„Ъндърграунд“ е мястото, където интересни, предизвикателни и излизащи извън рамките на традиционното хора разкриват себе си.
Село Соколица (750 жители) е едно от най-малките селца в община Карлово (на 8 км югоизточно от града).
Най-вероятно никога нямаше да разбера за него, ако там скоро не беше заснета част от новия филм на Стефан Командарев "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде".
Това събитие обаче преобърна нещата. И заедно със Светослав Драганов (режисьор на документални филми) се спуснахме да изследваме някои от жителите на селото, които от обикновени хора станаха кино-звезди – той за да снима документален филм, аз - за да поговоря с хората.
Така в Ъндърграунд се появяват няколко чудесни находки, които открихме. Да ви е сладко...
------------
В днешно време бракът е сделка, а семейството – отговорност. Всички възприемаме създаването на дом, деца, връзка, като нещо трудно, премислено, нещо, за което трябва да си “готов”. По различен начин стоят нещата за последните герои от Соколица – Голямото семейство.
Ще ги лиша от имена. И ще има дам само роли в този разказ. Защото за мен те са нещо като еталон, на едно забравено живеене, изпълнено със щастие...
Запознаваме се покрай едно от дечицата в семейството – малка русокоса принцеса, която има толкова жива мимика и е толкова ярка, че просто няма как да не я забележим сред тълпата, струпана пред къщата на Методи докато снимаме неговото семейство.
Оказва се, че златокоската е предпоследното дете в семейството. И се е снимала във филм. И тя, и мама.
Майката в семейството е дребна жена. Няма възраст. И тя, както и Мими, е включена в социалната програма за обучение на безработни и от следващия ден започва курсове за шивачка. Изглежда измъчена, често се притеснява за глупости. Когато Методи ни заведе у тях обаче му даде една голяма домошарка със също толкова голяма усмивка. Все за някого се грижи – ту загащва най-малкия от семейството, ту оправя косата на някоя от дъщерите. Има четири деца. Две големи момичета (11 и 8 клас), малката русокоска, която е на 5 и един 3-годишен сладур – първият син сред тълпата момичета.
Бащата е на работа, и докато Светльо реди камерата аз се заговарям последователно с всички присъстващи от семейството.
За какво си мечтаеш, питам най-малката дъщеря. Не за принцове и ябълки, се оказва. “Искам да уча” - толкова искрено, че ми се доплаква. Иначе гледа “По-по-най”. Ако отидеш какво ще кажеш – песничка или стихотворение? Песничка – казва уверено и почва неочаквано за мен да рецитира “Жаба жаборана 100 мушици хвана...”. Заблуждавах се, че, след като живеят в циганската махала, ще запее някой хит на Гергана примерно. Всъщност тя не пожела изобщо да пее. Всички песнички ми ги изрецитира. После се разбрахме – аз пея, тя рецитира – заедно.
Средната дъщеря е очевидно по-едра от най-голямата кака. Осми клас, на входа на бруталния пубертет. Имаш ли си гадже, питам “ааа, имам, нямам си, не ми харесват”. Кой ти харесва – певец, актьор. Не знам, не знам - казва и се изчервява. Тя е само осми клас...
Най-голямата кака засега се очертава като красавицата в семейството. Правилни черти, аристократично лице, естествена хубост. Мечтата й е да учи полувисше за готвачка. Ама е много скъпо в Пловдив, много. Дано стане някак... Сега учи в нормална гимназия, знае английски. Не чете много книги, но рисува и то добре. Какво е най-вкусното ядене – я питам. “Това, което сам си направиш ”...
По едно време се прибира бащата. Висок, с мургава кожа, спокоен човек, с добри и топли очи. Всички му се хвърлят на врата, освен майката – тя само седи отдалеч и се усмихва. С накачулени деца като играчки на коледна елха, той се приближава, подава ръка за поздрав и казва “Много деца, весела къща”. Така приключва първата ни вечер със семейството. Следващата среща е на другата сутрин...
10 часа. Грее слънце. Влизаме в двора и по челото ме удря най-прекрасната идилия, която дори Любен Каравелов и Вазов заедно не могат да опишат. В двора се гонят малкият хулиган и току що излюпени дузина пилци и патенца. Бащата храни прасетата. Майката рони царевица. Двете каки люлеят русокоската на люлка, като периодично се сменят - ту едната я гушка и се люлее с нея, ту другата. По някое време и майката, и бащата се включват е люлеенето.
Малкият мъж в семейството умира от кеф всеки път като цопне в калта, опитвайки се да докопа някое пиле и да го целуне. Зад двора се вижда полето и реещите се щъркели над него.Пускат още пиленца, и едно кльощаво и плешиво гълъбче, което цъпурка сред останалите и е адски смешно. Целият двор бъка от новородени животинки – котенца, рунтави кученца, пернати и двукраки. Пълна лудница, която се допълва от кудкудякането на кокошки, от птичи песни, от щурците на полето, от смеха.... Изглеждат толкова щастливи, че дори майката забравя да се притеснява за малко.
После сядаме на закуска. Всички заедно се нареждат в ритуален кръг около масата. Бащата храни малкия, майката е до двете си дъщери. Настава пълно мълание. „Като тайната вечеря е“- прошепва ми Светльо. Хранят се и се чува единствено примляскване, потропване на вилици и лъжици и чуруликане на птици.
„Всички в селото ми завиждат, защото имам много деца. Какво като живея в циганската махала? Всички хора сме еднакви. Нали виждаш колко е хубаво, когато е пълна къщата, когато има кой да остане след теб. Само аз работя, месар съм, заплатата е 230 лева. Но всички се издържаме с нея. Защото най-важното са децата. И те се учат, помагат, добри са...“
Усмихва се. През това време каките са се заиграли с джиесемите си и слушат мелодиите. Майката почва да отсервира, малкият се върти около нея. Русокоската идва при мен и започваме да рисуваме...
След това си тръгнахме. Село Соколица остана зад нас. И в нас...
Малко снимки на семейството. Наистина малко, за съжаление...
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.