Човек с вдъхновение. В парка.

Камен е голям човек. Той играе, поставя тук-таме, пише по парковете и мечтае навсякъде и по всяко време. Всъщност, не е само един човек - там са един драматург, един актьор, един режисьор, един рали-състезател...

За други - не знам. Но подозирам че има още сюрия индивидуалности, тип космонавти, микро-биолози и инженери в главата му. Които му подсказват как да си вярва и да пресъздава всички различни персонажи на сцената и на белия лист.

Освен това наскоро писателят в него съвсем се социализира, той издаде книга и наистина заяви, че ще ни радва още известно време. Книгата, както се очакваше, е супер. Камен също. Лошото е, че не само аз го знам и въпреки обещанието, още не можем да се видим, за да ми даде специално написания за Dnes.bg текст. Но аз съм търпелива. Пускам интервюто с идеята съвсем скоро да го допълним. Дано...

Какво има в книгата?

Тази книга не случайно се казва „Всичко дотук”. 95% от това, което съм написал, е вътре, в самата книга. Това са монолози, едноактни пиеси, три прози, пиеси и един сценарий. Доста неща са – около 17-18 заглавия.

А другите 5%?

Аз съм далеч от мисълта, че всичко, което съм писал, е хубаво и по моя преценка не съм сложил това, от което не съм съвсем доволен – по-скоро ранните ми неща. От тях не съм, но те са две-три пиеси.

Кога ти дойде идеята да издадеш текстовете си?

Ами още преди 2-3 години, когато разбрах, че в НАТФИЗ, а и не само – и в училищата, които се занимават с актьорско майсторство, доста млади хора прибягват до мои монолози, откъси. Когато ги приемат, също посягат към тях, или пък се дипломират с тях и това много ме зарадва, защото младата публика е голям фактор за мен.

Много разчитам младите хора да усещат това, което правя. И като съм си говорил с библиотекарки, преподаватели и с хора, които боравят с книжнина, са ми подхвърляли тази идея. Аз дълго време не исках – не исках да изглежда, че това е някакво графоманство, или писателски амбиции. Но аз съм на 35 години – това е един етап в живота ми и усещам че оттук започва нещо друго.

Тази книга се явява една равносметка на последните 10 години. Така се реших. В крайна сметка, трябва да благодаря на Вивател, защото без тях това нямаше да се случи. Книгата е изцяло финансирана от тях. Абагар я издадоха, а Хеликон ще я разпространяват. Самият аз съм си мечтал тайно, но не ми е било никога цел. Просто така се случи. Точно навреме стана всичко.

Още ли си пишеш материалите в градинките между репетиции, или писането ти е вече по-систематично?

Ами не - продължавам така. Това е много хубаво занимание. Аз мисля, че писателството, като занимание, трябва да е сред хора. Най-хубавите ми идеи, тези на които съм се радвал искрено и съм развивал после във формата на монолог или друго, са се раждали в компания, пред хора, около хора.

От конкретен разговор - в заведение или в театъра. Човек трябва да бъде около хората и да ги слуша внимателно, защото тогава се раждат много истински неща. Иначе трябва да се затвориш и да пишеш вкъщи. За мен драматургията, като творчески акт, е за хората и за сред хората.

Кой е съвършеният драматургичен текст?

Много са. Най-големите са Шекспир, Ибсен, Чехов, Гогол, Тенеси Уилямс. Искам да обърна внимание на Достоевски, който също за мен е велик драматург, без реално неговите произведения да са написани като пиеси. Но той за мен е като фар, като пътеводител.

Чуваш ли музика, докато пишеш?

Винаги! Това е най-хубавият въпрос, който ми е задаван - никой досега не се е сещал да ме попита. Аз самият така строя нещата си - структурата и въобще звученето на самите реплики и диалозите е изцяло подчинена на музикалната партитура. Дори словоредът на самите думи, начинът, по който тече словоредът и самите думи вътре, ме карат да си представям музика винаги. Особено класическа. Бих казал че това е фундаментът на цялата ми работа.

Каква класика чуваш най-често?

Най-много обичам опери - да си ги представям и да си пея мелодии от опери. Иначе - Бетовен, испанска класика, симфонии. Много харесвам италианските майстори в операта - Верди, Пиетро Маскани...

Когато пишеш пиесите си, представяш ли си конкретен актьор, който да играе определена роля?

В повечето случаи - да. Написал съм доста неща, представяйки си например Тодор Колев. Това много ми помага, защото за мен той е един от големите артисти - бих казал големи на световно ниво. Той носи такъв заряд, силен характер и магнетизъм, че само като си го представя в дадена ситуация, това решава доста неща, хрумват ми нови идеи.

Другият такъв човек, който си представям, е Ал Пачино. Понякога си правя кастинг на пиесите - такъв - международен, като събирам най-доброто и го пиша. Да речем има една актриса, пред която се прекланям като икона - София Лорен. Трябва да спомена и Марчело Мастрояни. Това са големи таланти и помагат с уменията си в определени ситуации да те накарат не само да им повярваш, но и абсолютно да съпреживееш всичко.

Плод на въображението или на наблюдението са образите и ситуациите в това, което пишеш?

Винаги е смесено. Аз много пъти съм се провокирал от конкретна ситуация, но след това я дофантазирам и донамислям така, както моята природа и душевност и най-вече абсурдно мислене към живота ми диктуват. Аз се отнасям доста крайно - много обичам абсурда и иронията.

Мислил ли си да преподаваш?

Ами, твърде вероятно е да започна в Нов Български Университет - имам официална покана от там. Малко се страхувам доколко ще мога да изкажа и да преподам това, което е вътре в мен, което чувствам. Защото за мен преподавателската дейност е мисионерска дейност. Но всичко е въпрос на опит - аз вече имам 2 успешни опита със студенти.

Правих един спектакъл - "Странични ефекти", от НБУ. След това проведох един едноседмичен курс на тема "Шекспир, съвременна драматургия и импровизация ". Мисля, че добре се разбираме, те останаха доволни от нашата работа. Когато започна по-сериозно да работя в тази област, ще се донауча. Едно е да го знаеш и да го правиш, но друго е да го изразиш, да го обясниш на един млад човек, който да го почувства свое.

Ти си ученик от златния клас на проф. Крикор Азарян. Кой е най-ценният урок, на който той те е научил?

Много са. Може би урокът за магичната дума "учудване". Той много говори за това, постоянно. Дори на актьорите сега - които са възрастни, с опит. Способността на актьора да се учудва от всичко.

Кое отличава халтурата от културата, имитатора от актьора, в комедийния жанр?

Това е голяма тема за мен. Висшата комедия е много трудна. Тя не разчита на първосигналното, на повърхностното, на нагаждаческия хумор, който публиката (в голямата си част) иска. Пощипване, потръпване, попипване, някоя сочна и цветиста ругатня, или сексуален намек.

Защото в България, няма какво да се лъжем, хуморът в голяма степен разчита основно на това, което виждаме по телевизията и някои глупави вестници. За мен това е гнусна история.

За мен голямата комедия минава през най-дълбоката лична драма на един човек. И това го показват в съвършена степен и Достоевски и Гогол. Те не са тъжни и мрачни автори. Те просто виждат човека с всичките му хубави и не толкова хубави неща, виждат смешно-тъжното и тъжно-смешното в него.

Другият такъв човек е Чаплин. Ето това са хората, от които трябва да се учим. Но веднага бързам да кажа, че театърът е призвание на малцина. Много хора си мислят, че могат да се занимават с театър, заблуждават се, лъжат себе си, лъжат и останалите, но те сами знаят, че да разсмееш истински една публика е доста трудно.

Кой български режисьор може да прави такава комедия?

Теди Москов.

Кой е най-приятният коментар по повод на твой текст?

