Бърнев по света и у нас

Тъкмо когато се разбрахме с Иван за това интервю, той реши да не дава повече интервюта. Разбира се, аз приложих няколко скрити оръжия и набързо се съгласи.

Седнахме в едно кафене и той таман казваше как, ох, много му омръзнало това внимание към него, ама иначе бил много щастлив, че филмът „Служих на английския крал“, който му донесе номинация и награда на Берлинарето, бил така популярен.

И тогава пристигна кафето му. 

Късметчето беше „Истинското щастие е това, което споделяш с другите“. Естествено ни стана много смешно, той ми подари късметчето и сподели всичко, което го попитах. И така стана това интервю – споделено щастие на Иван, на екипа на Dnes.bg и на читателите, които го четат.

Колкото до филма, той вече беше представен пред българската публика и много се хареса. Хубавото е, че ще можеш да го видиш до края на София филм фест. Едно е сигурно – той си заслужава...

Разкажи за Берлинаре - какво се случи там?

Ами на мен специално ми стана изключително приятно, че филмът беше селектиран за този фестивал, който е голям и елитен форум. Колкото повече и повече се говореше за него, осъзнавах че става дума за много важен и елитен фестивал - наистина третият в този клас. В крайна сметка отидох. Бях там само за 2 дни.

Как мина прожекцията на „Служих на английския крал“?

Беше невероятна прожекция. Мога да кажа, че наистина мина страхотно. Аз тръгнах от тук малко по-късно и се надявах да изтърва пресконференцията, но се оказа, че точно мен ме чакат и от летището директно - в залата. Ние влязохме след прожекцията и разбрахме, че тя е минала страхотно, защото имаше аплаузи за всеки един от екипа и моите бяха най-много. Тогава за първи път си казах „А, значи този филм ще го бъде!“ Защото бях и в Прага на премиерата не мина много добре...

Значи е истина, че филмът не се е харесал много на чешките критици?

Ами, истината още не е съвсем изяснена. Филмът се гледа. Има някои, които го харесват страхотно много, има и такива, които изобщо не го харесват. Има доста изказвания за това, че те най-вече не приемат факта, че български актьор играе главната роля. Има и доста недоволства срещу Менцел, защото става дума за една емблематична история за най-интересните събития в историята на Чехия от началото на века.

В нея по много интересен начин тя е написана през очите на един човек, който аз играя. Разбира се, това, че имат такава книга, за чехите е национална гордост. И като хваща Менцел да я прави, нормално е да има хора, които не са си я представяли по този начин. А Менцел не я филмира като Спилбърг –да се хареса на всички. Той не просто я разказва, а влага нещо и от себе си, той е човек на изкуството.

Той беше ли разочарован от реакцията в Чехия?

Самият той ми каза: "Абе, знаеш ли, критиците, които писаха за филма, много ги дразни, че ти играеш главната роля. Ние, чехите, просто сме такива - имаме някаква шовинистична настройка". И когато се случи този невероятен успех в Германия, той дойде при мен и ми каза "Видя ли как те аплодираха? Недей въобще да се съмняваш, че си си свършил страхотно работата."

Ти си се усъмнил?

По принцип за човек като мен - изпълнител на нещо, когато прочете лоши неща за себе си, не му е приятно. И аз сега някак си си казах - ами то малко подобно на нашата българска история. Тук излиза един филм и критиката го прави на нищо. После излезе навън и печели награди, а чак като се върне, ние си казваме: "Чакай, бе, той ударил не знам си колко награди".

Не само за филмите - доста неща трябва да излязат навън, да се осветят от прожекторите, за да ги приемем тук. Аз все пак си мисля, че нашият филм се е получил добре.

За какво се разказва във филма и каква е твоята роля?

Историята е огромна. Историята на Чехия от първата половина на миналия век - буржоазният период, как Хитлер влиза, комунизмът. Всичко това, с чувство за хумор, е видяно през очите на един герой – Ян Дите, който е сервитьор и се стреми да има богатство. Мечтата му е да има собствен хотел. Постепенно се изкачва в йерархията и точно когато придобива този хотел, идва комунизмът и казва: „този хотел е много хубав, но той вече е народна собственост”. И с това се изчерпва първата част, в която аз играя. След това захапва другият актьор.

Ян Дите влиза в затвора за 15 години и от там го пращат в едни обезлюдени места. Те са на границата между Германия и Чехия, където са заточвали такива хора - низвергнати от новия строй. И той там започва да си преразглежда живота, който е бил много богат, изпълнен с много жени, пари, любопитни случки. Дава си равносметка кое е ценното. Всъщност, филмът е направен така - като реминисценции минават разни случки от младите му години.

Защо се казва "Аз обслужвах английския крал"?

Ян Дите не е обслужвал английския крал. Във филма той обслужва етиопския крал, всъщност. Може би защото през цялото време във филма имаше един герой, който все повтаряше: "Аз съм обслужвал английския крал и затова съм толкова добър сервитьор". А и оригиналното заглавие на книгата е това...

Какви бяха трудностите с твоята роля? Знам, че си научил чешки за нея...

Силно казано е, че научих чешки - репликите, които трябваше да казвам, ги учих на чешки. Но научаването на чешкия дойде от престоя му там - цели 4 месеца. И просто първия месец почнах да разбирам почти всичко, втория месец се чувствах спокойно в чешка среда, на третия месец започнах да се опитвам да говоря и на четвъртия просто спокойно си говорехме с моя супер дърварски чешки, но все пак той е от нищото.

