22:08.
Толкова ме боли главата и ми се спи, че когато леглото започва да се люлее и да потъва, решавам, че:
съм прекалила с аналгина, надрусала съм се неусетно и скоро ще видя розов слон, сластно облегнал бивни на възглавницата до мен.
или
получавам инсулт, инфаркт и хипогликемична криза едновременно.
Гръбнакът ми първо става на желе, после се превръща в нещо като арматурна заготовка и в така получената консистенция застива неподвижно.
Къщата е тъмна, стените скърцат, пукат и въздишат, а протяжният вой на котката слага финална драматична нотка на звуковото оформление.
Започвам да рева. Така, без да усетя. Рева си кротко и напоително, възглавницата заприличва на гюдерия, сърдечните ми камери се отварят и затварят с трясък, гардеробът препуска пред очите ми.
Земетресение ще да е. Прехвърлям варианти наум.
Че ще се срине блокът, е ясно.
Въпросът е дали съседите от деветия етаж ще паднат веднага при мен, или първо върху главата ми ще се стовари пианото на тези от осмия.
Важното обаче е аз самата да не се пльосна върху комшиите от третия, щото сме скарани, а аз не обичам да правя първата крачка към сдобряването.
Най-удачно ще е директно да се изтърся в спалнята на този от партера – той и без това ме гледа жадно и няма да има нищо против да му се изсипя гола и ревяща в постелята барабар с пианото.
Хълцаща и подсмърчаща, звъня на баща ми, който не е в България. Човекът е физик и ще ми даде научно обяснение дали ще се мре и как точно.
Връзката е лоша, той чува само гóркия ми плач и откъслечни думи като „земетресение“, „всичко се люлее“, „страх ме е“.
Паниката вече е интернационална.
Някак си успява да ме разбере и ме информира, че блокът е направен от вибробетон и издържал до 8 по Рихтер.
А по Шпонхоер-Карник, Медведев, Фаренхайт и Любка Кумчева колко издържа, питам в истерия аз, а той ми вика: „Наздраве!“.
След него ми звъни приятел, който ме инструктира веднага да си обличам нещо топло и да слизам долу, където най-добре да нощувам. И да не съм се качвала в асансьора!
Послушно казвам добре и затварям, а след това се замислям, че ако седна пред входа по тениска, палто, маратонки и с виеща котка в джоба, тези от третия етаж услужливо ще повикат санитарната кола и с това одисеята ще приключи.
Решавам да си седя вкъщи.
Имам военновременни запаси, състоящи се от консерва скумрия в доматен сос, свещи, бутилка сакé и комплект отвертки.
Мога да изкарам няколко дни, в случай че Витоша изригне или язовир Искър се излее и превърне милата ни столица в оризище.
Минава половин час.
Една от телевизиите мимоходом съобщава в спортната си емисия, че „в София е регистриран трус“. Пак добре, че не го вметнаха като част от прогнозата за времето или в информацията за пътната обстановка.
Решавам да долазя на четири крака до леглото и да се опитам да дремна. Лягам внимателно и бавно и постепенно се унасям.
7 сутринта. Новият трус ме изхвърля от леглото като тапа. Почва да ми писва. Не може ли наведнъж и завинаги, а не денонощно и по малко???
Нямам интернет, затова включвам телевизора с надеждата да се осведомя дали градът още е цял, или да си търся нов.
Наличните предавания са колоритни.
Трябва да си избера между нещо, наречено „Иконостас“, сапунката „Тайнствената Лейла“ и сериала „В неведение“.
Последното, в интерес на истината, ми се вижда най-подходящо за ситуацията, но, уви, дори и то не съдържа данни за сеизмологичната активност на територията на страната.
Загасям информационния източник, изчаквам да стане 8 и слизам (по стълбите!!) до отсрещния магазин.
Купувам бисквити, букет хризантеми, бутилка вино и салфетки.
В края на краищата, ако не друго, съм гостоприемна.
И в случай че тази нощ през тавана ми се изсипе порой от съседи, поне ще има с какво да ги почерпя.