен остава да викна полицията. 166, добър ден, добър ден. Не си спомням точните думи, които съм изломотила, обаче споменах грабеж. Диспечерката или както там се казва, се наежва и ми отговаря нещо. Този път използвам думата взлом. Тука вече става страшно – грабеж или обир е последно, крещят отсреща?

Ми, викам, откъде да знам?

Следва нов крясък - грабеж било да ме нападнат, пребият и ограбят. Е, значи съм само за обир, щото съм си цяла.

Както майка ми по-късно хубаво каза, аналогичен би бил случаят, ако лекарите от „Бърза помощ“ започнат да ти крещят „инфаркт ли е или инсулт“, докато ти мучиш немощно по телефона.

Свързват ме с полицай. Той пък ме разпитва касова ли ми била бравата. И това не знам, боже.

Почвам да се чудя как съм оцелявала досега без да съм наясно с такива жизненоважни неща, като каква е разликата между грабеж и обир и какво значи касова брава. Слава богу, след 10 минути сме регистрирали престъплението, от какъвто характер и да е то.

Почваме да чакаме, часът е 5.15 следобед. Знам, че не трябва да пипам нищо, затова само обикалям и хвърлям по едно-две далекогледи очи из стаите. Интересно, компютрите са си на мястото. Всички шкафове са изпразнени, гардеробите – също. Практически няма къде да се стъпи. Не виждам никакви бижута и направо ги отписвам. 

В хола разни документи на пръв поглед също липсват. Забелязвам, че 7-те лева, явяващи се нещо като портиерни, си седят кротко върху телевизора. Обаче регистрирам липсата на бутилка бордо, което стоеше до парите.

Явно крадците са любезни, решили са да пийнат за наше здраве, може и свещичка в църквата да са запалили. След като са заключили отвън, с нашия си вътрешен ключ. В следващите дни явно няма да се спи.

Всички шкафове в кухнята са отворени, а впоследствие забелязваме, че и фризерът също зее. Не знам какво са си въобразявали, че крием в замразения грах и патладжаните.

В шеги и закачки часът става 6.15. Решаваме да звъннем отново в районното, да не би да са ни забравили. Не ни били забравили, обаче имали много обири. Добре, ама кога все пак ще дойдете?

"Ми, не знаем, не сме си легнáли на гърбовете".

Ама хора, тука ни няма разни документи, туй-онуй. "Е, кво от това, да не са папската корона", казва полицаят.

На такъв аргумент няма какво да отговоря и само чувам как отсреща ми затварят телефона.

Продължаваме да обхождаме апартамента, пристига и съседка, която я обраха наскоро. Влез, викам, обикновено е по-подредено и чорапите ни не седят върху лампата, но случаят е особен. Тя оглежда съчувствено и ме пита касова ли ми е бравата.

О, да, казвам радостно -  щастлива съм, че на тоя въпрос вече мога да отговарям бързо и професионално.

И нашата беше такава, казва тя оклюмало и ме пита какво са ни задигнали.

Обяснявам й за виното като първа липсваща вещ, която е сигурно, че не си е на мястото. О, на мен ми откраднаха един шоколад и стек цигари, отронва тя, а мен ме осенява мисъл.

Припкам до хладилника, да видя кашкавалът там ли е, не че съм неразделна с него, просто ей така, интересно ми е. Там си е обаче, явно не са имали време, и гъби има също, ама са малко поувехнали и непривлекателни.

Звъни ми приятелка по телефона. Пита ме дали ми е там епилаторът или пак са го откраднали. Щото предния път и с него се простих, ако щете вярвайте. После полицаите ми споделиха, че в някакъв предишен обир една мацка се оплакала, че й свили вибраторите. Почнах да се радвам, че тоалетната хартия си е на мястото. Човек и от малко е доволен.

Става 7.15 Отново звъня в полицията да ги питам дали възнамеряват да идват или да си събираме гащите по чекмеджетата. Затвориха ми.

В 8.15 се случва същото, а в 9 вече им звъннах да им кажа да не идват. Ама те към вас пътуват, еуфорично ми съобщава полицаят. Е, ще ги изчакаме тогава.

Най-накрая пристигат. За да се покажа каква съм умница, отивам при тях и им посочвам вещо бравата – касова е, викам, нали виждате. Казва ми се, че такива ги отваряли по-бързо, отколкото ние си отключваме със собствения ни ключ.

Майка ми започва да описва какво е задигнато и когато стига до международен паспорт, полицаят я поглежда с укор. Разговорът протича така:

Полицай: Защо си държите паспорта вкъщи...
Майка ми: ?????
Полицай: Трябва да си го изнасяте навън.
Майка ми: Къде навън, да си го закопая в двора ли? Или да го зазидам в стената?

Край на разговора.

Половината вход е в апартамента ни поради необходимостта от поемни лица. Поемно лице е комшията, който ще се подпише в протокола, че къщата наистина е с краката нагоре. Цъкат съчувствено и обикалят по стаите. Чувствам се като съдържателка на страноприемница, само дето вино нямам. Щото ми го откраднаха.

Полицаите си тръгват, защото бързат за оглед в съседния вход. Ние ги питаме какво трябва да направим, за да предотвратим евентуално потретване на обира. Ми нищо май не можело да се направи. Ако искали да влязат, влизали. Да сме си сложели друга брава, като че ли това не го знаем, особено предвид факта, че са ни откраднали и ключа.

Не за друго, викат, ама имаме случаи да обират един и същи апартамент два пъти за един ден. Каква чудесна новина! А ние да ги чакаме ли да влязат или да напуснем предварително? И няма ли някога да ги хванете?

Полицаите гледат унило и признават, че не можели, ей така две години вече се гонели с тях...

Екшънът приключи в полунощ, а на другия ден започна голямото прибиране, подреждане и наместване. Купуване на брави. Пране на всички дрехи, които бяха по пода. Обсъждане на идеи за закупуване на алигатори, токсични жаби и гърмящи змии. 

Днес е понеделник, започва нова седмица. Побиват ме леки тръпки при мисълта какво ще заваря на връщане, въпреки че пиячката свърши, дрънкулките - също.

Остана само сирене и босилек. Мисля, че има и едно-две яйца. Но им ги давам и тях, де. Ако са гладни – да ядат, ние сме щедри и гостоприемни. Само ще ги замоля да не разхвърлят толкова, ако им е възможно, разбира се.

А пък ние обещаваме да си заровим паспортите в кварталната градинка или под някое от жълтите павета. Ама не казваме кое.