Васил Христов – за живота между две държави и моралните дилеми в журналистиката

Васил Христов работи като журналист близо 25 години. Познат е на телевизионните зрители с кореспонденциите от Великобритания за bTV и БНТ. Той бе избран и стана първият българин президент на Асоциацията на чуждестранните журналисти (Foreign Press Association), една от най-авторитетните организации на Острова. Пред Dnes.bg той разкрива повече за асоциацията, за живота между две държави, настоящето и бъдещето на журналистиката.

Как ви приемат колегите ви в Асоциацията на чуждестранните журналисти в Лондон?

Колегите ме приеха изключително топло и професионално. В Лондон, където работят журналисти от цял свят, съществува истинско уважение към различните гледни точки и културни перспективи. Най-ценното в тази среда е атмосферата на колегиалност и взаимопомощ - винаги има с кого да обмениш идеи или да потърсиш съвет, особено когато отразяваш сложни международни теми. Тази професионална среда е изключително стимулираща и помага на всеки от нас да расте в работата си.

Работите ли активно вече като президент на асоциацията?

Да, навлязох активно в ролята. Основният ми фокус е да засиля видимостта на асоциацията и да разширя мрежата от контакти, които могат да бъдат полезни за всички членове. Организираме срещи с ключови политически фигури, експерти и общественици, което помага на чуждестранните журналисти да имат по-добър достъп до информация и анализи от първа ръка. Асоциацията играе важна роля в подпомагането на комуникацията между журналисти и институции. Имаме реални примери за успех - например, когато основните партии опитаха да въведат такси за журналисти за отразяване на годишните им национални конференции, нашата категорична позиция промени това намерение. Разбира се, има предизвикателства, но с подкрепата на колегите успяваме да постигнем реални резултати.

Как решихте да преследвате кариера в Лондон?

Решението дойде постепенно. Първоначално бях в Лондон за кратък проект, но бързо осъзнах, че градът предлага уникални възможности за международна журналистика. Лондон е световен информационен център, където се пресичат множество важни политически, икономически и културни процеси. Привлече ме професионалната среда - динамична, взискателна, но и изключително стимулираща. Не беше лесно решение да напусна България, но разбрах, че за да израсна професионално, трябва да се изправя пред по-големи предизвикателства. В крайна сметка, това е съзнателен избор, който ми дава свободата да следвам професионалните стандарти без компромиси.

Какво е да живееш между две държави?

Да живееш между две държави е сложно, но и обогатяващо преживяване. Понякога се чувствам като мост между две различни реалности. В професионален план това ми дава уникална перспектива - мога да обяснявам Великобритания на българската аудитория и да представям България в британски контекст. В личен план има предизвикателства - често се чувстваш като гост и на двете места, но с времето се научаваш да цениш именно тази двойственост и да черпиш сила от нея. Дистанцията ми дава определена обективност при наблюдението на процесите в България, но никога не съм напълно страничен наблюдател - продължавам да се вълнувам дълбоко от случващото се в родината ми.

Изпитвате ли носталгия и как се борите с нея?

Разбира се, носталгията е неизбежна. Липсват ми семейството, приятелите, малките ежедневни неща от България - от храната до специфичния хумор. Борбата с носталгията минава през няколко неща: поддържам редовна връзка с близките хора, създавам "малка България" в дома си, търся българската общност в Лондон. Важно е да приемеш носталгията не като нещо негативно, а като естествена част от преживяването да живееш в чужбина. Всъщност тя често ме вдъхновява в работата ми и ми помага да запазя връзката с корените си, което е особено важно за мен като журналист, отразяващ събития за българска аудитория.

Великобритания е мултикултура държава, мултирелигиозна, а взе решение да напусне ЕС. Това форма на изолационизъм ли е?

Това е сложен въпрос, който няма еднозначен отговор. Брекзит беше резултат от множество фактори - от исторически сложните отношения на Великобритания с континента до съвременни притеснения относно суверенитета и миграцията. Не бих нарекъл това изолационизъм в чист вид, а по-скоро опит за предефиниране на отношенията с Европа и света. Мултикултурният характер на британското общество остава, макар че Брекзит предизвика трудни разговори за национална идентичност. Британците продължават да ценят разнообразието, но това съжителства с желанието за по-голям контрол върху вътрешните процеси. Това противоречие все още се разрешава, и ще бъде интересно да наблюдаваме как ще се развие в следващите години. Като журналист намирам този процес изключително интересен за отразяване.

Успявате ли да гледате като страничен наблюдател на България и социалните, политически процеси, които текат в нея?

