Зимна приказка. През лятото. Когато почти всички театрални салони са затворени, в желанието да се охладя, си спомням за една от блестящите постановки тази година, която по един или друг повод не можахме да отразим, но която със сигурност ще има за какво да споменаваме.
“Оскар и розовата дама” е продукция на Драматичен театър – Враца. Моноспектакъл на невероятната Йорданка Стефанова, която за тази си роля беше номинирана за Аскеер и спечели наградата за женска роля на фестивала в Благоевград и на Международния фестивал на малките театрални форми във Враца.
Представлението донесе и номинация за Икар за изгряваща звезда на съвсем наскоро завършилия режисьор - Йордан Славейков, който започна като асистент на Явор Гърдев в "Крум". “Оскар и Розовата дама” е първата му постановка.
В нея всичко започва в един декемврийски ден. На сцената, сред опростената и въздействаща болнична сценография на Мира Каланова, Оскар се събужда. Събужда се у актрисата и от леглото. Едно малко момче, което е неизлечимо болно, оживява и цялата публика проследява последните му дни.
И знаеш ли какво? Най-хубавото е, че те са изпълнени с тъгата на сбогуването, но много по-силна е вярата в живота, в съдбата и в доброто. Човекът е единственото същество, което знае, че ще умре, но въпреки това не вярва.
Поради което най-големият му страх е от допира със смъртта. Когато обаче става дума за едно дете, то е способно да бъде силно. Да се изправи срещу смъртта и да й се надсмее. Да почувства цялата красота на света и да се слее с него, да види всичко, да бъде всичко.
Невероятната чувственост на Йорданка на сцената прави този необятен диапазон на детската емоционалност и талант да сътворяваш света си осезателен за публиката. И двата пъти, когато гледах постановката, се смях през сълзи и плаках от смях. Оскар е органичен, в очите му има както блясъка на наивността, така и мъдростта на вродените истини, които съдбата те кара да провидиш на такава крехка възраст.
Той пише своите писма до Бога и умее да прочете отговорите на всяко едно от тях.
Оскар е истинският хомо луденс и като истинска квантова личност, вярва в играта, до дупка, без никакво съмнение. Затова намира спасение от заобикалящия го свят. Всеки ден за Оскар е ново изживяване и се равнява на 10 години. Парадоксът е, че има хора, които за много повече години на успяват да изживеят това, което той – за няколко дни.
Най-голямото вълшебство е животът. Спектакълът го показва по най-поетичния и нежен начин, разтърсва те из основи и, като повечето текстове на Ерик Еманюел Шмит, те изпраща дълбоко в собствените ти смисли и преживявания.
По пътя на емпатичното въздействие те кара да съпреживяваш, да възприемеш дори клишето като неповторимо в друг контекст и мелодрамата и патетиката като искреност.
А ето какво каза самият режисьор за спектакъла:
Как откри “Оскар и розовата дама” и защо реши да поставиш точно тази пиеса?
Аз трябваше да направя дипломен спектакъл. И през мен минаваха нормалната поредица от текстове. Но преди всичко това е личен текст. В моя случай това е текст, с който освен художествени, решавам някакви егоцентрични проблеми. В момента, в който бях прочел пиесата, лично аз се бях сблъскал със смъртта на много близък човек и това беше лекарството. То в крайна сметка натежа да бъде избран този текст.
Защо реши жена да го играе?
Никога не е имало друго решение в главата ми. Винаги съм виждал “Оскар и розовата дама” само така – с жена, която се въплъщава в различни роли. Като основната е детето. Жената е обслужващата роля. Искахме да е съвсем ясно, че на сцената има поне два персонажа – Оскар и Маминка Роза. Надявам се това да излиза. Дете и възрастна жена - защото това е начин да се изгради конфликт в монологичен текст.
Само дете ли е възможно да види хумора в смъртта?
А, много интересен въпрос. Много ти благодаря за него. Не, не мисля, че само дете. Мисля, че да се надсмеят над смъртта могат само хора, които са опрени в стената от нещо голямо и безнадеждно.
Любовта към живота или играта с него е възможно да ти даде спасение?
И от двете трябва да има по много, не по малко. Защото аз си мисля, че ако не го играем ние този живот, той ще ни играе нас. А без любовта към всичко не може. Сигурно говоря клишета, но това мисля, наистина. Любовта е единственото градивно нещо. Единственото, което движи света. Без любов и мен, и теб няма да ни има тук. Това е събрало родителите ни. Изначално това събира всички хора. Всъщност са две неща – страхът от самотата и след това любовта.
Какво пише в твоите писма към Бога?
Моите лични писма до Бога са може би свързани с това, което казах . Всъщност, аз бих имал само едно писмо. Тъй като имам работа, която ме осмисля, бих си пожелал и любов, която да ме осмисли.
Мислиш ли за следващо представление?
Разбира се. То ще е от същия автор – ти си първият човек, на когото го казвам. Ще е от Ерик Еманюел Шмит и ще е пиеса за двама мъже. Ще е по „Енигматични вариации“.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.