Едно българче в двора на музиката

Вижте снимки от Сигет

Има няколко неща, които съм си поставила за цел да видя и/или направя. Сред тях са собствена къща, пазара в Казабланка, шкафче за обувки и татуировка, която още не съм решила къде да нарисувам, но пък знам какво ще изобразява. Не, няма да е морна полегнала русалка, нито пък котва с надпис Гого лав Цура 1956.

Другото нещо, за което се бях зарекла, е да ида на музикален фестивал. От две години Киро и Сашо ходят на този в Роскилде, а после аз слушах с отворена уста какво са видели и какво им се е случило. Народът е казал да внимаваш какво си пожелаваш, защото е твърде вероятно да ти се случи... и при мен взе, че стана. Което ме навява на мисълта, че и шкафчето за обувки може да вземе да ми се случи някой хубав ден.

Фестивалът Сигет /Сигет, Сигет, Сигет – за информация на всички, които го произнасят Зигет/ в Будапеща е доста екстремно изживяване за човек, който никога не е ходил на подобно занятие. Като дива тийнейджърка изразявах любовта си към рока с раздрани джинси и надписи по тях, които докарваха бабите и гръдните им жаби до истерия.

Естествено, бях влюбена в Аксел и от време на време – в Слаш, в зависимост от това кога успявах да му видя лицето изпод пиргите.

И, естествено, стаята ми бе облепена с плакати на Гънс и Били Айдъл, а аз се тренчех в тях по два пъти на ден, преди лягане и след ставане. Впоследствие страстта ми улегна дотам, че разкарах плакатите и започнах да нося здрави джинси, докато накрая остана само слушането на музиката.

И ето че няколко години по-късно ми се отвори възможност да видя цялата прекрасност на един музикален фестивал наживо, заедно с няколко приятели. Август месец в Будапеща преминава главно под знака на Сигет – улиците и метрото са пълни с хора, които идват за фестивала.

Неориентирани музикални туристи, разпънали огромни карти, са най-честата гледка в столицата. По принцип ориентацията в този град изисква две неща: или да знаеш унгарски език, какъвто по-голямата част от не-унгарците на тази планета не владеят, или да имаш парапсихични способности, което е още по-малко вероятно от първото.

Ако сте решили да ходите в този град, знайте едно – там НЕ се говори английски. Надписи на английски също няма, а езикът е такъв, че дори „полиция“ няма нищо общо с останалите европейски лингвистични вариации на думата.

По тази причина комуникацията е доста трудна и в по-голямата си част включва жестомимичен превод и мучене. За щастие, Сашо познава Будапеща доста добре, така че аз се влача с него като куфар, пътувайки към първата ни вечер на фестивала, който се провежда на остров Обуда.

Дотам отиваме с три превозни средства: метро, автобус и влак. Между автобуса и влака се налага да ходим около 30 минути пеша, тъй като пообъркахме пътя, а след въпроса към случайно срещнати унгарци как да стигнем до фестивала, чувахме само „егеш мегеш кекереш“, което не ни помогна много.

Накрая се изтърсваме благополучно и преди концерта на сладурите от Scissor Sisters. Ходенето се оказва доста над очакванията ми и определено надхвърли възможностите на официалните джапанки, които съм си обула. Ако сте жена и ви се наложи да ходите на фестивал, знайте, че идеята да се облечете в нещо различно от кецове, стари джинси и пуловер не е добра.

След първата локва, в която нагазих, реших, че престоят там изисква крути мерки по отношение на облеклото и си отбелязах едно наум за следващата вечер, въпреки че нямах нищо по-подходящо за обличане и обуване.

Външният вид обаче престава да бъде тема №1 в съзнанието ти в момента, в който влезеш вътре. Истерията е толкова голяма, че единственото, което те вълнува, е да посетиш всички сцени и тенти, където има музика, а те са МНОГО. Бирата си е направо евтина – 300 форинта /около 3 лева/ за половинка.

Вероятно и тревата нямаше да е скъпа, стига да я бяхме намерили.

Първото, на което налитаме, е караоке сцената. Попаднахме там в момента, в който чернокоса девойка с доста готическо излъчване започна да грачи на Sweet child of mine, но тълпата бе достатъчно екзалтирана и прие екстравагантното музикално оформление с радост.

За секунда си помислих дали и аз да не се кача, но се възпрях в момента, в който си спомних, че при последната си вокална изява пред публика, и то в доста по-камерен състав, бях на 6 години и пеех тогавашния хит на Мими Иванова и Развигор Попов „Вълкът и седемте козлета“ /аз в ролята на козле/.

Оставихме готическата мацка и интерпретацията й тръгнахме към следващата тента, която бе посветена на циганската музика и, честно казано, бе едно от най-екзотичните места, които съм посещавала. А също и най-пълното – блъсканицата на подобен род събития е голяма, но пък е изпълнена с радост.

Дори по главната алея не можеш да се разминеш по нормален начин, затова трябва бързо да се научиш да си крепиш бирата доста ловко - в противен случай се налага да си купуваш нова на всеки ъгъл.

Затова пък алеите са пълни с пазари, разпънати от афро-американци и унгарци. Там можеш да си купиш всичко, което ти е нужно, че дори и отгоре. Сред стоките, които забелязах, а аз виждам много, имаше и противогази, а също и обици с големи лилави пера. Мислех си че съчетанието между двете би било доста удачно, но се въздържах да го изпробвам наистина.