Дистанцията ми дава определена обективност, но никога не съм напълно страничен наблюдател. Продължавам да се вълнувам дълбоко от случващото се в България. Понякога дистанцията помага да видиш по-ясно някои процеси - например как определени български проблеми са част от по-широки регионални или глобални тенденции. От друга страна, липсва ми прекият контакт с ежедневието, който е незаменим за разбирането на някои нюанси. Затова се опитвам да поддържам и двете перспективи - да използвам предимствата на дистанцията, но същевременно да не губя връзка с реалността в България. Тревожи ме, че медийната среда в България има сериозни проблеми, които изискват преосмисляне и промяна.

Как се възприема във Великобритания новата администрация на президента Тръмп?

Няма еднозначен отговор на този въпрос. Очевидни са опитите на настоящия премиер Кийр Стармър да играе водеща роля във формирането на европейската политика, след като администрацията на Тръмп размести толкова много пластове около себе си. В края на седмицата тук предстои среща на европейски лидери, които след Париж, ще се съберат и тук, за да избистрят политиката на Европа и нейните партньори по света. Вероятно Стармър ще запознае колегите с резултатите от водените разговори с Тръмп в сряда. Ситуацията е изключително динамична и всякакви прогнози рискуват да ме поставят в неловката ситуация да съм тичал след събитията.

Кои са най-големите трудности, пред които сте се изправял като кореспондент, докато сте отразявал сложни политически и социални теми?

Най-голямото предизвикателство е да балансираш между обективността и човешкото измерение на историите. Когато отразяваш сложни теми като Брекзит, имиграцията или социалното неравенство, трябва едновременно да представиш различните гледни точки обективно, но и да не изгубиш от поглед реалните хора, засегнати от тези процеси. Друго голямо предизвикателство е да преведеш британските реалности по начин, който да бъде разбираем и релевантен за българската аудитория, без да опростяваш прекалено. Понякога се сблъсквам и с трудности в достъпа до определени среди или източници, особено в началото, когато трябваше да изградя доверие и контакти като чуждестранен журналист. За разлика от ситуацията в България, където често институциите остават безмълвни към журналистически въпроси, във Великобритания съществува по-голямо уважение към ролята на медиите.

Като човек, който е разговарял със знакови фигури от различни сфери и мащаби, кой е най-запомнящият се съвет, който сте получил по време на интервю?

Най-запомнящия се съвет получих от един дългогодишен британски дипломат, който ми каза: "Никога не приемайте първия отговор за окончателен. Истината обикновено се крие в третия или четвъртия пласт". Този съвет промени подхода ми към интервютата - научих се да слушам внимателно, да задавам последователни въпроси и да търся нюансите. Друг ценен съвет дойде от известен социален активист, който подчерта: "Разказвайте историите на обикновените хора със същото уважение и внимание, с което отразявате думите на политиците и знаменитостите". Това ми напомня постоянно за истинската цел на журналистиката - да дава глас на всички и да свързва различните социални реалности. Тези съвети са особено важни в ерата на социалните медии, когато доверието в журналистиката е разклатено.

Ако можехте да се върнете назад във времето и да интервюирате историческа личност, кого бихте избрал и защо?

Бих избрал Уинстън Чърчил в момента след Втората световна война. Интересува ме как е виждал бъдещето на Европа и света в този повратен момент, когато старият ред е рухнал и се е раждал новият. Бих го попитал за предвижданията му относно Студената война, за отношението му към съветската заплаха спрямо Източна Европа, включително България. Чърчил е бил изключително проницателна личност, с богат опит и широка перспектива, съчетаваща политика, история и човешка психология. Освен това, той е бил майстор на речта - би било вдъхновяващо да водиш разговор с някого, който толкова дълбоко разбира силата на думите и е способен да формулира мисли, които оставят трайна следа в историята.

Възможно ли е журналистиката да гради мостове във времена на конфликти?

Убеден съм, че не само е възможно, но това е една от най-важните функции на журналистиката. В свят, изпълнен с поляризация и разделение, качествената журналистика може да бъде мост, като представя различни гледни точки, обяснява контекста и търси общата човечност зад различните позиции. Това не означава да омаловажаваме различията или да търсим изкуствени компромиси, а по-скоро да помагаме на хората да разберат по-добре комплексността на проблемите и позициите на „другите". В моята работа се стремя именно към това - да бъда мост между различни култури и перспективи, да обяснявам сложни процеси по разбираем начин и да търся човешкото измерение във всяка история.

