Сладки сусамени гевреци, ама на „Дондуков“

За навиците. За придобиването на навици и освобождаването от тях. „За“ и „против“ шофьорските навици. „За“ и „против“ сутрешната закуска. И за два сусамени геврека...

Пак го направих. За четвърти път, откакто се пренесохме в новия офис.

Това, навикът, е голяма работа. И заспалият мозък рано сутрин. Как действа мозъкът рано сутрин, когато спи? Ми според навика, как, според програмата, според командите, които са му зададени.

Та моят мозък си е програмиран да следва един маршрут по пътя за офиса рано сутрин. Движенията ми са абсолютно роботизирани – първа-втора-трета-първа-втора-трета. Ляво-дясно-ляво-дупка-бабунка, другото платно е по-бързо. О, знам пътя наизуст, със затворени очи мога да карам дотам. То така си и карам де – полузаспала.

Изработила съм си много хитър маршрут дотам, избягвам няколко светофара и няколко задръствания.

От няколко дни, обаче, сме в нов офис, на „Стамболийски“. Не че е много далече от стария, на „Дондуков“, ама пак път си е дотам. И задръствания. До новото място още разучавам пътя, още наблюдавам кои платна се движат по-бързо, уча тънкости и хитрости. И псувни.

Та откакто сме в новия офис, аз вече четвърти път потеглям закъм стария. Навик. Вчера даже съвсем дотам отидох. Другите три пъти поне се усещам по някое време, та се връщам.

Днес си залепих бележка от вътрешната страна на предното стъкло: „За Стамболийски си, моме!“ И то така си я лепнах, че очите да ми избоде. Виждам я идеално. Пътя – не. Ама нищо, де, ще протягам врат и ще се чекна, за да хвърлям по едно око и на движението. Бележката за мен е по-важна.

Да не стигам там, където нямам работа, за мен е по-важно. Макар че изобщо не съжалявам, че отидох на „Дондуков“.

Така и така съм тука, викам си, я поне любимата си сладкарничка да посетя. Защото там има една сладкарница, където правят най-вкусните гевреци в тоя град. Поръчах си геврек, не, два геврека, промених поръчката си аз.

Седнах да си ръфам гевреците и се замислих за хората и навиците им. Страшна сила е това, навикът. Веднъж формиран, трудно можеш да се оттървеш от него. Това е автоматизирано действие, част от същността ти. Колко неща правят хората по навик, без да се замислят?

Замислих се. Че аз почти всичко в ежедневието си върша по навик. Лошо, Атанасова, лошо. Макар че, добре че съм придобила някои от навиците, че тогава вече я загазих. Но, ето, смяната на работното място е истинско предизвикателство за машинизиралата се моя милост да се отърве от този навик. И да си създаде нов, хаха.

Бре, това навиците, които придобиваш покрай управлението на МПС, са много здраво вкореняващи се и много трудно преодолими.

Обременени са шофьорите, професионално обременени. Това, че знаят някои маршрути наизуст и карат машинално, не е всичко. А следенето на движението, когато не шофираш? Шофьорите ме разбират. Това, случвало ми се е, седя на предната седалка и със шофьора в синхрон гледам наляво-надясно, следя светофара и обръщам внимание на всичко, което се случва на пътя.

Возя се аз оня ден кьоркютук пияна на предната седалка и, вместо да си се отпусна кротичко и да се грижа да не ми се люлее пред очите и да запазя стомашносъдържимото където си е, аз се пуля, концентрирала цялата си останала капчица трезвеност, за да внимавам в движението.

Не е лесно.

Днес си залепих бележка, упътваща накъде да карам сутрин и, надявам се, повече да не отпрашвам към центъра. Макар че заради гевреците си струва да ходя дотам всяка сутрин. А навикът да закусвам със сусамен геврек си е все още активен, ама се задейства само когато съм на „Дондуков“. Сладкарничката е там.