Само в Япония

Съзнанието ми регистрира активност: птички пеят, а бебето на съседите реве.

Освен това, по всичко личи, че отдавна се е развиделило.

Поглеждам часовника – 4 часът и 23 стотинки...ммм...секунди??...

„минути, бе”

...сутринта...

„Чакай малко...не е ли рано за слънцето да се показва? Птичките са се объркали нещо, не може толкова ранен час да се нарича „сутрин”! „

Струва ми се, че съм станал преди да съм си легнал.

„Не забравяй, че живееш в Страната на Изгряващото Слънце. Сигурно има причина да я наричат така.”

Да. Има. И тя е очевидна.

...Унес...

Три часа по-късно

Бебето продължава да циври и ме принуждава да стана, не без усилия да се облека и да сляза от втория етаж по стълби с 60-градусов наклон. Изпитанието отнема десетина секунди и в момента, в който стъпвам на първия етаж, пулсът ми е 120, а сънят отдавна си е отишъл.

Мисълта за турско кафе е ободряваща като самото кафе. Прибавям и цигарка вече се чувствам почти човек. Сядам пред компютъра и преглеждам новините – кои по-подходящи за чорлавия като косата ми мозък, кои не – и не усещам как става време да поемам към университета. Излизам.

Шоу тайм.

„Защо, като е толкова студено, не вали сняг?”

Сигурно и за това си има причина и тя вероятно се крие във влажността. В Япония не усещаш влажността само когато си под душа. Тук винаги си в „свои води”, често по-буквално, отколкото би ми се искало. Хазяйката ми каза, че преди десетилетия покрития със сняг Киото е бил обикновена гледка, но сега единственото, с което е покрит градът, е асфалт. Черен.

Запътвам се към станцията на метрото. Поглеждам часовника и леко ускорявам ход.

„До станцията е 7 минути пеша, сега е 9:04, трябва да хванеш влака в 9:11, за да стигнеш навреме за лекцията.”

С метрото няма шест-пет. Впрочем единственото шест-пет, което свързвам с метрото, е бързият влак в 18:05, който трябва да хвана вечерта и обикновено изпускам. Ускоряването на крачката при мен вече се е превърнал в психосоматичен рефлекс, нещо като кучето на Павлов, но при мен рефлексът се задейства от часовника.

Случвало ми се е да изпусна влак за три секунди. И за две също. Случвало ми се е и да го хвана за три или две секунди или дори да ме затисне вратата – т.е., нула секунди. Ако имам време и нерви, някой ден може и да сътворя нов математически парадокс от всичко това. Ако си в крачка с влаковете тук, значи можеш да си сигурен, че си и в крачка с времето.

Днес имам късмет – благодарение на развития рефлекс имах прозорец от цели седем секунди, и то без търчане. Денят започва добре, защото освен че хванах заветния влак, изпуснах 1000-ватовата уредба на станцията, по която жизнерадостна японка обикновено оповестява, че идва влак, че това било адски опасно (!?) и да съм седял зад бялата пунктирна линия, а децата трябвало да бъдат хванати за ръчичка.

Мисля си за нервните кризи и временни оглушавания, до които ме е докарвала тази уредба, и как ако имаш нещастието да засечеш два разминаващи се влака, трябва да се държиш за някой здрав парапет, за да не те отнесе вятъра. Отбелязвам си да спомена на НАСА за безплатния wind tunnel, който съществува в метрото в Киото, и с който могат да си тестват совалките.

„Къде да седна?”

Няма значение, трябва да сменя влака след три спирки – в следващия влак ще има значение, защото с него ще пътувам още 40 минути. Сядам и си слагам слушалките точно навреме, за да заглуша друга 1000-ватова уредба, този път в самото метро, по която се съобщава коя е следващата станция по трасето на тримата пътници в общо десетте вагона.

”Благодаря, чиче, ама щом аз, чужденецът, ги знам наизуст вече, наистина ли е необходимо да ги повтаряш всеки ден, пък и да крещиш толкова? Дори „Massive Attack”го дават по-спокойно от теб, въпреки че са избрали такова име за групата си...”

Отварям книжка и прочитам три страници, когато идва моята спирка. Междинна е, там сменям влака с експресен. Между Осака и Киото сноват шест вида влакове – обикновен, бърз, по-бърз, експресен, по-експресен и още един, смисълът от чието съществуване още предстои да разгадая. Естествено, колкото по-бавен е, толкова по-начесто, като експресният е с оптималната комбинация между бързина и честота.

