По пътя към Ориента: 3 март в Истанбул

В следващите седмици Dnes.bg ще ви представя нещо необикновено. Ако никога не сте ходили в Тайланд /а най-вероятно повечето от вас не са/, ще имате уникалния, неповторим и идеален начин да усетите тази страна с всяка частица от тялото си.

Благодарение на нашия Киро, който, досущ като Миклухо Маклай /руски пътешественик, отдал живота си на изучаване на коренното население на Югоизточна Азия, Австралия и Океания/, предприе триседмично пътешествие из Тайланд.

Започваме в този момент, с първия му разказ ... от Истанбул.

-----------

Хелоу от небето над Сирия. Поне предполагам, че летя над Сирия и това, което видях под мен, бе Средиземно море... Ех, Пинокио (Буратино), не помня какво те свързваше тебе със Средиземно море, но пък и аз го видях сега.

Но отначало. Ден 1 от моя трип към Тайланд.

Ставам сутринта и както може да се предположи, Жорка, почти не мигнах, ама тва е от врата ми, а не от напрежението. Звъня на колегата, с който трябва да заминем и хоп... да, почти позна. Беше се разболял. Вика ми: Сори, ама няма да идвам. Което е ебати шита, имайки предвид, че вече си хвърлил 500 евро за транспорт.

Съдба ли е, не знам, но винаги, когато на ми хрумне пътуване, аз някак си не го свързвам с познати и голяма компания. Всъщност, както като четеш книга и пътуваш сам в мислите си, така винаги съм си мечтал, просто ей така, да отцепя нанякъде и да видя какво ще ми се случи.

Това, което се случва, е приятен рейс за Истанбул, прекрасен трети март с 21 градуса по Целзий на българо-турската граница, 2 часа проверка и падането на батерията на телефона ми.

Което е ебати якото.

Все пак аз имам някаква резервация за хотел, направена от моя колега и никаква информация за адреса. Според последния sms на моя френд става ясно, че знае само името, но не и адреса, който така и не може да ми даде, защото, казах ти, че е болен и няма как да иде до офиса да си види компа. Освен това е събота и офисът е празен.

С леко духване на батерийката и облизване по нежните и места тя благоволява да стопли и праща безценен sms към моя спасител Емирхан от Истанбул.

Тоя пич не го знам, не го познавам, само знам, че е приятел на мой приятел и щом това е така, то и нашето приятелство вече е само въпрос на среща. Според някои Истанбул наброявал 8 милиона, според статистиката бил 12, а според местните обемът вече варира между 15-20.

Едно малко междуконтинентално Мексико Сити с джамии и готини кучета по улиците... едни такива нашенски...

За щастие Емирхан ме чака на 107 гейт на автогарата, която бие нашия еърпорт по големина и е яко балканска, абе няма начин да се объркаш, че си в Истанбул. Всичко пращи от балкански колорит, а на мене ми е яко гот именно от този факт.

Намираме хостел в центъра до голямата джамия, на най-красивата уличка на света, за 16 лири (8-9 евро). В цената е включена както закуската, така и интернетът, който е Wi Fi, но ако не си носите подходящ телефон или лаптоп, там си има и компютър.

Следва хапване и дружно посрещане на трети март на центъра на Цариград с наргиле и чай в автентична турска кръчма... е, добре де, чайна. Турската кръчма като словосъчетание май е оксиморон (много тъпа дума... признавам си, че я научих едва миналата година). Турците масово пият чай, но поне го правят в ракиени чашки.

С Емирхан и Ахмет решаваме, че независимостта като цяло е добро нещо, в резултат на което вдигаме чаен тост за Трети март и Ататюрк и, за да може националният ни празник да добие задължителната българо-турска окраска, правим нощно посещение на гробището, където са заровени бая паши, министри и писатели от времето на империята.

На сутринта се самосъбудих в 7:30 - нещо, което не се случва никога в периода понеделник-петък, ако дните са работни. Излязох да поснимам улицата, Жорка, и хоп... гледам едни познати... момче и момиче.

Викам си “Дай да свирна, да видя има ли реакция”... не. Свиркането не мина, но пък с “Ехо-о-о” нещата минаха чудесно. Не се бях объркал. Твърде странно да видиш познати, които са изкарали вечерта в хотела срещу твоя, на няма и 10 м разстояние един от друг, в 20-милионния Истанбул.

Моите познати ме водят до един магазин да си купят джезве, където продавачът Метин е най-усмихнатият пич на света, особено в такива дъждовни сутрини. Ние сме първи клиенти и това е особено важно за него. Джезвето, значи, струва някакви пари, може би 5-6 евро. Ние го пазарим за 3, всички се смеят. Метин казва 4. Ние обаче искаме и магнитна плочка за стена и джезвето за общо 4. Накрая Метин, супер щастлив, каза, че джезвето става за 4, но за плочката да забравим.

Не може да я даде толкова евтино и за това ще ни я подари. Казвам ти, Жорка, тоя е як шестак, страшно весел тип, направо не е нужно да правиш сутрешна гимнастика, тоя агент те развеселява.

Емирхан ме повежда към летището, където решавам да му се отплатя по някакъв начин, ама то няма как за цялата тая помощ с ориентирането ми в града... поръчваме си две Фанти портокал (за “едва” 7 лева едната) и си обещаваме да се видим на вилата му на Черно море.

Ти, Жоре, (истинския Жоро) и другия, и М-то, и останалите, знаете. Между другото имате много поздрави от него.
 
Не знам дали ви е страх от самолет. Мене не ме беше много. Ама още с излитането, капитанът смотолеви неща на арабско-английски, което ясно звучеше като турбуленция.

Най-големият ужас обаче беше липсата на буря и изневиделица появилата се светкавица от крилото на самолета, което в момента, за щастие, все още е под носа ми.

Просто в един миг все едно Господ извади гигантския си фотоапарат, зареди му светкавицата и понечи да ни снима красивия самолет. Блясък и пукот в един и същи миг.

Пукот, който ти се струва разцепващ и успяваш да го чуеш, въпреки стените на самолета. (Имай предвид, че двигателите не се чуват вътре в корпуса, но сами знаете, че самолет на 2-3 километра се дочува без проблем отвън).

Господ (или Аллах, щото сме си в Турция, все пак), хареса снимката на смразеното ми от ужас лице и реши да снима други неща. Аз бях спокоен, че поне до този момент още не съм си виждал живота като на лента.

Вече ми се доспа и си лягам напряко на седалката в самолета. Не знам къде съм. Има турбуленция. Под мен е пустиня. Залагам дали е Ирак или Сирия.

Жълто е. Жълто и предполагам доста горещо. Извинявай, Жорка, днес разказът ми беше доста тъп и суховат. Обещавам развитие, живот и здраве.

Очаквайте съвсем скоро още от Киро по пътя му към Тайланд.

Краткият ми престой в Истанбул