Изкачването

Димитър Тодоров, първият българин, изкачил най-високия връх на Антарктида, разказва за Dnes.bg преживяванията си по време на пътуването (продължение).

7 януари

Почна голямо бъхтане. Отне девет часа, а качихме само 700 метра и така и не стигнахме до препоръчвания лагер 1. Мъкнеш около 20 кг на гърба си и малко повече влачиш на шейна, вързана за опашката ти. Както е шейна, така и усещането е като че влачиш гума от трактор. Задна! Добре, че не е много стръмно. 11 километра. Развихриха се вълнения къде да правим стан. 4 километра преди предполагаемото удобно място за бивак на всички ни се видя рано, но после един по един почнаха да надигат вопли на умора. Та взехме, че хвърлихме котва само 300 метра преди котловината с удобното място. Е, и моят ред дойде да измърморя, защото другите групи го бяха намерили мястото, там си имаше на готово снежни стени за завет, а на нас ни се наложи да ги строим от нула, режейки с трион ледени блокове от гладката повърхност. И то защото Анди не е съвсем наясно как се работи с GPS и така и се заяде нещо и не позволи да се разходим и хвърлим поглед зад ръбчето на 300 метра от нас. Да видим аджеба няма ли лагер точно зад него. Имаше!  

Иначе като мрънкало-шампион се очертава Мустафа. Анди му се шашка, но не и Пепе. Той е железен и вечно усмихнат. В Еквадор го харесвали за начина, по който популяризирал страната си по чуждите планини сред чуждите планинари, а чуждите планини популяризирал вкъщи. И можел да чете Ницще (какво бил казал Заратустра) на пет езика - испански, португалски, френски, италиански и английски. Без Ницше на планина не тръгвал. На Антарктида е помъкнал френското издание. А на български помни "да" и "дубре". Бил обиколил 60-тина страни, но България си му останала любимата и се бил зарадвал много, че точно българин ще срещне в състава на експедицията. Аз също съм останал с добри спомени от Еквадор, ама чак да ми е любима страна... Той самият тая година е тръгнал да изкачва 7-те Първенци (най-високите върхове на 7-те континента) с еквадорското знаме и доколкото разбирам, използва случая да съчетае приятното с полезното - поне едно от качванията да му мине за командировка. От останалите само Мустафа има намерение да покорява 7-те Първенци. Ужким заради Алаха, Корана и Арабия. По-точно - заради тлъстата пенсия, обещана му от йорданския крал, който се и бил навил да го спонсорира, защото харесал идеята арабин и то именно йордaнец да се качи на Еверест. Излиза че от цялото арабско население на планетата на Мустафа тая идея му е хрумнала първи. До тогава си е живял мирно, тихо и светски в Шотландия, където управлявал ресторанти в хотели от популярна 5-звездна верига и сервирал за закуска новия хит на шотландската кухня - панирани шоколадени блокчета Mars. Ако успеел, щял да получи къща, мерцедес (пазарил се е вече за правилния модел) и безплатни билети за коронната класа на Royal Jordanian Airlines. А по пътя всичко му се уреждало от дворцовата канцелария. Абдула бил наредил "дайте му каквото поиска" само и само да стъпи на Еверест.

Посъветвах англичаните следващия път вместо с помощта на шефилдска туристическа агенция, да си организират планинарските експедиции чрез Бъкингамския дворец. Явно с дворец е по-ефективно, а и храната е по-добра. Англичаните са Мак, Стивън и Боб. Мак е индустриалист от Тачъровата ера, вложил младостта си да изгради от нищо и без образование работеща манифактура за нещо и решил, че вече му е дошло времето и възрастта да я продаде и да си почине. Стивън е нещо подобно, само че в Лондон и в сферата на информационните технологии. Знаел 20 програмни езика, обикалял света да открива софтуерни компанийки и клонове, а на планина ходел да си поддържа физическата форма. За Боб не стана съвсем ясно с какво си е вадел хляба, но се разбра, че повечето от свободното си време през последните 60 години е прекарал из английските и шотландските планини. И всеки път при среща с нови познати или интимни приятелки му се е налагало да обяснява как точно си е загубил окото в скаутски игра в детството.

8 януари

Почивен ден. Качихме за около два часа до Мусаленска височина и си спретнахме бивак под стената, която ни отделя от последния, височинния лагер. Останалото време от "деня" се окопавахме и си почивахме, наблюдавайки зорко как и откъде точно две други групи се качват по стената, а после слизат без багаж. Ние ще атакуваме утре. Мак имаше рожден ден (47), та след вечеря ни се сервира пудинг - някаква субстанция, която нямаше вид да е предвидена за самостоятелна консумация, ами за заливане на сладкиши. Сладкиш нямаше.

9 януари

Опряхме първото сериозно препятствие: 800 метра стена с дълъг участък с наклон около 45 градуса. С багаж. По-лошото е, че утре ще трябва да “рипитираме” (повтаряме, от фр. през доц. М.Д.) качването с останалия багаж. Шейните са дотук и цялата експедиция трябваше да се пренесе до височинния лагер по гръб. На два тура. Хубавото беше, че снегът е идеален за коткоходене. Ама пък кислородът е рядък. А озонът хич го няма. По Амундсеново време май е имало повече. Норвежкото начало присъстваше и в нашата експедиция под формата на готови обезводнени херметизирани готвени ястия от рода на херинга с картофи. Е, имаше и разни кърита и яхнии. Тоя път се паднах на едно въже с Боб, Мак и Пепе ... По-весело от с Анди. С него наистина нямам какво да си кажем. Няма една щипка чувство за хумор. Първият англичанин, ампутиран от това свойство, когото срещам в живота си! А не е да не съм срещал англичани. Качихме се. Разтоварихме. Слязохме. На Мустафа му остана време да се моли и се видеозаписва, хващайки ме за оператор, как коленичи и удря чело в леда край палатката. На многозначителната ми усмивка, че това си е живо лицемерие, ми се обясни, че той искрената молитва си я бил казал насаме в палатката, ама и за пред спонсора трябвало да се помоли. Нали трябва да вземе някой лев (риал, петро-долар) и от Ал Джазира. Но това поведение не се различава принципно от строежа за пред журналистите на ламаринен православен параклис и наименованието му на популярен български светец-планинар от сравнително далечното минало. Пепе пишел книга за 7-те върха и преживяванията си по трасето. Участието на българин в експедицията имало символично и духовно значение. Дали е съизмеримо с приноса на Заратустра не се коментира. Ще взема да го прочета и аз тоя Заратустра (това май се римува с Ал Джазира). Лошото е, че на моите години току виж вместо да качвам върхове ме подучил да създам някой хилядолетен райх.

10 януари

Второто качване на стената не беше препятствие. Беше изпитание. Прозорецът тихо слънчево време, който имахме късмет да се държи отворен вече пет дни се беше затворил. Облак беше покрил билото още сутринта. Бурята ни подхвана точно на средата на най-стръмното. Антарктическа буря със снежна виелица... Антарктида е много сухо място, където сняг по принцип не вали, но нищо ме му пречи да се премества. На скорост! На стръмното има две-три колчета, към които можеш да си осигуриш с карабинер през въжето. Помага психологически в такива случаи. Раниците обаче са по-тежки от вчера. Мъка. Имаме вариант да се откажем, но това би било много лош ход. Ако се смъкнем до лагер 2, където сме оставили една готова палатка и лесно бихме вдигнали още две, и времето се задържи лошо или влоши за още ден-два, това би означавало пълен провал на начинанието, при това със зарязан багаж във височинния лагер. Да преживеем бурята горе е по-благоприятната позиция. Отстъплението ще е възможно и при екстремни обстоятелства. Продължаваме нагоре. Трудното е, че на всичкото отгоре (по-точно - отдолу!) Стивън издъхва и прави някакви импровизирани зигзаги, които обтягат въжето и ме разпъват като на средновековна разтегалка. Еле, стискаме зъби и излизаме на билото. Следва дълъг полегат участък. В бурята изглежда безкраен. И вятърът е насрещен. Добре, че съм сварил да си облека и втория полар, и якето при една от Стивъновите паузи за вземане на дъх, че сега щеше да ми е по-трудно. Стъпвам бавно. Вживявам се в ролята на крачеща канонерка от отвръщащите на удара имперски сили на планетата Хот от пети епизод на "Междузвездните войни". И нещо ме дърпа да стигна до базата възможно най-бързо, че да не ми тръшнат вратата под носа като на Хан Соло и да ми се наложи да преспивам в корема на камилообразното. Тоя филм съм го гледал двуцифрен брой пъти и от всички ситуации с Хан Соло, тази е единствената, в която никога не съм си мечтаел да попадна. А и тук няма камилообразно. Ама знам ли. Може и да изскочи някое. Видимостта е паднала дотолкова, че едва виждам раницата на човека, вързан пред мене на въжето. Даже не съм сигурен кой точно е човекът. Мак ли беше, Боб ли. Май Анди. Останалото е бяло и всъщност много спокойно напук на вятъра. Като на Шипка по Верешчагин. Дали няма да прескоча във фазата на халюцинациите с тия прескачащи фантазии в главата ми...

Стигнахме базата. Вратата беше отворена. Просто защото базата не беше построена ... Строим базата. Докато опънем една палатка всичко оставено на земята бива навято със сняг. А ако сме го оставили невързано, направо сме го отписали. От много мерак да се справим по-бързо със строителството строшаваме една от рейките на голямата, триместната палатка. Не успеем ли да я поправим, ще трябва да се свием трима плюс четирима в двуместните. Неблагоприятна перспектива. Някаква резервна част изскача от дълбините на нечия раница и половинчато (в смисъл на половин час) с цената на зъзнене и боравене без ръкавици закърпва положението. Палатката изглежда като иглу с еркер, но поне се крепи. Даже и в бурята ... Пихме чай, хапнахме норвежко и се напъхахме в чувалите да чакаме - или да утихне вятърът или да ни затрупа снегът. За последно преди сън бяхме огледали много внимателно да не сме оставили нещо, примерно пикел или лопата, да лежи хоризонтално навън, че да не го загубим завинаги.

11 януари

... Бурята не спира. Душевна борба с нетърпението. В душите на водачите. Дали пък няма да стане по-лошо. Дали не изпускаме последния шанс за атака на върха. Имаме припаси за три дни. Иначе винаги съм си мечтал поне един цял ден от живота си да прекарам в топъл пухен чувал с шпионско романче в ръка, а термометърът отвън да показва -24 градуса. Май не трябвало фенерче, а? Без него ми е трудно да чета завит целият плътно през глава в черния търбух ... Върхът не се виждаше от лагера. Виждаше се отсрещният - Шин - и по неговото състояние се гадаеше за положението на нашия. Две групички, тръгнали с нас от базовия лагер бяха успели да изпреварят лошото време, но повечето изчакваха. Към 19:30 търпението на водачите не издържа и свириха тревога: "Обличайте се да тръгваме". И като се почна една епопея ...

Димитър Тодоров
dimiter_todorov@yahoo.com

Продължение

Начало–1, 2, 3, 4