„Спирката, на която живееш, е единствената, на която спират всички влакове, освен експресния. Дори и по-бързите от него спират там.”

Знам и дълго време това ме глождеше, докато хазяйката ми каза един ден, че преди доста време моята спирка е била крайна. Влаковата компания, обаче, в един момент решила да продължи линията с още две спирки, като новата крайна спирка сега е центъра на Киото.

„Моите хора”, разбира се, протестирали срещу удължаването, на което корпорацията отговорила с изваждането на съответната станция от листа на спирките, на които експресният влак спира.

Аха...

Мисля си, че такива отмъщения биха били присъщи на родните железници, и това ме кара да се развеселя. Вече не съм толкова ядосан, че трябва да сменям влакове, защото осъзнавам, че имаме нещо общо с японците. Очевидно денят ми отново ще е изпълнен с игри от типа „Открий десетте разлики”. Или прилики.

Прилика: Трябва да съм първи на вратата на влака, от който слизам, за да съм първи пред вратата на влака, на който ще се качвам, защото битката за седалките ще е тиха, но безмилостна.

Разлика: Не можеш да си първи във влака, ако не си първи в една от двете редици от хора, които чакат на точно определено място на перона, за да се качат. Има си йерархия.

И маркировка на мястото, където да чакаш. Когато влакът спре, се оказваш точно пред вратата.

Няма бутаници.

Има военна хитрост.

Няма псувни.

Има щори на прозорците.

Няма място за краката.

Има толерантност, спящи хора, гримиращи се тийнейджърки, вагон само за жени, дори обществен телефон.

Няма добра вентилация, volume control, не можеш да си използваш мобилния телефон.

Само в Япония официален служител във влака ще се приближи до теб и ще ти каже да си изключиш тутурутката, защото притесняваш околните.

Не съм казвал, че играта има край, но трябва да спреш, преди да започнеш да шариш с очи наоколо като съдия на тенис мач: „Има...няма...има...няма...”

Успявам да се пласирам на една седалка вдясно – ако съм вляво, слънцето ще ме опече за секунди, защото влакът пътува от Север на Юг, а е сутрин, дори и щорите не помагат, защото хвърлят шарена сянка върху книгата ми, което ме разсейва.

През първата година се бях специализирал да си дописвам домашните във влака, което будеше зле прикрито любопитство у околните, като аз се зъбех на по-нахалните, които ми надничаха в тетрадката. Сега, на прага на четвъртата ми година като студент, този период е отминал, като сега само чета – както се казва, завърших университет във влака.

Влакът спира на три от около петнадесетте спирки преди да го сменя с трети. На тези три спирки се качват бизнесмени на глутници, бабички с по три бастуна и пет патерици, миришещи на виолетки, и привидно 20-годишни родители с бебе – бащата е облечен в бял анцуг, кларкове, носи три килограма злато и напълно му отива определението „гангста”, а майката е пременена в тоалет с такова разнообразие от цветове, че неволно си помислям как всяка циганка, която проси на Орлов мост отсега нататък ще ми изглежда като модел на „Армани”.

Никой не сяда до мен преди да се запълнят останалите седалки. Все пак, разширените вени не бива да се пренебрегват повече от чужденеца.

„Не си абсолютно честен към тях! Помниш ли онази лелка, която ти се поклони преди да седне до теб оня ден?”

Помня, разбира се, такова нещо забравя ли се. Помня също и другата лелка, която си сложи ръката на празната седалка до нея, за да не седна там. Това е другата интересна игра, даже по-интересна от предишното „Тука има-тука нема” – целта е да се направи психологичен анализ на персоната, до която ще седнеш, за двете секунди между влизането във слака и сядането, за да прецениш дали ще ти се поклони, ще си сложи чантата или ръката на седалката или няма да ти обърне внимание изобщо до момента, в който влака потегли.

Последния тип хора всъщност са най-непредвидими, на принципа „Тихата вода е най-опасна”, и имат собствен вариант на моя рефлекс на Павлов, който се състои в моментално заспиване при потеглянето на влака, клюмване на главата във възможно най-неудобна поза и патетично поклащане през целия път, съпроводено с временно облягане на твоето рамо. Като ги побутнеш, се събуждат, казват „Извинете” и заспиват веднага отново.

