Коледа като Коледа

Много мислих какъв й беше проблемът на тази Коледа.

Коледа като Коледа.

Както винаги – на 25 декември, въпреки плахите опити малко преди празниците да бъде повдигнат въпросът дали да не минем към Юлианския календар. Ей така, за разнообразие, нали, щото няма цял живот по Григорианския да я караме като някакви тъпаци.

За следващата подозирам, че може да теглим една майна на православието и директно да минем към календара на маите или генерално да се отпишем от всякакви календари и да си празнуваме Коледа когато ни скимне – например като узреят кайсиите в Силистренско.

Може и на Петровден или пък в Деня на Кириак Отшелник, и изобщо кой ще ни казва на нас кога да си празнуваме Коледата, бе?!?

Тогава?

Да кажеш, че ни е липсвала украса – не е.

Като се почне от Моста с кокошките (известен още като òрловия мост), където още в средата на ноември бе включен следният гениален поздрав:

ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ

14 вълшебни буквички, които в продължение на един месец светеха до единайстата включително.

ВЕСЕЛИ ПРАЗН

Толкова. Ако щеш.

Останалото или си го представяш, или му обръщаш гръб, само че ако го загърбиш, ще се блъснеш челно в трупа на пършивия ангел, обесен на жиците за тролея срещу Паметника на Съветската армия.

А малко по-надолу, около "Александър Невски", няколко хищни звездички и електриковосини клонки превръщат Коледата в толкова зловещо събитие, че мисълта да се самообесиш в съседство до ангела става особено натрапчива.

Тогава?

И сняг си имахме. Той се сипа на Фандъци, щипа ни галено бузките, а София моментално се превърна в смълчано поле, в което може и да не пеят весели звънчета, но за сметка на това е все едно дали ще се придвижваш пеша или с кола.

Защото вероятността да се пребиеш и да си останеш вкопан в леда, докато пукне пролетта, е еднакво голяма и всичко опира до личния вкус – дали предпочиташ да влезеш в сводката на Пирогов или в сводката на КАТ.

Дали искаш да си фрактура на горен крайник или пътнотранспортно произшествие.

Дали искаш гипс или акт.

Този проблем, между другото, може да бъде директно разрешен, ако си разрешим и проблема, изложен в точка първа, а именно – кога да празнуваме Коледа.

Ако си заплюем /чрез референдум/ Бъдни вечер да е на петнайсти юли, вероятността тогава да завали сняг и да си строшим ключицата на жълтите павета става пренебрежимо малка. Освен това няма да ни се налага да смучем лигавия ошав – вместо него ще нагъваме диня с мастика и въобще всичко ще си дойде на мястото.

За да ни е пълно щастието дори и в метеорологично отношение обаче, на самата Коледа сняг нямаше, защото задуха южнякът и разтопи тоновете лед, конституиран по софийските тротоари.

А отдолу блесна твърдото доказателство, че собствениците на кучета в София хранят домашните си любимци правилно и те, домашните любимци, не страдат от хранителни разстройства, което, както и да го погледнеш, си е радостно.

Поне някой в тоя град да е щастлив и да има твърдо доказателство за това.

Тогава?

И телевизионна програма си имахме. От нея може леко да се объркаш в коя декада на века живееш, но това не е съществено.

Същественото е, че отново имахме неповторимата възможност да видим концерт на Лили Иванова въпреки слуховете, че тя Му е съвременничка. Което автоматично превръща и теб в Негов съвременник, нали, защото не може да си я гледал и петнайсет години по-рано, и трийсет години по-късно, и все да си на двайсет.

Да, обаче тя може, нъцки.

След нея, за възстановяване на възрастовия баланс, отново видяхме Маколи Кълкин, завалията, който самият вече е на преклонна възраст, но за седем милиона българи си остава малкият сополанко от деветдесета година и като такъв и ще си умре, ако ние не умрем преди него.

Към това добавяме редовните филмчета, в които тригодишни деца летят до Северния полюс на гърба на имагинерен Рудолф и молят Дядо Коледа да съживи преждевременно капичналия им се баща.

И безмилостния факт, че съвсем скоро ще настъпи моментът, когато за Коледа всеки от нас ще си има личен мол, в който да си пазарува коледни звезди, да плюска пуканки до безсъзнание и да гледа филми за вампири.

Или да се превърне в такъв.

Както и десетките пожелания (да станем по-добри, човечни, обичливи, доверчиви, щедри, влюбени, късметлии, богати, смели, чисти, искрени и вярващи в ангелите, които сътворяват вълшебства и глобална красота), които продължаваме да си пращаме, въпреки че на всеки средноинтелигентен човек би трябвало да му е ясно, че чудеса от подобен мащаб не се случват дори и по Коледа.

Защото ако си се родил чукундур, вероятността на Бъдни вечер спешно да се превърнеш в омайна фея клони към безкрайната нула и тва е положението, Евдокио.

И кво?

Накрая излезе, че всичко си е било в рамките на нормалното.

Тогава?