Наскоро говорих с издателя от Абагар - Иван Петров. Той по професионално задължение прочете книгата ми 3 пъти. И ми каза нещо много хубаво - че в моите текстове има по нещо и от Шекспир, и от Бекет, и от Чехов. Аз му казах, че това са много силни думи и въобще не мога да се сравнявам с тях. Но той ми обясни, че има друго предвид - че в моите текстове има и човешко, и абсурдно, и поетично, и безумно, и поетично. И това е много хубаво.

Защото аз съм силно повлиян от тези автори и се опитвам не да ги имитирам, а да намирам по същия начин, като тях целия пъстър аромат, цялото многоцветие, бликащите нюанси, които са в човека и в неговата природа.

Защото човекът е много сложен. Човек може на пръв поглед да е лош, на третата минута - различен, на 5-та разбираш още нещо, а ако поживееш с него - разбираш още една вселена от неща. В този смисъл, в книгата аз гледам на човека по този начин.

Разкажи за четенето на книгата в Париж?

Поканен съм да отида, но, за съжаление, не мога, защото имам репетиции, книгата, представления... Това е вече втори или трети прочит на "Самолетът беглец" във Франция. Имаше един в Авиньон . Имаше постановка в град Тайен в Нормандия.

Френският език много добре пасна на пиесата, защото има няколко линии, които са много откровено любовни и поетични и когато слушах тези сцени на френски, все едно че си преоткрих пиесата. Много ме зарадва. И самите французи, с голямо желание, голяма любов и много точно направиха четенията и откъсите - чисто актьорски.

Сега се сещам, че освен като музика, понякога си представям определен текст на някакъв език - как би звучало това на английски, турски, или румънски.

Защото всеки език има мелодика, която е много характерна - едни синкопи, едни особени темпоритми и нюанси. Та френският прочит беше от голяма полза.

Ти на какво се смя последно?

Аз всеки ден се смея. В театъра много се смеем на Ненчо Илчев, когото аз много обичам. Когато имаме четене на маса, на Ненчо му е трудно да чете. Не защото не може да чете, а просто е такъв човек - на глас му е трудно. И като почне, има един глътвания и бъркане на думи и като почне, ние изпопадваме от смях.

Иначе със Стоян Радев много се смеем. Той е човекът, когото много ценя - той ми даде двете най-хубави роли - в "Братя Карамазови" и "Куклен дом".

Има ли човек, само мисълта за когото те кара да се усмихваш?

Ами, има доста такива хора. Един от тях е Тодор Колев. Друг - Христо Гърбов. Иначе - Луи дьо Финес, Чаплин..

Какво репетираш сега?

Една руска пиеса от Вампилов - "По-големият син" - режисьор - Николай Ламбрев. Там играя една от главните роли. Хубава пиеса. Иначе радостното за мен е, че започнах репетиции на един текст - моноспектакъл, който ще се казва "Мартин, Данчо и майка им".

Става дума за една майка, която е с децата си на плажа, и за една възглавничка, която се изгубва в морето. И това става повод за един дълъг монолог. Тя се идентифицира с тази възглавничка, представя си къде отива и така. Но всичко това минава и през децата. Случват й се и други неща... Спрях се на актрисата Карла Рахал, защото съм работил с нея и чувството й за хумор е много хубаво. Сериозна и безумна жена. И съм много щастлив от тази си работа сега.

Свободна сцена или щатен театър?

В България, за съжаление, хората не са във високото финансово положение, че да си позволят свободен театър. Защото това са сериозни пари. Аз смятам, че ако има частен театър, в смисъл всички театри да не са държавни, да се самоиздържат, билетите за представленията ще бъдат много скъпи.

Тогава и критериите за представленията ще бъдат много високи. В момента мисля, че много актьори предпочитат да са на щат, но това е защото има осигуровки и т.н. За мен по-важното е не дали си на щат или на свободна практика. По-важното е да играеш това, което искаш. Това, което ти носи радост. Аз, като артист, смея да кажа, че правя това.

Работата ми носи радост, ако искам да играя в някой друг театър -  мога да го направя, получавал съм покани - някои съм приемал, други - не. Това, че съм на щат, по никакъв начин не ми е проблем.

