Официално посещение

Като, разбира се, пътищата са затваряни точно в най-натовареното време около 9 часа, когато всички живеещи в София, без пеленачетата, хукват по автобуси и маршрутки или яхват колите.

Тук могат да бъдат разграничени няколко ситуации.

За тези, които пътуват с автобус, пътешествието е дълго и мъчително, започвайки още с чакането на логично закъсняващия транспорт. Следва тъпчене и бутане, “влезте още малко навътре, вижте колко място има”. Интересното е, че отвън винаги изглежда, че има място, но нещата в действителност не са такива.

Въпреки всичко, масата пътници се поддава на позива за по-компактно ситуиране в автобуса и така всички се озовават в задушевна обстановка. Тъй като пътят е задръстен, нормално е пътуващите да завържат социални контакти помежду си, понякога се намират забравени приятели или се създават нови.

Също така има интензивен обмен на вируси, акари и други животинки, които си кътаме грижовно в телата, а понякога чувството е все едно се намираш в белодробна клиника – около теб поне петима пътници хриптят като туберкулозни кокошки и услужливо не си слагат ръката пред устата.

Упоритостта, обаче, се възнаграждава пребогато и така почти всички успяват да слязат невредими на спирката, която трябва. Е, тук таме има скъсано копче, откъснато токче, а някои жени напускат возилото с оправдано съмнение за нежелана бременност. Но това са дребни неща.

За тези, които пътуват с маршрутка, ситуацията горе-долу наподобява описаната по-горе, с тази разлика, че шофьорът на маршрутка по дефиниция е същество с компулсивно-обсесивно разстройство и просто не може да кара бавно и спокойно. Затова хората, които не са могли да седнат, се налага да висят на някой от крайниците си, увит около дръжките в буса.

Честа ситуация е сядането в скута на някой пътник, тъй като все пак ние сме хомо сапиенс, а не индонезийски тамарини, и опашката при човеците е само рудиментарен орган, т. е. няма хващателна функция. Щастливците, пътуващи с маршрутка в такъв момент, се отърват с разтеглени сухожилия, изпотяване при разминаване с трамвая в насрещното и няколкохиляди псувни от шофьора по адрес на “рендетата”, които карат пред него.

Третата възможна ситуация е да излезете със собствения си автомобил. Тогава поне ви е спестено висенето по дръжките, но че ще висите по улиците е повече от ясно. Шофьорите трябва да се запасят с пълен резервоар, така че да гарантират безпрепятствено придвижване от Младост 1 до Орлов мост в рамките на около 2 астрономически часа. По пътя ще се наложи да спират многократно заради пресичащи Цариградско шосе малоумници и да си затварят бързо прозорците преди някое ромче да се е навряло до кръста през прозореца.

В същото това време монголският изключително важен държавник се носи тържествено по затворените за работещите софиянци главни улици и се запътва на разговори, да предположим, с премиера. Естествено, нито премиерът, нито държавникът-гост са наясно с това какви затруднения създават на нормалните столичани, които закъсняват за работа, лекции, изпити, срещи и какво ли още не.

Но след като и днес попаднах в гигантско задръстване, а половината център бе ограден от електриково зелени катаджии заради нечие официално посещение, цялото ми търпение духна яко заек. Затова ужасно много искам да помоля кмета, след като реши съдебните си проблеми, да измисли някакъв обиколен маршрут за височайши особи.

Например, да ги превозват със Симеоновския лифт, а през лятото може и с открития, който ходи до Черни връх. Там могат на спокойствие да бистрят международната политика, да обсъдят задълбочените двустранни отношения и да подписват декларации, докато ние ще работим, за да им платим билетчето за лифта.

Плюс това е много приятно, като седнеш на открития лифт, да си клатиш краката, а това е, което държавниците умеят да правят най-добре.