Киото. Концерт за пиано и оркестър

Киото в снимки

Да дойдеш в Япония и да не видиш Киото е като да отидеш в България и да не видиш... Пловдив. Или от сорта. 

Старата японска столица е нещо, което не може да не бъде заобичано веднага и завинаги. Тотално различно от Токио и може би едно от най-аристократичните места в страната, известно по цял свят с вишневите си дървета.

От Токио до Киото се стига лесно и много бързо – мяташ се на влака-стрела или както тука българите се майтапят - „влакът-куршум“ /bullet train/, който те отвежда на повече от 500 км на юг от столицата за малко над 2 часа. По пътя, ако времето е хубаво, ще успееш да видиш и снимаш Фуджи, покрит в сняг, доста оризища, къщи, както и един-два завода на Сузуки.

В участъците, които го позволяват /а те са доста/, влакът пътува с умопомрачителните 330 километра в час, а кондукторът ти проверява билетите само веднъж, с много и извинителни усмивки, и те дарява с около тринайсет поклона, сякаш иска да ти каже – прости ми, че те притеснявам, но това ми е работата.

След него минава и японка, която ти продава бира със същите маниери, и към средата на пътуването неминуемо развиваш усещането, че си някаква много важна особа, ако не и самата английска кралица.

Още от гарата в Киото вишните са първото, което забелязваш. Те са символът на града и присъстват навсякъде и най-вече покрай реката, която е централното място за срещи, разходки и всякакви социални преживявания.

Като архитектура, градът няма нищо общо със сегашната столица – тук къщичките са преобладаващи. И като казвам „къщички“, имам предвид точно това – те са на буквално една ръка разстояние една от друга, заобиколени от купища цветя и дръвчета.

Атмосферата ужасно наподобява тази в Созопол - само морето липсва, но пък реката му е достоен заместник.

За да усетиш наистина добре какво представлява Киото, е хубаво да си с хора, които живеят там или поне познават града. Аз имах този късмет – брат ми и неговата студентска компания са прекарали там 6 години, а завършването на университета и церемонията по раздаването на дипломите събра невероятно живописна група.

Дори любовта тук е по-колоритна от всяко друго място на планетата. Студентският съвместен живот, събрал на едно място хора от цял свят, е прераснал в доста екзотични бракове – чилиец и естонка, холандец и индонезийка, бразилка и французин...

Запознах се с всички тях, както и с още доста интересни хора, като 29-годишната палестинка Любна, която е избягала от родната си страна, завършила е археология в Япония, прави разкопки в Близкия изток и иска да живее в Германия или Великобритания.

Говори арабски, японски, английски и малко испански. Има осем братя, както и безброй лели, чиято единствена задача е да й намерят приличен мъж.

Историите, които ми разказва за пътуванията си, са едновременно смешни и тъжни. Поради гражданството й, влизането й в повечето държави по света е истинско изпитание – тя е свикнала да отговаря на въпроси като „били ли сте във военен тренировъчен лагер“, „носите ли у себе си експлозиви“, „притежавате ли оръжия“...

Взимането на виза за Германия пък й е отнело около месец, в края на който, както тя сама призна, идеята за извършване на самоубийствен атентат й се сторила наистина примамлива. Тя обаче приема нещата с доста търпение, което е доста присъщо на хората, изкарали повечко време в Япония.

Тук да си търпелив, учтив и внимателен е нещо наистина важно, а най-добре можеш да видиш всички тези черти накуп по време на ядене. С което стигаме до най-екзотичната случка по време на четиридневния ми престой в Киото, а именно – Вечерята.

Малко предистория. Когато си ошашавен тийнейджър, дошъл от някоя си част на света да учиш в Япония, ще бъдеш приет от така нареченото host family – семейство японци, които ще те обгрижват, ще си говорят с теб, ще те учат на обноски и други полезни неща.

Такъв е случаят и с брат ми, затова и срещата с host family-то му беше организирана внимателно. За съжаление, по-внимателно от тяхна страна, отколкото от наша.

Така аз, Сашо и Мелани /австралийското гадже на брат ми/, се озовахме в най-снобския ресторант в Киото, облечени в джинси и маратонки, носейки огромни раници на гърбовете си.

От другата страна – две прекрасни жени, облечени в най-официалните си кимона, което е достатъчно, за да те сравни със земята от срам...

Ресторантът е разделен на отделни стаички, в които всяка компания се радва на уединение и главозамайващи грижи от страна на сервитьорката.

На такива места сервитьорите не ходят – те влизат на колене, като, естествено, първо чукат на вратата, за да си подготвен, че някой ще нахълта във владенията ти.

И, повярвайте ми, много трудно ми беше да си удържа ченето да не падне върху клечките за ядене /които се наричат хаши/, когато видях клекналата японка,  прехвърляща се през прага на вратата на колене...

И за да ви стане по-ясно какво представлява церемонията по такива места, ще ви я опиша в стъпки.

Първо избърсваш хубаво ръчички в горещата, влажна кърпа, която ти дават.

След това внимателно изслушваш менюто, изрецитирано толкова прецизно от все още коленичещата японка, че ти се иска да напълниш чашата за саке със сълзи.

След това се започва.

Менюто се състои от 15 /петнайсет/ ястия и тука няма – ааа, ама това не го ща пък! Ядеш всичко, а „всичко“ в случая означаваше манджи с тофу /включително и сладолед/.