„И ти спиш понякога, не се прави на ударен”

Признавам си, спя. Веднъж бях толкова уморен на връщане от университета, че заспах на една дълга седалка и когато се събудих, осъзнах, че съм си бил полегнал в поза „Пиян Бездомник”, заемайки място за петима, с няколко книги и тетрадки разпиляни около мен, когато съм се излегнал върху чантата си. Както вече споменах, има толерантност, като спящите са привилегировани в много отношения.

След 40 минути идва и моята спирка. Тук се качвам на трети влак, който ме откарва до не толкова заветния Алма Матер. На японски ми напомнят да не си забравя чадъра, да не влизам в петия вагон, ако съм от мъжки пол, че има разпродажба в този и този магазин и да не съм забравел да посетя Киото в сезона на червените кленове. На английски съобщават само името на спирката, а чадъра, разпродажбата и Киото да си гледат работата, общо взето.

„Проблемът не е дали говорят добър английски. Има нещо много по-фундаментално сбъркано, което се изразява във факта, че 90% от японците са учили английски през по-голямата част от живота си – 10, 12, 15 години. 20 години.”

Невероятно, но факт – след 20 години ходене на уроци, английският на изумителен брой японци е на ниво поздрав.

„Хароо. Май нейму изу Таро, кана...ееееееето...ееееееее...то...Уеа аару юу фурому?”

Проблемът не идва само от това, че не правят разлика между „р” и „л” и „в” и „б”, че произнасят „си” като „ши” и „ти” като „ци”, или че ако трябва да произнесат повече от една съгласна накуп, вмятат по едно „у” след всяка от тях, макар че се получават много интересни думи и фрази.

Само в Япония „сит даун” става „шит даун”, „сити офис” – „шити офис”, а всеки посланик се превръща автоматично в посраник.

Но истинският проблем се крие в истеричната паника, която ги овладява, когато им се наложи да говорят с чужденец. В съзнанието на почти всички японци Чужденец = Американец = „Ужас, трябва да говоря с него на английски!”, като настъпва голяма и неловка пауза, когато научат, че не си от Америка. Паниката отстъпва място на любопитството към този къдрав брадясал екземпляр, който на всичкото отгоре не е американец. Напрежението спада допълнително заради неуловимата логика, че щом не съм американец, няма нужда да говорят на английски.

Неизменно следва...

„...Сега ще те попитат откъде си”

• А откъде си, тогава?

• От България – „...ааа, България...Кисело мляко!!!”

• Аааа, България! Кисело мляко!

• Да, оттам идва киселото мляко – „...абе, верно ли е, че ядете кисело мляко всеки ден”

• Я ми кажи...верно ли е, че ядете кисело мляко всеки ден?

• Зависи от хората, аз ям доста често – „...така ли...аа... къде беше България?”

• Така ли...ами...къде беше България, я ми напомни...

• Между Румъния на Север, Сърбия на Запад, Гърция и Турция на Юг и Черно море на Изток – „...аха, ясно, да, бе...а столицата?”

• Разбира се...ами столицата коя беше?

• София – „...а на какъв език говорите...български?”

• София...така, така...аааа...в България на български ли говорите?

• Да, много правилно, браво! - „Писва ми вече. Махай се оттук преди да те пита как ти се струва Япония!!!”

• Аха...а Япония как е?

Тук не издържам, казвам им, че е дълго за разправяне, с което не лъжа, че ми е адски интересна и екзотична, но трябва да тичам за час. Пожелават ми приятен ден и кой откъде е.

Изкачвам хълма към университета. Ако някой ми изрази възхищението си от чистотата, която цари в Япония, да ме посети в университета. 12-лентовата магистрала, която минава покрай главната порта, се скрива от погледа ми, когато светофара се сменя и безкрайния поток от коли, камиони и мотопедчета стартира поредния кръг от рали „Осака”. Няма нужда да пуша през следващите пет часа – докато изкача хълма, вече получавам халюцинации от емисиите. С присъщ оптимизъм се надявам те да ми помогнат да разбера основите на квантовата механика през следващия час и половина.

Не ми помагат, разбира се – нищо не може да ми помогне тук. Смесят ли се китайско писмо с модерна физика, най-добре да се застреляш още в началото, за да си спестиш мъките. Кофтито е, че осъзнаваш това чак накрая, когато си предал 20 репорта за семестъра само по този предмет, още 15 по статистика и няколко други, които вече изглеждат маловажни.

