Нишките на живота или любовта, без която не можем

Когато за първи път чух за представленията на Маги ("Туп-туп", "1,67м" и "6 000 000 000 бр.") супер много се учудих – театър, при това куклен и отгоре на всичко – в нощен клуб...

Началното ми притеснение съвсем изчезна, когато с чаша в ръка и цигара се разположих на едно високо столче в бившата Шипка и усетих невероятната атмосфера на този тип представяне на изкуство.

Нейните спектакли са прекрасни преживявания, изтъкани от картинки, асоциации, образи на подсъзнанието, които влизат под твоята кожа. В този обмен на енергия просто няма как да не ги харесаш. Или най-малкото да не ги запомниш.

Затова когато година след това се запознах с нея, бях адски изненадана. Първо, гласът й в тъмното ми се стори доста строг и сериозен. Докато самата Маги е по-скоро лъчезарна и приятна. Особено след като цял следобед си говориш с нея за изкуство и заедно споделите най-сладките и калорични торти на света.

Още тогава тя готвеше своя проект LUMAGI. Сега той е доста напред, а Маги вече играе трите си представленя в Сатирата. Освен това заминава за Европа, където ще поставя нов спектакъл. Затова не можах да пропусна интервюто с нея.

То се състоя в старата къща, в която живее. Всяка нейна стая е в различен цвят, с много неща по стените и с няколко невероятни лампи. Но не колкото самата нея...

Досега представленията ти се играеха извън театъра. Какво беше различното, какви хора идваха?

Според мен най-готиното е един спектакъл да си срещне публиката случайно – в клуба е съвсем друга атмосфертата, вечер и хората са различни. Кефеше ме, защото този тип срещи са много интимни. И в тази обстановка идваха предимно много интелигентни и отказани от театъра хора, които вече генерално го подценяват.

Какво имаш предвид?

Имам предвид, че повечето постановки, които са гледали, ги подценяват – или е някаква режисьорска изгъзица, която не се интересува доколко достига до зрителя, или някакви неща, които ги карат просто да изчакат това, което гледат – толкова е ясно докъде ще се стигне.

Хората, които ходят на клубен театър – тези, които познавам, са много умни, но не се кефят на съвременния театър тук. И на тях им е скучно това тукашно “Новаторство”.

Според мен няма контакт. А аз смятам, че изкуството и театърът в частност е някакво споделяне. Ти разголваш себе си пред някого. И отваряйки своята енергия, го караш и той да отвори неговата и става някак лично, истинско. Аз смятам, че всеки творец трябва да прави заради това театър – да сподели себе си. Това е обмяна на енергии.

Разголваш себе си и откриваш, че си като другия и неговото щастие от това, че е открил, че е като теб, ти се предава по много готин начин. И е много елементарно и ясно, че ние сме еднакви. Имаме различни изразни средства, но всички в крайна сметка търсим любов.

А какво е различното в театъра?

Друго си е в театър – чисто, като илюзия. Моите представления специално са много илюзорни. Трябва да е тъмно. Когато е пълен мрак, е друго – всеки театър си го носи.

Защо реши да се преместиш в театъра?

Поканиха ме. Освен това е хубаво, че сега се прехвърлихме някъде, където хората ходят на драматичен театър. Исках нормалните зрители да видят представленията. Нормални, в смисъл - хора, които редовно ходят на театър.

Знам, че не обичаш, но все пак – разкажи с по няколко думи трите си представления..

Туп-туп е опит чисто визуално и асцоиативно да пресъздам как капилярите в едно мъжко и едно женско сърце се опитват да се докоснат и да изрисуват посредством себе си своите представи, как според тях трябва да се се случва любовта.

При рисуването на тези картинки, те отиват към другото сърце. Но тези капиляри, веднъж отделили се от своето и отишли към другото сърце, за да го впечатлят, да му покажат себе си, вече не могат да се върнат. И изчезват. И постепенно мъжкото и женското сърце изчезват, защото са се раздали в своите представи.

Капилярчетата не могат нищо вече да изрисуват, обаче пък те отново тръгват едно към друго, завързват се и от двете сърца става едно общо – с възелчета, нелепичко, грозничко, но то тупти. Което е най-важното...

Винаги съм искала моите представления да бъдат картинки. Защото това е изкуството – себеизразяване, показване на на своето подсъзнание, на картинките от подсъзнанието, които, обяснени от съзнанието, стават на някакво произведение.

А „1,67м.“? Това е твоята височина...

Да. Защото исках да покажа какво се вплита в един човек до определен момент. Вплита, защото цялата сценография е един стан – моята асоциация за невидимите нишки на съдбата. На него тъкат две жени – богове, съдбата, мойрите – всеки да ги разбира както иска. И се вплитат различни материали. На проекции, направени от тези материали, се рисуват различни картини и преживявания от живота на един човек.

Това е често срещан мотив и в лампите, които правиш – човекът и неговите нишки. Това ли е представата ти за хората?

За мен - пак картинно - човекът представлява едно кълбо от примерно 75 метра, 85 метра, 100, или малко над 100 –доколкото години живее. Можеш да правиш каквото искаш с тази нишка – когато се раждаш, се търкулваш и оставяш след себе си нишка.

И съответно – има 6 милиарда такива нишки – те се оплитат, заплитат. Всеки рисува след себе си. И това е твоят живот. С нея ти може да изплетеш пуловер – през целия си живот можеш да плетеш пуловер. Можеш да се пазиш да не се търкаляш, но така ще стоиш на едно място – и така ще те затрупат другите нишки. Абсолютно само от тебе зависи. И ако си го представиш в пространството – ако не се преплетеш с никоя нишка, ще паднеш. И де факто ти си зависим.

Много хора са минали и са живели, и те са изплели основата. Ти си един конец, който се вплита сред други такива – сини, зелени, жълти – всякакви. Може да си представиш цялото нещо като един стан с килим, но само Бог може да каже каква е общата картинка. То е като да гледаш един стан отдолу – и виждаш само някакви отрязани стърчащи конци, но цялата картина липсва. А Тъкачът от другата страна много добре знае какво прави, къде да среже, какво да направи, за да има картина.

Как достигна до тази визия?

Ами аз съм психар – виждам всичко в картинки. Затова не си оправям плочките в банята – има там чертички, пукнатинки. Това е някакъв вид шизофрения. Съответно съм доста глупава – ако ме питаш коя е столицата на нещо – няма да ти кажа. Или развиваш съзнанието, или подсъзнанието. Всеки си прави избора. Следваш личното си щастие.

А третият спектакъл?

Ами в „6 000 000 000 бр.“ тотално изхвърлих всичко черно от подсъзнанието си и не мога да ти кажа за какво точно става въпрос в него.

Как така всичко черно?

За мен всичко тръгна от една картина, която направо ми съкрати живота. Цяла година го мъчих този спектакъл. Според някои разбирачи, това е най-смелото и най-доброто, което съм правила досега. Според хората, които харесват Туп-туп, пък, е абсолютно неразбираемо нещо, което Маги е направила, но тя сигурно не е много бездарна, така че сигурно е нещо хубаво, хаха.

За мен при раждането на светлината, мракът се счупва на 6 000 000 000 парчета. Като в пъзел – мъжко, женско, мъжко, женско. И е имало някаква хармония в началото – до счупването.

А то се счупва, защото едно парченце от пъзела липсва. Или се е смачкало и прилича на човече, като е смачкано.

И оттам вече нищо не може да бъде идеално – дори около теб пъзелът да е цял, във външните му краища ще има смачканки крачета, ръчички, или липсващи части. С този спектакъл по някакъв начин подреждам пъзела в себе си, тъмнината и мрака вътре в мен...

А за хората, които го гледат, е „една луда лющи един пъзел на трагична музика“.

А какво ще поставяш в Европа?

„Рибарят и златната рибка“ по оригиналната приказка на Пушкин - в два държавни театъра в Унгария. Старата рибарска мрежа разказва цялата история. Чрез картинки, които се правят от нея – тя е ластична. Трансофмира се само чрез закачане. А самата рибка се прави от ръцете на кукловодите. Това е и подсъзнателната идея – че нещата стават само ако сам си ги пипнеш ти. На финала само се пуска и всичко изчезва – остава отново само старата мрежа.

Как те поканиха?

За първи път ме канят да поставям в такъв професионален театър. Те са ми гледали нещата вече 7 години на фестивалите.

А в България – ще правиш ли нещо тук?

Ами, мисля това и тук да го направя...

А какъв е проектът с лампите? Ти ги правиш от много време...

Да, наистина. Но на мен за този проект ми трябват пари накуп и краен срок. Ще има сайт, който ще се казва Lumagi.com. Искам да правя театрални лампи – произведения на изкуството, за шантави хора. Живи скулптури. Приказки. Да носят душицата.

Кой филм хареса напоследък?

Не гледам много напоследък. Но ми хареса една идея във „Вавилон“. Най ми хареса това, че децата на Вавилон бяха представени от девствено и глухонямо китайче. Токио – най-модерният град – и там децата са девствени и глухонеми. Супер хай-тек, сещаш се как изглеждаше – страхотен външен вид, без бельо, с къса пола, цивилизовани - но все пак- девствени. Нищо не се е променило. Все още имаме нужда от любов и сме глухонеми, не се разбираме, няма комуникация между хората.

Винаги те е занимавала комуникацията между хората. Според теб станала ли е тя по-трудна напоследък?

Да, мисля. Защото гримът стана много. Фабриката за грим покрива все по-плътно светлинката. Това са и моите лампи – светлината е душата. Тя има 2 жички и вакуум, в който е затворена. Това са и хората – светлинка, затворена в различни абажури.

Големи, малки, тъпи, умни, красиви, ниски, китайци, негри, бедни, богати, пък в къща, пък в имение, пък в кола, пък в замък – все прегради и абажур, над абажур, над абажур, за да се направиш на по-уникален. Но ти не си, защото всъщност твоята светлина е като онази другата – и тя свети най-силно, когато се докосне до друга светлинка.

Винаги ли си мислела толкова образно? Помниш ли случка от детството, свързана с някаква силна образност?

Много често съм си мислела какво ме прави щастлива. И съм установила, че съм била най-шастлива, когато ме е нямало – толкова си вътре в нещо, и циклиш в него, и те няма..

На село ходех всяко лято и картинката, която съзерцавах с часове, ей така циклех си и просто гледах, беше една цепнатина. В старата къща имаше огромен процеп, който баба ми и дядо ми непркъснато замазваха, варосваха обаче винаги избиваше влагата и пукнатината пак се появяваше. И оттам, разбира се, непрекъснато влизаха и излизаха мравки. И аз ги гледам – с часове...