Диктаторите, чийто стол се клати

Събитията в Египет са кулминацията на процес, който набира скорост от години – отслабване на позициите на президента Хосни Мубарак. Доскоро подобно обществено недоволство беше немислимо, но ето че времената се менят. И това даде повод на TIME да подреди десетката на дългогодишните управници, които не държат властта в ръцете си така здраво, както го правеха преди години. 

Абделазиз Бутефлика е президент на Алжир от 1999 година. Той е виден деец от управляващия в страната Национален фронт за освобождение, който е в основата на извоюването на независимост от Франция през 1962 година. След победата Националният фронт се превръща в политически хегемон и с подкрепата на армията налага авторитарен режим.

Така се стига до конфликт с ислямистите, прераснал в гражданска война през 90-те. С идването си на власт Бутефлика, днес на 73 години, опита да възстанови добрите отношения с опозицията, да приложи демократични промени, но политическите свободи останаха ограничени. За разлика от корупцията сред управляващата класа.

И въпреки че Алжир има големи залежи от природен газ, икономиката е в окаяно състояние, безработицата, особено сред младото население, е изключително висока. Като се има предвид, че по-заможният Тунис не издържа на икономическото бреме и махна президента Зин бен Али, алжирският държавен глава определено не може да се чувства сигурен за поста си. Алжир вече стана свидетел на няколко организирани масови протеста, а самозапалванията като това, което отприщи тунизийската ярост, вече са седем за няколко седмици.

Поглеждайки на изток ще видим сходни политикономически драми и за Али Абдула Салех, който е президент на Йемен вече 32 години. Освен бедността, народът взе да негодува и срещу близките отношения на Салех със САЩ, определяйки го като „пионка” на Вашингтон.

От друга страна държавният глава често прави договорки с радикални ислямисти от различни краища на страната само и само да си осигури благоразположението им.
 
След седмица на протести, Салех побърза да освободи от затвора няколко правозащитници и журналисти. Освен това обеща, че няма да се кандидатира за нов мандат след изтичането на настоящия му през 2013 година. Но този срок едва ли се нрави особено на йеменските граждани, настояващи за незабавна промяна.

На друг арабски съюзник на САЩ също лека-полека започва да му пари под краката. Разбира се, саудитският крал Абдула няма непосредствените проблеми на йеменския президент, но вече се говори за прогресивно растящо недоволство на народа.
 
Саудитска Арабия държи 25% от световните петролни резерви и лесно може да се предположи, че богатството и мощните съюзници са налице. Абдула и династията му от 7000 души се радват на лично богатство в размер на 20 млрд. долара. В същото време всеки седми саудитец не може да чете. Безработицата е над 10% години наред.

Критикуването на правителството, кралското семейство и полицията е незаконно. Управляващата фамилия, която е на власт близо век не позволява никакви опозиционни партии.

Бъдейки дългогодишен автократ, кралят не се поколеба да приюти прогоненият тунизийски президент и да се обяви в подкрепа на египетския. И докато революция в Саудитска Арабия изглежда най-малко вероятна в сравнение с всяка друга близкоизточна страна, кралската власт има две сериозни слабости: категоричният отказ да създаде демократична система на управление (вътрешнополитическо недоволство) и продължаващата сериозна активност на фундаменталистки ислямистки организации, заплашващи да разрушат надеждността на Абдула като фигура, способна да гарантира стабилност в региона (притеснения на международната общност).

Връщайки се в Африка, която пази кървави спомени от редица жестоки управници, трябва да споменем Омар Хасан ал-Башир, който взе властта в Судан с преврат преди две десетилетия. Радикален ислямист, той неведнъж е изразявал публично подкрепата си към дейността на „Ал Кайда” и Осама бин Ладен. Башир има „честта” да е първият държавен глава, за когото има издадена заповед за арест от Международния криминален съд. Геноцид и престъпления срещу човечеството са обвиненията срещу него заради зверствата в Дарфур и други части на Судан, където е имало недоволство срещу управлението му.

Сега обаче Южен Судан гласува да се отцепи като самостоятелна държава, а студенти на север се вдигнаха на масови протести срещу режима на Башир. И той се оказа в драматична ситуация, от която дори и суданските петролни залежи трудно ще го отърват.