С кой колега искаш да играеш, но още не ти се е случвало?

Няколко са. Наум Шопов, Тодор Колев, Руси Чанев, Велко Кънев.

Ако не беше актьор, какъв щеше да станеш?

100% рали състезател. Това е голямата ми мечта. И някой ден, ако имам финансовата възможност, ще го направя - ще си купя спортен автомобил и ще се състезавам. Това ми е просто такава голяма страст... Винаги, когато мога, ходя на картинг, следя ралитата...

Не знам, това са може би някакви момчешки изречения, но иначе казано... можеше да стана и хореограф. Баща ми е бил хореограф и голяма част от юношеството ми мина с народните танци. Много танцувах, приеха ме в хореографско училище.

Обаче съм завършил механотехникум и със сигурност нямаше да стана конструктор или чертожник. Точните науки не са ми амплоа. Спортът много ме влече.

Има ли някоя реплика от текст, който си написал, или си играл, която много често ти изниква в главата?

Има едно изречение, в адаптацията на Стоян Радев на "Братя Карамазови" - Дмитрий Карамазов казва: "Да живее Бог и неговата радост!". Това изречение много често ме преследва. Защото е абсолютно така.

Човек трябва да се радва на живота си. И не трябва да бъде алчен, не трябва да бъде недоволен. Трябва да се радва, дори когато му е трудно, защото това го калява. Няма време за недоволство. Това е един голям дар. Аз поне го ценя така.

Къде си почиваш?

Ами, рядко си почивам истински. В театъра си почивам – следобед, за 2 часа. Това което истински ме разтоварва - и духовно, и физически - са заниманията ми със танци, с айкидо. Практикувам от известно време. Обичам да карам кола много. Но определено не да си стоя у нас.

А какво те ядосва?

Много работи. Много работи. Основното, което ме ядосва,  е как хората понякога си пилеят времето и енергията за глупости. Например да обсъждат някого, да плюят, да интригантничат, да се отдават на завистта си. С часове отделят внимание на това, а не се виждат те самите.

Или пък някой като почне да ме разпитва за кухнята на театъра. Вие, артистите, такива ли сте, онакива ли сте. К'во те интересува какви сме? В крайна сметка идваш, гледаш, радваш ли се? Да. Ми толкоз. Какво те интересува кой артист с коя живял, или с коя спал, или с коя е любовник.

В този смисъл, всички жълти парцали в България обслужват точно ниската част от човешкото. Не мога да си обясня как може да четеш една глупост, да отделиш час, два за измишльотини и да ти харесва.

Ето, това примерно ме ядосва. Другото - липсата на възпитание и култура по улиците, понеже аз много карам, и в движението. Тази арогантност, прибързаност, псевдо-мъжкарство.

Какво ти хареса напоследък в българския театър?

Ами, не гледам, нямам време. По тази причина се отказах и от наградите Аскеер. Тоест - не съм във фондацията вече от 2-3 години. Не си давам мнението. Но чух много хубави неща за последния спектакъл на Мариус - и при първа възможност ще отида да го гледам.

Ти си режисьор, актьор, драматург. Почна ли да си изрязваш старите дънки и да си изработваш проекти за сценография вече?

Хаха, не още. Но искам нещо скоро да проверя, и някой, който чете интервюто, може да ми помогне. Ще се радвам! Много искам да правя следното: когато пиша, моите персонажи да ги имам изработени, или от пластмаса, или от дърво. И да си ги слагам на една малка сцена.

Обаче самите ми персонажи да са правени от скулптор или от художник. Да отговарят на това, което аз си представям. Като детски войничета, но не индианци и каубои, а моите персонажи. Това може само човек на изкуството да го направи - знам че няма да ми излезе евтино, но съм склонен.

Защото, когато пиша, ако има повече от 5-6 персонажа, в един момент абсолютно забравям за някой, може да го изоставя и после се чувствам виновен за него. И постоянно- през 5-6 листа си пиша една схема кои са в къщата и къде са, за да ги виждам и така. Хубаво би било и това да стане...