Достатъчно внимателни ли са медиите в отразяването на горещи теми и събития, така че да не ескалират допълнително проблема?

За съжаление, не винаги. В ерата на 24-часовите новинарски цикли и социалните медии съществува огромен натиск за бързина и драматизъм, който понякога е за сметка на внимателното, контекстуализирано отразяване. Особено при конфликти и кризи, медиите могат несъзнателно да засилват напрежението чрез избора на думи, образи или акценти. Същевременно не трябва да забравяме, че медиите отразяват и обществените настроения - те не създават конфликтите, макар понякога да влияят върху тяхната динамика. Особено притеснително е, че фокусът на медийното отразяване често се измества от същността на политиките към междуличностните отношения между политическите фигури. Отговорната журналистика изисква постоянно балансиране между правото на обществото да знае и отговорността да не се ескалират проблемите. Този баланс е трудно постижим, но е от критично значение.

Вие сте сценарист на множество документални филми. Каква е връзката между документалното кино и журналистиката за вас?

За мен документалното кино е продължение на журналистиката, но с различни изразни средства и времеви измерения. Докато ежедневната журналистика често е ограничена от времеви и пространствени рамки, документалното кино позволява по-дълбоко потапяне в темите, изследване на нюансите и представяне на по-широк контекст. Филмът дава възможност да се разкажат истории, които не могат да се поберат в новинарските формати, да се покажат емоциите и човешките измерения на големите социални и политически процеси. В крайна сметка, и двете форми споделят една и съща цел - да информират, да предизвикват размисъл и да помагат на обществото да разбере по-добре себе си и света около него.

Какво ви вдъхновява най-силно в работата ви – да разказвате лични истории, осветяването на глобални проблеми или нещо друго?

Най-силно ме вдъхновява възможността да открия връзката между личните истории и големите социални, политически или културни процеси. Когато успея да покажа как глобалните явления влияят върху живота на конкретни хора, или как обикновените хора са част от по-големи исторически течения, изпитвам истинско удовлетворение. Вдъхновяват ме и моментите, когато моята работа помага на хората да видят нещата от различна перспектива или да разберат процеси, които иначе биха останали неясни за тях. Вярвам, че в ерата на социалните медии все по-голямо значение ще има персонифицираната журналистика - на това кой говори и какви въпроси за истинността на фактите предпоставя. Именно това е същността на добрата журналистика - да прави света по-разбираем, да свързва голямото с малкото, глобалното с личното.

Имало ли е ситуация, в която журналистиката ви е поставяла в морална дилема?

Да, неведнъж. Една от най-трудните дилеми е свързана с отразяването на уязвими групи или хора в кризисна ситуация. От една страна, техните истории често са важни и трябва да бъдат разказани, от друга - съществува риск от вторично травмиране или експлоатация на страданието. Друга сложна дилема е балансът между обществения интерес и потенциалните негативни последици от публикуването на определена информация. Понякога трябва да решиш дали да публикуваш нещо, което знаеш, че ще предизвика негативни реакции или дори да нанесе някаква вреда, заради по-висшия обществен интерес. Тези дилеми нямат универсални отговори - важно е да имаш ясни етични принципи, но и да разглеждаш всеки случай индивидуално. В такива ситуации винаги се стремя да не правя компромис с принципите, ценностите и разбиранията си.

Говорите за персонифицирана журналистика, какво точно имате предвид?

Под персонифицирана журналистика разбирам подход, който поставя човека в центъра на историята. Вместо да се фокусираме само върху абстрактни процеси, статистики или институции, търся начин да покажа как тези неща влияят на реални хора и как реалните хора влияят на тях. Това не е просто търсене на "човешкия интерес", а по-скоро начин да се направят сложните обществени процеси разбираеми и релевантни. В същото време персонифицираната журналистика означава и признаване на личната перспектива на журналиста - не в смисъл на субективизъм, а на осъзнаване, че всеки журналист носи определен житейски опит и гледна точка, която неизбежно влияе върху работата му.

В ерата на социалните медии, когато фалшивите факти, дезинформацията и пропагандата разрушават доверието и размиват границите, личността на журналиста придобива все по-голямо значение. Изборът на това, на кого да се доверите за достоверна информация и качество на журналистическата работа, ще има все по-голямо значение. Вярвам, че има шанс да се върнем към журналистите, които градят доверие чрез последователна и качествена работа, към тези, които поставят акцент върху верификацията на фактите и прозрачността на източниците си. Този персонализиран подход може да бъде ключът към преодоляване на сегашната криза на доверие в медиите.