Целият процес е едно голямо бяло петно, което ти пречи да се замислиш за всичките абсурди, а именно професора, който ти казва, че е забравил (!) отговора на въпроса ти, шушукането, продължаващо пет минути между студенти, които са открили грешка на дъската, но не смеят да се обадят и да я посочат, гробното мълчание, с което 80 човека посрещат въпроса на професора „вие това учили ли сте го?”.

Самоизявата не се толерира, което ми отне известно време. Питат ли те – отговаряй, аз така знам от малък още. Само в Япония има студенти, които ще се въздържат да отговорят на въпрос, отправен към цялата аудитория, дори и да знаят отговора, защото това ще се приеме като самоизтъкване и другарчетата им после няма да си играят с тях, защото се хвалят, че знаят. Затова всички са много щастливи, че аз съм в групата – често питам и отговарям и въобще съм Човека Посредник. И никой не се чувства задължен да си играе с мен, за което съм им искрено благодарен.

След часа по квантова механика следва обедна почивка. Друго бяло петно – тук вече започва да ми се спи неистово и само хубавата книжка и малко слънчево петно ме спасяват да не заспя като оня път във влака.

Никой не спи на лекции както японските студенти. Ако лекцията е безинтересна и маловажна, можеш да си купиш сандвич, да се облегнеш и да се наслаждаваш на театралното представление, в което част от зрителите са и актъори. Заспиването прострян на банката е разбираемо и е масова практика не само в Япония. Но моят абсолютен фаворит за наградата „Ама тоя наистина ли спи така?” е винаги някой, който заспива прав с молива в ръка. Процесът на заспиване се състои от няколко подпроцеса, като винаги се започва със застиване за минута-две посред изречението.

Следва внезапен изблик на енергия, точно като стар Москвич със задавен двигател, изречението се довършва, след което бензинът свършва окончателно и заспиването навлиза във втората фаза. Тя се характеризира със спастични полюшвания настрани, породени от загубата на съзнателния контрол върху мускулите, които винаги ме карат да мисля, че заспиващият всеки момент ще се хвърли на пода.

Тази фаза е критична по отношение на целия процес, защото понякога жертвата наистина се хвърля на пода или поне бута полупразна алуминиева кутийка, която пада с дрънчене, изваждайки притежателя си от транса му като го опръсква с горещо кафе, и се търкаля чак до подножието на катедрата, рисувайки сложни кафяви геометрични фигури по пода.

Тук вече се смея от сърце, че и от далак, черен дроб и панкреас, но щастието ми не трае дълго, защото сега трябва да чакам да се стигне отново до втора фаза – дрънчащата кутийка е събудила всички останали заспали студенти. Но ако този период премине без подобни апокалипсиси, моят колега се килва на една страна много бавно, моливът пада от уморената му ръка и дълбокият сън го сварва надвесен над пътечката между редиците банки в безобразно неудобна поза.

Поради тази причина сънят не трае повече от 10-15 минути, а събуждането се съпровожда с изпукването на пръстите, врата и гръбначния стълб по начин, който би накрал всеки терапевт с 20-годишна практика да си изяде дипломата.

„И ти спиш в час, понякога с доста смехотворни последствия...”

Отново признавам. Но поне заспах достойно, както трябва – проснат на банката, а не клюмнал от стола като пиян гибон. А като се събудих, беше минал половин час от края на лекцията, навън се стъмваше, всички си бяха отишли, а професорът далновидно беше изгасил лампите на излизане.

Следващите лекции минават по същия забавно-отегчителен начин и изведнъж мога да се поздравя с изтичането на още един учебен ден. Мога да се прибирам вече. Запалвам цигарка и за запътвам обратно към до болка познатата гара. На гарата също се пуши. И във всички ресторанти се пуши. И в кафенетата, в караоке-баровете, в офисите, във влака-стрела.

Само в Япония можеш да отидеш в офисче 3х3 да си платиш закъснялата сметка за мобилния телефон и да изпушиш една цигара докато чакаш да го пуснат отново. И само в Япония всеки 12-годишен хлапак може да си купи цигари и бира от машинките, но отново само в Япония никой такъв не го прави.