Стимул ми беше това, че имах доста реплики, които непрекъснато повтарях, а и си ги превеждах. Аз съм дублиран, но все пак си говорех на чешки - ако говоря на китайски, доста трудно някой ще ме дублира, нали...

Това, че не си добре с езика, беше ли някаква трудност за пресъздаването на ролята?

Много трудно започнах. И преди филма беше също много трудно. Когато разбрах, че ще говоря на чешки, аз казах - добре, дай да видим какви са тези реплики. И изведнъж те ми пращат сценария с удебелени мои реплики - безумно много текст. И аз полудях - никой не ми е казал - ела, учи, или нещо такова. Но ме заведоха при една много приятна жена - преподавателка по сценична реч в тамошната театрална академия.

Леле, тия преподавателки са страшни сигурно...

Направо. И тя ми каза: "Давай сега да видим". Аз си казвам репликите, а тя се усмихва и аз усещам в нейните очи, че съм страшно зле. Тя ме изтормози на първата реплика, която аз си мислех, че няма никакъв проблем - "Корону осумдесаат", което ще рече "Крона и осемдесет". И си мислех как като отидем на монологичните части, там ще е страшно. Тя ме върна 16 пъти и аз просто си дадох сметка, че никак не е шега работа да играеш човек, който не говори твоя език. Ако по книга е чужденец, да се оправи. Но той не е.

Втората голяма трудност беше, когато бях подготвил всичко и трябваше за първи път да проговоря на снимачната площадка. Сцената беше в един огромен френски ресторант и беше пълно със статисти. Там снимаме 2 седмици и всеки ден - нови статисти.

На всичкото отгоре, сложнотията идваше от това, че Менцел на място искаше да се промени текст. И ние с моя преводач изтръпваме, защото аз съм учил 2 месеца съвсем друго. А той - безкомпромисен - няма какво да ме молиш, имаш няколко минути тука - седни и го научи. И това - непрекъснато, много често.

Хубавото беше, че в очите му аз четях едно абсолютно спокойствие, което наистина ме окриляваше, че ще стане - няма какво да се притеснявам и просто трябва на момента да се взема в ръце и да го направя.

Вярно ли е, че си един от любимците на Менцел?

Той много ме обича, наистина. Аз се чувствам точно като някакво детенце при него. Той се държи много бащински, много грижовен е, постоянно пита дали съм се наспал, дали съм добре. Сигурно в България съм му един от любимците. Той по принцип много харесва тукашните актьори.

Спомням си, че с Кръстьо Лафазанов и с Краси Радков имаше една сцена в „Мнимият болен“. Тогава Менцел за първи път работеше с Кръстьо Лафазанов и в тази пиеса от всички 30-40 репетиции, които сме имали, сигурно 80% сме репетирали само неговата сцена. И то не защото Кръстьо не може да я направи – напротив – той е такъв гений на импровизациите, че Менцел се смееше много, любуваше му се, не го спираше и просто пиеше от извора. Така че сигурно съм му любим, защото сме преживели много.

Защо те взе за ролята на Дите?

Трябва да кажа, че, да – избрал ме е заради някакви мои качества, но ако аз не пасвам за героя, който той снима, нямаше да стане. Просто щастлив случай. В един момент му се е появила идеята, че за героя, който снима, има познат актьор, който ще стане и веднага ми се е обадил.

Какъв беше екипът на филма?

Имаше и други чуждестранни актьори – главната роля се играеше от една много популярна в момента в Германия актриса - Юлия Йенч. Имаше и словашки актьори. Интересно беше, че Менцел се беше обградил с много и добри професионалисти и всички те му бяха приятели, или хора, които го харесват, които биха преминали заради него през всички неприятности – липса на време, здраве, студ и т.н.

Всичко хора само заради него – не за пари или нещо друго – само заради него извършиха невероятни неща, защото просто го обожават. Той, като влезе на снимачната площадка, ще се закачи с всеки един, ще обърне внимание по много топъл начин на всеки. Такъв е – много готин човек.

А какво се случва с българското кино? Ти имаш наблюдения – все пак си се снимал в няколко от известните филми през последните години...

Според мен за киното трябват пари, пари и пари. Понеже това е изкуство, то не е: „Сега ще заложим тази реколта и ще върнем еди-какъв си доход“. Не може да се изчислява така. Не е холивудската индустрия. Киното, което е тук, иска просто да се дават пари за него и да не се очаква да се връщат. Да се инвестира, да се подбутва, да дават пари, в Академията да се дават пари да се учат сценаристи, режисьори и оператори.

Не можем в момента да имаме това кино, което сме имали навремето. Много ми е смешно, когато някой каже: „Ама какво кино пък сме имали“. Просто този човек не е в час. Сега обаче условията са други. От една страна е държавата, но от друга трябва да се работи всяка минута и час. Искаш да имаш филм – работиш всеки ден, не мрънкаш, а да търсиш начин.

Това ли е проблемът на българското кино?

Да – България е бедна страна, нямаме пари за изкуство. Оня ден се бяхме събрали с едни колеги и всеки крещеше какъв е проблемът на киното, хаха. Спорехме защо няма гледаемост на българското кино.

И аз твърдях (те доста ме освиркаха, но няма значение), че и от зрителите се изисква малко обич в аванс към киното. И веднага някой ме апострофира, че това би означавало че българите трябва да си дадат парите за пълни боклуци и поредни бълвочи.

Ами мисля, че да. Обаче след петия филм може да попаднеш на нещо. Ако мислиш, че има само бълвочи, хубавото ще го изпуснем, когато се появи. Това ни е нужно - самите ние да инвестираме, всеки от нас.