Нарисувай ми една жаба

За какво мечтае жабата, ако не да полети. Колко трогателна може да е и защо? Просто вижте филма на Свилен Димитров. Аниматорът ни предостави "Въздушният ас", който преди това "полетя" до фестивала Берлинале.

Кой е Свилен Димитров?

Всеки ден гледате поне една от рекламите, които е направил, както и шапката за няколко предавания - “Горещо”, “Отечествен фронт”, работил е и за “Елит”. Автор е и на шапката с раздвижената камера на тазгодишната Киномания. Участва и в документалния филм "Super size me", където рисува пилците, подготвящи се да станат хамбургери. и така това, с което най-много обича да се занимава, е да бъде автор на анимационни филми. В момента той и неговите колеги правят специалните ефекти от пълнометражния филм на Явор Гърдев - “Дзифт”, който трябва да е готов до няколко месеца.

Какво ни накара да си поговорим с него?

Дипломният му филм “Въздушният ас” участва в селекцията на тазгодишния конкурс Jameson. С него Свилен обиколи доста фестивали в чужбина, един от които бе престижният Берлинале.

Кога разбра, че искаш да си аниматор?

Много отдавна. Във Варна бях в училище с разширено изучаване на рисуване, именно за да мога един ден да се занимавам с анимация. Още когато бях на пет или на шест години, твърдо бях решил, че това е нещото, което ми се прави. Беше ми много интересно как се движат образите на екрана. Даже се интересувах от техническата част – въобще не си представях, че филмът се прожектира от лента, която е прозрачна и минава през лампа. Спомням си, че майка ми и баща ми обясняваха, че са рисували някакви рисунки със съвсем лека разлика. Рисуваха ми ги на някаква хартиена лента, такава изрязана.

Защо няма български пълнометражни анимации?

Е, то има нещо от рода на два, но и аз не съм ги гледал целите. Единият е недовършен- на Доньо Донев - “Нарекоха ги Монтеки и Капулети”. А другият е завършен филм – някога го имаше на видеокасети, българско видео се казваше - “Планетата на съкровищата”. Като едноименният филм на Дисни, който се появи преди няколко години.

Как така няма желание между аниматорите да се обедините и да си направите пълнометражен филм?

То понякога се получава желание. Хората се събират да направят нещо по-голямо. Търсят продуценти, за да измислят по-добре идеите си, но в България все нещо се случва. Като например, хубав раздор за пари или нещо от този род. И не се получават много неща. Но това си зависи пак от хората.

Къде се чувстваш най-добре на фестивали – сред колегите, в киното, пред публиката или като един от наградените?

В Берлинале участвах в секция Generation. Прожекцията мина добре. Имаше много хора, аплодираха, смяха се, тръгнаха си, награда няма. Иначе си мисля, че когато всичко е наведнъж е най-хубаво. Когато е минала добре прожекцията и хората са харесали филма, следват добрите запознанства и, естествено, наградата. Всичко е навързано. Да, хубаво е да ходя по разни фестивали. Малко ме е яд, че сега изпускам един фестивал в Тел Авив, но пък ще ходя в Анеси в началото на юни. Става въпрос за най-известния и голям световен фестивал за анимационно кино. Намира се във Франция. Там ходят всички Пиксараджии, Диснаджии и всякакви такива. И е забавно. Самото градче било много приятно. Наричат го малката Венеция, а и аз гледах доста снимки. Близо е до някакви Алпи и има едно голямо езеро. Много е приятно.

Кое най-силно те привлича на фестивалите?

Не търся нещо особено на фестивали, като разлика между останалите или програмата на филмите. Сега наблегнах повече на Берлин, отколкото на Берлинале. Привличат ме различните места, където се намират фестивалите, а не какво се случва в официалната програма. В Берлин беше съвсем различно от местата, на които досега съм ходил. Там е много спокойно, улиците са широки. Градът, все пак , е построен почти след пълното му разрушение. Прищя ми се да поживея малко там. Зареди ме с положителна енергия. А самият фестивал е много шумен и голям, събира хора от цял свят.

Запозна ли се с твои колеги?

Сдуших се малко с българите от екипа на “Коридор № 8” - Мартичка Божилова и Борис Десподов. С тях попихме. Беше хубаво, животът бе бая шумен. Вечерите трябваше да си избираме на кое парти да идем. Все се застъпваха по две на три.

Какво ще кажеш за конкурса Jameson тук?

Програмата беше добра. Доволен съм от филма, който спечели. Беше ми любим. Аз бях на предварителната прожекция, която бе в Дом на киното. Така изгледах наведнъж всички филми и по-лесно можех да ги сравня. И специално този филм - “Семейна терапия” на Петър Вълчанов е зареден с много енергия. Гледа се на един дъх, а това е най-важното за един филм. Това много ми харесва. Не да изпробваш най-различни положения от стоене на режисьорския стол.

Имаше досега едно неписано правило  на конкурса – една година да печели анимационен филм, следващата година – игрален. За първи път сега не стана така.

Ами то това зависи от журито. Тази година в него нямаше аниматори. И сигурно анимациите не са им направили такова впечатление.