Обратният маршрут е същият. Както казваше Гарелов едно време – часът и мястото на срещата са известни. Същите образи, само дето има и шайка пияни бездомници с по две бурканчета ракия във влака – невероятни скици са и ми пълнят душата, защото се смеят от сърце, разправят си истории на висок глас и не се съобразяват с останалата тълпа. Която също ги игнорира напълно.

Два различни свята, които са толкова близко физически и толкова далече културно. За всеки от тях другите са аутсайдерите.

Само в Япония бездомниците имат пари в банка, но живеят под моста в картонена колиба, защото тези пари не им достигат да си наемат жилище. Причината да виждаш костюмирани хора, живеещи в палатка в парка, е че са били уволнени от работа, а само в Япония не можеш да си намериш повторно работа ако си бил уволнен дисциплинарно. Никога.

Родителите ти не искат да имат нищо общо с теб, защото си ги засрамил, поради което и не можеш да живееш с тях вкъщи. Само в Япония майки пускат децата си да играят в парка, където има бездомници, без да се страхуват за сигурността им.

Само в Япония има картонени колиби под моста, заключени с катинари.

Слизам от (шестия за деня) влак и осъзнавам, че съм гладен. От сутринта не съм ял и това не влияе добре на 85-те ми килограма – ще взема да загубя някой. Яде ми се нещо по-така, затова решавам да отида до вкъщи и да си оставя дисагите първо, след което да пазарувам. Изсипвам 8-те кила книги, които мъкна всеки ден по незнайни причини, нарамвам празната раница и скачам на велосипеда, че така най-бързо ще обиколя трите големи супермаркета наоколо.

Само в Япония има пет големи супермаркета в радиус от 200 метра от всяка, както казват математиците, произволно избрана къща, като във всеки от тях има по нещо много евтино, което в другите е на двойна или тройна цена. Трябва да си беден чуждестранен студент, за да се юркаш да следиш откъде какво можеш да си позволиш да си купиш.

Само в Япония можеш да си позволиш да си оставиш колелото незаключено с три торби, пълни с чушки, зеле, кашкавал, пиле, бира, шоколад и прочее глезотии, висящи от дръжките, пред всеки от тях. И само в Япония всеки голям супермаркет си има портиер, който сбутва безкрайната колекция от велосипеди, за да има място да си паркираш твоя, подава ти кошница на входа, пожелава ти приятно пазаруване и като си тръгваш, ти избърсва седалката на возилото с парцалче (ако вали), за да не ти се намокрят задните части докато караш към къщи с покупките.

Прибирам се уморен, но доволен, стоварвам яденето в кухнята и осъзнавам, че трябва да си изпера дрехите. „Пране” е силно казано, защото само в Япония пералната машина не сгрява водата и пълни вода директно от чешмата, като първата е на крачка от замръзването през зимата. Най-обикновената „Перла”, която притежавахме вкъщи в продължение на десетилетия, имаше опция да си избереш температурата на водата като переш.

Но какво се оплаквам и аз, като след прането и простирането дрехите най-накрая изсъхват и следва истинсткият фън – намирането на мазна топка прах за пране в задния джоб на дънките след като те са изсъхнали, ти си ги обул и си си сложил билетчето за метрото с същия джоб. Или пък странните орнаменти по вече изсъхналите тениски, изрисувани с изостанал по тях прах за пране, който е имал време да разтвори боята след като дрехата е съхнала два дена в съседната стая, която не отоплявам.

Те са различни след всяко пране, не са видими преди дрехата да изсъхне напълно и обикновено приличат на скални рисунки, създадени от заклет потребител на опиум. Поне съм оригинален като ходя на лекции, хората ме заглеждат.

Готвенето отнема от пет минути до три часа, в зависимост от това какво ми се яде, колко съм гладен, колко съм уморен и колко репорта имам да напиша за утре. Обичам да готвя и ако е петък вечер, се отдавам на пиянство и разврат, което в моя случай ще рече няколко бири, консултации с приятелката ми какво да сготвя за вечеря, ровчене в Интернет през времето, в което яденето се вари/пържи/пече и, накрая, гледането на някой филм. Ако не е петък вечер, процедурата е същата, но без няколко от бирите и филма, а след яденето следва писане на репорт(и).

Което продължава, докато си легна в 2 през нощта.

За щастие, и в Япония слънцето залязва.

Александър Хаджииванов