На юг от Судан, друга силно противоречива фигура отказва да сдаде властта, въпреки натиска от всички страни. Робърт Мугабе,  който скоро ще навърши 87 години, управлява в Зимбабве откакто страна получава независимост през 1980 година. Първо като премиер, след това и като президент. За 30 години той и неговият Африкански национален съюз на Зимбабве смазват със сила опозицията с единствената цел да се задържат на власт.

Виден критик на Съединените щати и съюзниците им, за Мугабе благосъстоянието на народа не е най-важната задача. И получи своята „награда” – опозиционният лидер Морган Цвангирай получи повече гласове на първия тур на президентските избори през 2008 година.

Балотажът обаче беше предшестван от жестоко насилие по улиците и Цвангирай отказва участие на втория тур. Мугабе опита да тушира масовото недоволство като сключи сделка за подялба на властта с опозицията – той остава президент, а Цвангирай взима премиерския пост.

На компромиси с авторитарната си власт обаче не са склонни Ким Чен Ир и Махмуд Ахмадинежад. Лидерите на Северна Корея и Иран плашат с ядрено въоръжение света и той не се намесва активно в борбата на местните хора срещу съответните режими.

Разбира се, за борба в Северна Корея трудно може да става дума, въпреки че хората тънат в мизерия, а политическите затворници са над 200 хиляди. В Пхенян обаче изглежда ще се намеси времето.

„Великият вожд” е с влошено здраве и по всичко личи в близко бъдеще ще предаде властта. Най-вероятно ще го наследи синът му Ким Чен Ун, но се очаква, че той едва ли ще има безкомпромисната ръка на баща си. Дори се говори, че синчето няма да се задържи дълго на власт, ако тате не е до него. Висши офицери от армията били готови за преврат, който може да промени изцяло положението на Корейския полуостров.

Що се отнася до Ахмадинежад, там нещата не вървят към промяна на режима. По-скоро хората искат смяната на „самозабравилия” се президент, който се вживява в ролята на месия. Неслучайно Иран стана свидетел на масови протести срещу държавния глава след изборите през 2009 година, когато по всичко личи убедителната победа на Ахмадинежад срещу опозиционера Мир-Хюсеин Мусави не беше особено редовна.

Върховният аятоллах Али Хаменей застана на страната на обявения победител, но в месеците след това между двамата припламнаха искри. А когато съберем този конфликт и всенародното явно недоволство, за Ахмадинежад бъдещето като президент изглежда доста застрашено.

Тъмни облаци над президентството си вече вижда и Емомали Рахмон. От 1992 година бившият съветски апартчик управлява малката централноазиатска република Таджикистан. С името на Рахмон се свързва кървавото озаптяване на радикалните ислямисти (гражданска война) и налагането на светски режим в страната. Именно със заплахта от ислямистко въстание президентът оправдава авторитарното си властване.

В същото време обаче Таджикистан на Рахмон е определян като беден, лутащ се в беззаконие и основен транзитен канал за трафика на опиум от съседен Афганистан. И докато президентът все още управлява Таджикистан като лично феодално владение, бедността тласка все повече млади хора към екстремизма. А оттам крачката до нова гражданска война е съвсем малка.

Топ 10 на авторитарните лидери с проблеми не може да мине без Александър Лукашенко. Мустакатият президент на Беларус често е наричан „последният европейски диктатор”. И изглежда той се опитва да оправдае това определение в пълна степен. Вече 16 години Лукашенко прилага изпитаните методи за контрол от времето на Желязната завеса. Вялата опозиция е подлагана на постоянен терор, независими медии няма. КГБ-то си го има и си действа по предназначение.

През 1996 година парламентът обсъждаше импийчмънт срещу държавния глава. Той го разпусна и си назначи нов по свое усмотрение. Миналият декември спечели президентските избори с 80% от гласовете. Опозицията беше бита, мачкана и (въпреки опитите за протести) в крайна сметка сломена. Международната общност потърси сметка от Лукашенко и дори наложи санкции на Беларус. Но той не се трогна ни най-малко. И продължава да си управлява. Само че вече има едно на ум.