Лъжици, вилици и ножове, както се сещате, няма, така че се стягаш и се фокусираш върху това да не изтървеш парчето тофу в супата и да оплискаш кимоното на японката срещу теб с водорасли.

Оризът пък никога не се ровичка с клечките – ако ви предстои да ходите в Япония, запомнете го добре. Това е особено обидно и невъзпитано. Подхващаш го отдолу и чевръсто го натикваш в устата. За щастие, тук оризът е някакси лепкав, така че всъщност се яде много лесно.

Бира се пие в изобилие, само че по някое време градусът се вдига и задължително се поръчва и саке. Сакето се пие горещо и влиза особено лесно – е, за нас. За японците си е нещо като сливовица, правена в някое селско мазе.

Истината обаче е, че сакето е „слаба ракия“ - има-няма 12 градуса... наподобява стоплено сокче и сгрява наистина приятно. Естествено, трябва да си нащрек и да овладееш желанието си да люскаш чаша след чаша, защото и това няма да е особено възпитано.

Сервитьорката от време на време се появява тихо, почти като повей, отмъква някоя и друга купичка, и принася нови. И накрая, след около два часа, всичко завършва със снимки, много поклони и благодарности.

На връщане се опитах да си представя как една българска сервитьорка би лазила в кръчмите у нас, носейки табли с бира, пържоли и шопска салата, но нещо не ми се получи....

А сега малко културна програма. Ако ходите в Киото, задължително трябва да посетите поне един-два храма. Тук има много и аз успях да скокна до два. Единият от тях е и най-големият в града /нарича се Киомизудера/, а другият се казва Златният храм – защото е златен. Наистина.

Храмовете в Япония са наистина много примамливо място за туристите, които им налитат лакомо, изкупувайки и всичко, което магазинчетата там предлагат.

А то е много. Като се започне от всякакви видове сувенири - малки порцеланови чашки, чинийки, купички, клечки за ядене, лъжици, писалки за калиграфия /аз лично изкупих всичко/ и се стигне до всевъзможни манджи, като риба със сусам, сладолед от зелен чай, водорасли, туршия /???/ и от сорта.

В първия храм дори успях да стана свидетел на две сватби, едната от които беше в шинто стил /шинто е японска религия, в която има много богове, за разлика от будизма, и е по-стара от него/.

И когато приключиш с разглеждането на храма, вече ще е време да слезеш обратно в по-централната част на града, да намериш някое хубаво място /а те са много/ и да хапнеш нещо мноооооооооого вкусно.

Като например окономияки. Това е така наречената японска пица и, естествено, няма нищо общо с пицата.

Тестото се състои от зеле, още някакви зеленчуци, яйца и брашно, а когато се запече, отгоре се слагат скариди, месо, октопод или каквото друго искаш, както и соев сос.

В Киото има малко, спретнато местенце, където ти дават да си правиш окономияки сам. Тоест, сядаш на масата, върху която има горещи котлони, и си готвиш. След което си сърбаш попарата и си облизваш пръстите, защото това е най-вкусното нещо на света.

След като се наядеш едно хубаво, яхваш колелото /което е основна транспортна единица на повечето хора тук/ и отпрашваш нанякъде. „Нанякъде“ би могло и да е караоке, както направихме в деня на дипломирането, който съвпадна и с рождения ден на брат ми, когато се пи доста червено вино. За щастие - топло.

Защото в Япония обикновено ти сервират червеното вино хубавичко изстудено и задължително в току що извадена от камерата ледена чаша. И отнема адски много време да обясниш, че искаш питието ти да е топло.... Тези странни чужденци!

Киото е забележително и с друго нещо. Студът тук е уникален по своему и не може да бъде описан с думи – просто трябва да се усети. С костите. Вечерите по това време на годината са наистина смразяващи, въпреки че температурите всъщност са над нулата.

Така че, когато вечерта се прибереш в мъничката къща, легнеш на удобния матрак и се опиташ да заспиш преди съмване /което е към 4 сутринта/, е много вероятно да се схванеш от студ.

Това бе и причината да прибегна до печката до главата ми, която работи на керосин и има около 1000 бутона с написани на тях йероглифи...

Пускането на подобна техника става на принципа на пробата и грешката, а когато накрая успях да я включа, стаята потъна в топлина и аз се метнах обратно на матрака, брат ми нахлу в стаята, разтвори прозорците и в просъница ми обясни, че има реална опасност да се превърна в частица от историята, когато кислородът в стаята привърши...

Не липсваха и пътни инциденти. Тъй като не съм страстна бициклистка /ще рече човек, който се придвижва с колело/, самата аз за малко щях да стана на окономияки, разминавайки се на косъм с кола, която изневиделица изскочи оттам, откъдето най-малко очаквах /нали ви споменах за обратното движение/...

Хората тук обаче са възпитани и шофьорът не излезе да ми крещи и вика. Даже, ако не ме лъже паметта, може би дори ми се поклони...

Четирите дни обаче не ми стигнаха, за да отида и да снимам гейшите. А може би просто забравих... Сетих се за това едва когато се върнах в Токио, а тук няма къде да ги намеря.

Това обаче има и една добра страна – може би някой ден ще се върна заради тях.

Или по-скоро те ще са поводът, който ще ме върне отново при реката, залеза над Киото и най-красивите вишни. Прозвучах почти като Дебелянов, нали? 

Киото в снимки

Още от мен