Как неаниматори оценяват анимационните филми?

Като жанр, може би е трудно, но не знам дали има чак такова значение. Аз по принцип така се оправдавам – "те, игралните филми не мога да ги стигна. Хората им обръщат по-голямо внимание"... Но всъщност няма значение. За един филм е важна историята.

Къде да гледаме българска анимация?

Това е проблем, но не е само на анимацията, а и на другите филми, които участваха в Jameson. Те също няма къде да се гледат. Освен някой от участниците да се уреди да си пусне филма по някой телевизионен канал.

Не ти говоря само за селектираните, а и за анимацията на Анри Кулев, която спечели наградата на Съюза на филмовите дейци. От една страна е чудесно за самата награда, но никой не е гледал този филм и останалите номинирани. Получава се нещо като награди, от които се интересуват единствено наградените.

Да, така се получава. Като се замисля и аз не съм ги гледал. Само единият номиниран - на Драго Шолев, но защото той ми е приятел и защото бях на дипломирането му. Но на Анри Кулев не знам къде мога да го гледам. Иначе и филмът на Слав Бакалов мога, защото работим заедно.

Има ли начин нещата да се променят? Да се правят такива прожекции в Дом на киното или в Одеон?

Може би, ако се върнат кинопрегледите. Аз винаги съм им бил фен. Още от малък обръщам по-голямо внимание на тези short филми, отколкото на пълнометражните. Точно така гледах “101 далматинци” на Дисни, а през цялото време си мислех за един-два филма, които бях гледал преди това от български кинопреглед.

Да те върна към твоя филм. Казваш, че си сънувал анимационното си геройче...

Ха-ха, всеки ме пита за това, но не е вярно. Просто в едно интервю са измислили някакво смешно заглавие. Може би е дошло от песента: “Най-обичам луди, луди жаби на сън” на Джанго Зе. А и ще ми е трудно. Бих сънувал ужаси,психарии и някакви такива неща, но не и замечтани жаби.

Такива, каквито ги снимат Дейвид Линч и Тим Бъртън. Знам, че са ти любими. И все пак как игралното кино вдъхновява анимационното?

С образи, може би. Всъщност не съм се замислял. Сигурно, както ме вдъхновява анимационното кино. Не ги разграничавам.

А кои анимационни филми харесваш?

О, много са. “Кошмари преди Коледа”, “Кой натопи заека Роджър?” Любими са ми и класическите анимации на Дисни, като “Цар Лъв”, макар че вече е изтъркан.

Кое ти е по-трудно - да измислиш първо героя, средата, в която ще го вмъкнеш или историята. Как протича един такъв процес?

Историята е най-важна, след това героят и накрая средата. Ако декорът влияе на героя, то той ще послужи и за историята. Тогава и декорът ще е първообраз и стилистиката ще му е подчинена.

Доколко влияе анимацията на зрителя?

Може би по-малко, но ако е направена добре, почти като игралното кино. Това е, защото хората предпочитат да обръщат внимание повече на драмата, а анимацията е по-комична с много гегове.

Да, но българите правят повече анимация за възрастни.

Да, може би твърде за възрастни. То има български анимации, които и възрастните не биха ги разбрали. Голяма част от българската анимация, която е с философски идеи, стил Анри Кулев, не е правена за широкия кръг публика. Там е разликата. Не че е анимация или че идеята е някаква. Изразните средства не се разпознават като кодове.

Разказа как твоите родители са ти показвали принципа на анимацията, още докато си бил много малък. Не мога да не те попитам: те художници ли са?

Не, баща ми е рисувал някога, но сега е счетоводител, а майка ми е учител.

А твоята двегодишна дъщеря – сигурно не спира да рисува. А и има толкова приказно име - Алиса...

Ами, нали знаеш, децата обичат да рисуват. Тепърва предстои да разберем. Дано да й се занимава с рисуване. Пък по-нататък може да й помагам – тя да е главното действащо лице.

Да, ти между другото си вмъквал себе си и жена ти в твои филми...

Така ли? Да, в игралните филмчета, но то бе от липса на други актьори. Ставаше въпрос за някакъв експеримент и ние се забавлявайки, защото не знаехме какво ще се получи.

Гледаш съвременно анимационно кино. Какво се случва в анимацията сега у нас?

Ами у нас почти нищо не се случва, както и преди. Хората си кандидатстват в Националния филмов център /НФЦ/. Ние също. Аз съм сърежисьор с Георги Димитров, който е известен режисьор, сценограф и аниматор. Иначе, човек трябва да има голямо желание и много да обича анимацията, за да се занимава с нея в България. Не е заради някакъв пазар, но просто е трудно. Не се получават нещата. Няма предлагане, няма и търсене.

Говорихме си как влияе анимацията на другите, а как влияе на теб?

Аз съм обременен от техническата част. Опитвам се да гледам анимацията като филм, забавление, а не как е направен. И тогава се чувствам много приятно. Не, чувствам се идеално. Обичам да гледам анимация!

Ако ви е харесал Свилен и филма му, може да видите и другите неща, които е правил на svilendimitrovart.blogspot.com