Тоалетните са другата екзотика. Разбира се, те са химически, и разбира се, ползват се от всичките 75-хиляди души на острова. Ако не ти харесва – пикаеш в храстите, до някоя от палатките. Най-големите непукисти пък пикаят ходейки, така че избор има при всички положения.

Следващата тента е silent disco, където десетки хора танцуват диво при пълна тишина, нанизали слушалки на главите си. До тях пък дъни яко техно, а десетина метра по-нагоре е инсталирано двуетажно открито автобусче, фрашкано с народ. Пред него, на огромен пилон, се кълчи стрийптизьорка с яркорозов бански и поличка, която по мои наблюдения бе с размерите на салфетка.

Качваме се на втория етаж на бусчето, откъдето се вижда по-добре и на по-далечни разстояния, а Сашо отива да си купува пиене. Завръща се победоносно след малко, с мъничка чашка в ръка, и гордо ми заявява, че си е купил новото ултра-хитово унгарско питие Unicum.

Разказва ми как барманката го попитала дали иска и безалкохолно към него, но той презрително й отказал. След което отпива и почти полита надолу. Пиячката се оказва нещо средно между капки за уши и накиснати в спирт стелки и очевидно барманката си е знаела стоката.

След малко ни връхлита млада американка, която успява да избълва около 34 изречения за 1 минута, от които разбираме, че: е от Вашингтон, извинете, сестра ми ще скача с бънджи ей там и мисля, че е луда, пък тука никой не говори английски, а в хостела намерих едно момиче, което говори, и тя ми е новата най-добра приятелка, и аз за пръв път идвам в Източна Европа и мисля, че е абсолютли горджъс. Тук направи кратка пауза, а на мен ми се прииска да се удавя в капките за уши.

Разкарахме се от буса в момента, в който в низините му настъпи брожение около стрийптизьорката, която бе яхнала своя колежка и я въртеше около пилона като вентилатор.

Следващата спирка бе етно-тентата, в която се вихреше луд латински купон с колумбийска певица на средна възраст и цялото й семейство, които излизаха три пъти на бис, докато в съседство фенове се упояваха в импровизиран наргиле-бар.

Връщането към основната сцена бе по-трудно, тъй като пътят и хората по него ти се вижда еднакъв, но с общи усилия се справихме добре. Стигаме таман навреме за концерта на Scissor Sisters, който събра огромно количество фенове.

Всеки, който не ги е слушал, е загубил много - това е една изключително жизнерадостна и жизнеутвърждаваща група. За разлика от Radiohead, които свириха на следващата вечер на същото място, и които почти докараха тълпата до желание за масово самоубийство. Но и те си имат чар, който, в зависимост от настроението ти, може да ти допадне много.

За съжаление, втората вечер от фестивала мина и под знака на дъжда. Което успя да разкисне мен, но не и заклетите рокаджии, свикнали да спят в прахта, акарите и калта, гушнали бутилка бира. Аз обаче не успях да се вживея в метеорологичната обстановка, и се превърнах в доста интересна картинка.

Яркочервените ми кецове, купени набързо от един мол поради невъзможността да ходя с джапанки, потънаха в кал, джинсите ми бяха мокри до коленете, а шушляковото яке, взето назаем от колегата ми Киро, бе единственото, което топлеше душата и тялото ми.

Представяйки си километрите, които трябваше да изминем, само за да излезем от фестивала, а след това и останалите, за да стигнем до хостела, директно ме докараха до рев насред главната алея. Разбира се, там никой не обръща внимание на такива прозаични неща, така че успях да се нарева абсолютно свободно, докато в съседната тента пъргави тайландки правеха масаж на разни щастливци. Чудех се дали няма и тента с психолози, но реших да не ги търся.

Казах си, че има и по-лоши неща на тоя свят, като например да трябва да спиш в палатка на тревата до кенефите, което доста бързо ме вдигна на крака и след има-няма 2 часа се намирах вкъщи.

Третият ден от престоя ни в Будапеща мина под знака на изкуството, тъй като самолетът ни бе чак вечерта. Изнемощели от емоциите на фестивала, решихме да идем на изложба на Рембранд и Пикасо в музея до Парка на героите, където се убедихме, че Пикасо е ходил с възможно най-грозните жени, а от Рембранд така и не видяхме много, тъй като около миниатюрните му рисунки се бяха изсипали към пет хиляди зяпачи.

Затова пък гледахме и египетска изложба, в която основните герои бяха мумифициран крокодил и мумифицирана царевица, последното с неизвестна цел. Реших, че ако това събира посетители, които плащат по 10 евро за вход, веднага ще мумифицирам едно цвекло и две-три тикви и ще стана милионерка.

Връщането ни към София имаше и още няколко интересни моменти, като светкавиците, които се виждаха от самолета, красивата стюардеса, която опитахме да снимаме и заради което почти щяха да ни арестуват и гледката на нощна Будапеща от няколко хиляди метра височина.

Обещах си догодина да се върна там, оборудвана с подходящите дрехи и обувки, за да няма ревове насред моравата, и да изкарам 1 седмица в двора на музиката.

И може би отново да тръгна със скъсаните джинси, а току виж и да науча унгарски.

Егеш-мегеш*

*Нещо като дрън-дрън, интерпретация на авторката

Вижте снимки от Сигет