2 януари

Чилийският етап започна с няколко часа измъчена дрямка върху метална пейка пред гишетата за регистрация за полети на летището в Сантяго де Чили. Вярно е, че е много хубаво летище, също вярно е, че никой не говори английски. По-малко и от Бразилия даже.

Най-сетне Патагония! Пунта Аренас. Провинциално градче, гарнизон, с няколко големи сгради от първата половина на XX век в центъра, още няколко, но по-малко, - от втората - и паметник на Фернандо Магелан (изписано на испански Hernando de Magallanes) на най-видното място. Градът е пристанище на Магелановия проток от континенталната страна. Отсреща е Огнена земя, където, знайно е, хората ходят на ръцете си, за да могат да си духат като се изпопарят на огъня.

Събрахме се и се запознахме групата и водачите. Първото впечатление беше, че ще ходя на планина с четирима като Уелсеца от миналия път в Уганда. Второто впечатление беше, че положението е по-лошо: един куц (аз - с кокоши трън в стъпалото), един сакат (Мак - с травмиран гръбнак), един сляп (Боб - с едно око), един нетрениран (Стивън - прилично дебел) и един мюсюлмански фундаменталист (Мустафа Махмуд Мустафа Мустафа).

И двамата водачи не са стъпвали на върха, към който са ни повели. Единият, Анди, е англичанин, наборче (68), водил планинарски експедиции по най-различни други планини и живял в Антарктида две години барабар със зимите на работа за правителствения институт British Antarctic Survey. Ама то звучи, като да кажеш, че щом си живял две години в Европа, значи можеш да качиш група на Елбрус. Изказва се с презрение към всички не англо-американски бази на и около континента, които само задоволявали политически амбиции и мерели температурата, а видите ли британците и американците вършели работа и правели наука. Иначе той самият няма образование.

Другият е хитът на годината. Пепе от Еквадор. Като разбрах, че е от Еквадор си представих някой индианец от Високите Анди, а той се оказа светъл ариец с татуировка "Zaratustra" на едната ръка. Но не това е интересното. Широк бил ужким светът! Къде ти. Пепе, 74-ти набор, си бил изкарал детството в България, докато баща му държал дипломатическата мисия в София през 80-те. И учел във ... френското училище. То беше на Марин Дринов, точно под кухненския ни балкон, откъдето с брат ми ги гледахме "франсетата" как играят футбол всяко междучасие, докато хранехме гълъбите Унуфри, Миронка и Уайнбъргър. Нищо чудно цял посланически мандат да сме се виждали всеки божи ден на улицата. Или да сме споделяли котвичка на влека на Спас на Витоша, където се бил учил да кара ски.

А аз явно съм му късмет не само с произхода си, ами и изобщо с включването си в групата. Аз се включих последен, а без мен щяха да си останат четирима, за което не се полагал втори водач. Доста рискована стратегия, имайки предвид, че правилата, валидни за всички експедиции до Винсон, не позволяват движение без професионален водач, та един да би се отказал по пътя и четиримата би трябвало да се върнат. Та покрай мене и на него му се отваря възможност да се качи на Винсон. Живот и здраве! 

Димитър Тодоров
dimiter_todorov@yahoo.com

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase