Когато става дума за български филм, всички подхождаме с лек скептицизъм към качествата му и с открита доборонамереност към недостатъците. Горе долу с такава настройка влязох в салона, за да гледам „Пазачът намъртвите“.
Вече знаех, че филмът беше номиниран за няколко награди и че момчето в главната роля - Владимир Георгиев - дори спечели една – за главна мъжка роля.
Наградена беше и музиката на Теодосий Спасов, който между другото се е справил много добре, а основната музикална тема почти къса сърца ако се заслушаш.
За филма знаех и от Диана Добрева, която пък спечели наградата на Филмовия център за главна женска роля.
Голямата червена точка, дори двете големи, бяха за участието на Самуел Финци и Ицхак Финци, които обожавам. При наличието на такъв състав (прибавете Николай Урумов, Малин Кръстев и Валентин Танев) режисьорът и сценаристът трябва бая да се потрудят, за да оплескат нещата. И те са се потрудили.
Но не са ги оплескали, а тъкмо обратното – получило се е нещо симпатично и според мен крайният продукт наистина си заслужава.
В това може да се увери всеки, защото филмът тръгва по кината още днес.
Пазачът на мъртвите се движи по линията между фантастиката и фантазията. В смисъл, че филмът не е изпълнен с фантасмагории, а по-скоро като че невероятните и свръхестествени неща се случват най-вече в главата на главния герой – Малкия.
Той е на 13 и живее на гробището край голям град. Там е уредник – наследил е службата от баща си и я върши със сериозност, която не е присъща даже на повечето възрастни. Освен това е извоювал уважението на всички възрастни - гробарите, цветарките, свещеника, служителите от архива, дори директора.
Истинският му приятел е един художник (Самуел Финци) – вманиачен на тема "Рубенс", който обаче рисува само в извънработно време – или по-точно, когато не гримира мъртъвци. Освен това страда от творческа криза и от липса на модел.
В тази гробарска идилия, на едно погребение се появява Старецът (Ицхак Финци) – бивш затворник, който е живял единствено, за да погребе умрелия си бивш най-добър приятел, защото той е разрушил живота и му е отнел щастието. И сега вече иска и може спокойно да умре.
На същото погребение се появява и дъщерята на починалия - Мария, която всъщност търси Стареца, но се оказва и съвършената жена и модел за Художника.
Така цялата история се заплита все повече, при това – от Малкия, който контролира съдбите и срещите на възрастните. Оказва се, че момчето дори е развило свръхестестени способности порад всекидневния допир със смъртта.
В един момент неговата игра на истина, любовта и съдба заплита мрежа от тношения, желания и случки, излиза от контрол и Малкият предвижда една скорошна смърт. Междувременно в гробището започваат да стават странни неща, въртят се далавери и става все по-опасно. Разбира се победителят в играта винаги е неочакван...
Да, за разлика от 90% от филмите, тук по средата наистина не знаеш какво ще стане – или поне не е най-очевидният край, който сполетява героите.
Разбира се, филмът има недостатъци. Един от тях, според мен е именно мистичната линия, която не е изведена докрай и някак стои незавършена.
Освен това, колкото и да ми е симпатичнен, Малкият не игра особено добре на места. Може би е въпрос на сценарий и диалог, обаче за пореден път на екрана видяхме нечия представа за това какви са младите, как се държат и как говорят. Всъщност, театрални моменти по традиция не липсваха. Но не бяха достатъчно дразнещи, че да ти пречат да следиш действието.
Така че пробвайте филма. Българкото кино има много по-голяма нужда да бъде гледано и за това гледане да се дадат пари от всеки малоумен американски филм.
А “Пазачът на мъртвите” спокойно се класира в категорията “Става за гледане”. Защото всеки трябва да подкрепи българското кино. Иначе няма да го има. А това май е кофти, не знам...