Кучето, което беснее повече от 40 години

Да извървиш пътя от палатката на бедуински пастир край Средиземно море до ръководител на държава с площ от 1.77 млн. кв. километра и деветите по големина петролни залежи в света, само по себе си е впечатляващо. Но да успееш да се задържиш на власт близо 42 години – това граничи с невероятното.

А зад ексцентричността, зад дома – шатра, зад личната охрана, изцяло от жени, зад екипа от млади, пищни украински медицински сестри, които се грижат за доброто му здраве, в крайна сметка стои един от големите политически играчи на нашето време.

Още на младини Муамар Кадафи се отдава на военна кариера и бързо демонстрира лидерски качества. И то по какъв начин!

Оглавява преврат срещу управлението на крал Идрис (който по това време е на лечение в Турция) и застава начело на държавата без проливане на кръв. На 27 години Кадафи изглежда е готов да бъде Че Гевара на Арабския свят.

Говори за революция, за противопоставяне на империалистическите западни сили. Играе ролята на патриот, на човек от народа, който дори не иска титла като президент. Той е лидерът-приятел, „вождът на революцията”.

Кадафи умело лавира между арабски национализъм, социализъм, капитализъм и по думите му „пряка демокрация”. Нарича системата си „Ислямски социализъм”.

Частният бизнес получава известна свобода, що се отнася до малките компании, но за държавата остава лъвският пай. Благополучието, еманципацията и образованието са определени като водещи приоритети, а алкохолът и хазартът са забранени.

По подобие на други революционни лидери (Мао Дзедун в Китай) Муамар Кадафи описва идеологията си в „Зелена книга”, която е издадена в три тома в периода 1975–1979 година.

През 1977 г. променя името на страната на Велика социалистическа народна либийска арабска джамахирия или „Страна на народа”, за да покаже на хората, че именно те управляват Либия. Което, разбира се, е абсурдна заблуда.

Приемайки чин полковник, Кадафи застава начело на бързото развитие на една бедна страна, която дотогава е известна най-вече с безкрайните си пустини – арена на грандиозни танкови сражения по време на Втората световна война.

Лидерът разпределя потока от петролни пари в две посоки – за гарантиране стабилността на режима (армия, служби за сигурност и т.н.) и за подобряване на жизнения стандарт.

Кадафи изсипва огромни средства в мащабни проекти като стоманодобивния завод в град Мисурата и Великата река – създадена от човека система за пренос на вода от пустинни кладенци към населените места по крайбрежието. Това го прави особено популярен и подкрепян сред нископлатените работници и служители.

В същото време подлага на тотални репресии всички свои противници с всички възможни средства. Създава „комисии по пречистването”, съставени от военни, полицейски служители и лоялни към него студенти, за да упражнява контрол.
   
Що се отнася до международната политика, Кадафи е майстор на задкулисните игри, манипулацията и оцеляването. Заиграва се със Съветския съюз и целия Източен блок (носител е на орден „Стара планина”), с палестинците, прокламира арабско и африканско федеративно обединение срещу враговете от Съединените щати, Израел и Запада.

Разполагайки с неизчерпаем извор на финансова мощ, либийският лидер дава рамо на редица радикални организации като ИРА, ЕТА и ООП. Финансирането на палестинската съпротива му гарантира имидж на защитник на ислямската вяра и арабските традиции срещу израелската окупация. И полковникът го използва умело за укрепване на властта си.

Постепенно името му се превръща в нарицателно за спонсор на всякакви екстремистки групи, в това число и такива, чиито идеологии са в остър противовес с обявените виждания на Кадафи.

Редица атентати се свързват пряко с него и либийските тайни служби, в това число и убийството на израелски спортисти по време на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г., отвличането на саудитски и ирански министри и множество други проявления на международния тероризъм.

В своя защита либийският лидер е категоричен, че действията му са в отговор „на официалния тероризъм, който практикуват американците и Либия не може да търпи това завинаги”.

Когато през 1986-а година нощен клуб в Западен Берлин, посещаван от американски военни, е взривен (3 жертви и 200 ранени), за главен виновник е посочен именно Муамар Кадафи. Само 10 дни по-късно върху Триполи се изсипват американските бомби на Роналд Рейгън, за когото Кадафи е „бясното куче на Близкия изток”.

Една от 60-те жертви на тези бомбардировки е доведената дъщеря на полковника. Той има общо 7 деца от втората си и настояща съпруга Сафия Фаркаш, син от първата си жена и един осиновен син.

След като оцелява при американската операция „Ел Дорадо”, Муамар Кадафи подготвя жестоко отмъщение. През 1988 година над шотландския град Локърби е взривен американски пътнически самолет. Загиват общо 270 души, а по всичко личи зад атентата стоят либийски агенти.

За Кадафи настъпват години на изолация. Либийската икономика отслабва прогресивно, успоредно се притъпява риториката на „вожда” срещу империализма и Запада.

Така в края на 90-те Триполи предава на международен съд нарочените за организатори на покушението агенти.

По странно стечение на обстоятелствата тогава започва и драмата със заразяването със СПИН на стотици деца в Бенгази. Полковникът вижда в трагедията възможност за връщане на голямата сцена.

В процеса по случая вината беше приписана на 5-те български медицински сестри. Те получиха смъртни присъди, но Кадафи изтъргува този процес и пусна медиците, печелейки дивиденти пред Запада.

Но Западът вече си беше благосклонен, тъй като Либия спря програмата си за ядрено въоръжение, пое частична отговорност за Локърби и се съгласи да плати компенсация в размер на 2.7 млрд. долара на близките на загиналите при атентата.

И (о, чудо!) Джордж Буш свали ембаргото.

Заваляха бизнес споразумения за милиарди петролни долари със Съединените щати, Великобритания, Италия, Франция и много други. Някои (британците) от тези, заклеймили Кадафи като терорист и диктатор, започнаха да му продават оръжие.

Като допълнителен бонус осъденият за атентата над Локърби либийски агент Абделбасет Али ал Меграхи беше върнат у дома под предлог, че му остават само няколко месеца живот заради тежко раково заболяване.

Кадафи се наслаждаваше на поредната си печеливша политическа маневра, а вчерашните му врагове и днешни бизнес партньори потриваха доволно ръце.
 
Сега либийският народ се опитва да развали тази идилия.

Голяма част от петролните съюзници на полковника му обърнаха гръб след кръвопролитията по улиците и бомбардирането на цивилното население. Съединените щати, Великобритания и Франция, които съвсем доскоро демонстрираха неприкрита близост с режима на Кадафи, рязко смениха плочата и казаха: „Да се маха незабавно!”. ООН реши да помогне с решението за забранена за полети зона над Либия.

Така за кой ли път Муамар Кадафи е притиснат до стената...

Този път нещата изглеждат безнадеждни за него и режима му, но полковникът все още не е казал последната си дума и очевидно няма да се даде без бой.