От известно време в България има нова спортна дисциплина. Практикува се от ограничен брой хора. Или по-скоро от ограничен кръг. Дисциплината се нарича „протести с препятствия“ и засега най-успешно се упражнява от таксиджии и затворници.

От време на време се включват и пенсионери, но тяхното е по-трудно – и като извоюване на терен за протести, и като вслушване в исканията им.

Таксиджиите и затворниците обаче не срещат трудности в преодоляването на различни препятствия.

Първите затварят цяла столица, което не успя и Кондолийза Райс да го направи /shame on you, жéно/, и печелят обещания за промяна на закони и разни други облаги в рамките на няколко часа /което и ние не успяхме да го направим на 10 ноември, 10 януари, както и всеки друг ден от всеки друг месец/.

Те успяват и да докажат много бързо, ефективно, ефикасно и ефектно, че не са сами - без да режат джуфки, лентички, да лепят ваденки и стикерчета. И песни за тях не пеят. Но не са сами – те са заедно срещу другите. Точка.

Вторите пък се тръшкат и цупят като пъпчасали пубертети, защото ресорният им министър им обеща, по случай светлото влизане в Европейския съюз, да им направи Закон за амнистията, който да изкара около 1500 от тях от затвора на улицата – да видят и те колко е светло.

Обаче бъдещият закон не е за всички - закоравелите рецидивисти няма да намажат, много сори. И понеже рецидивистът не е паднал с вчерашния дъжд, най-логичното решение на проблема е ... протестът.

И ако се чудите как се протестира в затвор, ще ви осведомя. Отказваш да папкаш на вечеря. Отказваш да се прибереш в килията си. Или и двете едновременно, по избор. Министърът обаче е ербап човек и ги заплаши, че ако още малко попротестират, няма да има закон.

Хубаво щеше да е и да ги накара да си изядат вечерята, а също да си подредят и килиите и три дни да не излизат от тях, но предполагам, че мярката щеше да се стори на мнозина твърде непопулярна.

А сега сериозно – не че до момента беше шеговито. 

Изпитвам няколко съмнения относно петъчно протестиращите, а именно:

• съмнявам се, че дори и една трета от шофьорите знаеха защо протестират
• съмнявам се, че знаеха името на убития шофьор
• съмнявам се, че бяха искрени
• съмнявам се, че бяха сплотени – като изключим емоционалната крепка връзка, която изразът на гражданско неподчинение обикновено създава у индивидите /нали знаете, адреналин във вените, яйца по парламента и т.н./
• съмнявам се, че биха се вдигнали по същия начин, ако таксиметров шофьор убие клиент.

По-лошото е друго. Че едва ли, ако последното се случи, някой в държавата ще се вдигне да протестира срещу таксиджиите.

По тази причина някои хора бъркат демонстрацията на шофьорите с проява на гражданско съзнание - само защото те единствени имат на разположение цял ден, в който да се тълпят на жълтите павета и да дирижират своеобразния си мини цирк.

Но помислете - не е особено гражданско да блокираш цял град и да изнудваш клекнали политици /а защо бяха клекнали е друга тема, но успокоителното е, че поне не легнаха/.

Не е гражданско да използваш убит човек, за да минеш по тънката лайсна и да си уредиш данъците да важат за другите, но не и за теб.

Не е гражданско да се държиш нецивилизовано /двете думи дори са антоними в някакъв смисъл/.

След всичко това може да се заключи, че акцията на 9 февруари не бе гражданска – съжалявам, че ще разочаровам наивниците, които вярваха, че „най-накрая и у нас се е появило гражданско общество“ /малка вметка – обществата не се появяват ей така, от нищото - те се развиват/.

А сега на дневен ред излиза един друг „граждански протест“. Затворниците, понеже и те са граждани, искат да се възползват от Закона за амнистията, и да се върнат сред свободните си себеподобни.

За да го постигнат, не ядат. Не се прибират в килиите си. Пишат декларации. Единственото, което ги спира да се кютнат връз жълтите павета, да хвърлят яйца и да завземат града, е фактът, че все пак са затворници.

Дали министър Петков пак ще започне да изпълнява клековете от 9 февруари? Искрено се надявам, че не. Защото, честно казано, не ме вълнува особено дали затворниците в Пазарджик са си легнали без вечеря. Много хора си лягат гладни без да са затворници, а не съм ги видяла да вгорчават живота на 1.2 милиона души.

Сега ни остава да видим следното: дали, ако Законът за амнистията бъде приет, на свобода ще излязат хора, които могат нещо различно от това да протестират /въпреки че, както се видя, това е сред най-важните житейски умения/.

Или към „гражданското общество“ на таксиджиите ще се присъединят едни 1500 души, с което вероятността да осъмваме в блокирани градове се увеличава значително.

А това дали ние, като не сме затворници и таксиджии, сме граждани, можем да проверим по един елементарен начин.

От няколко дена набира скорост инициативата, наречена „Без бакшиш“. Основната й идея е в продължение на месец /от 9 февруари до 9 март/ да не се оставя и стотинка бакшиш на шофьорите на таксита.

Акцията е хем справедлива, хем показателна. Най-накрая ще можем да разберем дали в България думата „гражданин“ е синоним на „ще-отида-да-си-порева-пред-парламента-и-да-хвърля-няколко-яйца-

пък-ако-ме-вземат-насериозно-още-по-добре“.

Личното ми вътрешно чувство подсказва, че ще успеем да докажем и друго важно нещо – че и белите могат да скачат. Въпреки че понякога не им личи. 

-----

Имате ли мнение по въпроса? Споделете го в блога на Dnes.bg.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase