Бит и душевност. Едно лятно пътуване от Бургас за София

Лято е. Обедното слънце сипе щедро жар, асфалтът се изпарява, покрай пътя, по клоните на дърветата, птички цвърчат като на грил. Автобусът се тътри, изплезил фарове и език по пътя от Бургас до София.

Пълен е. Мирише на препечени летни туристи, все още леко осолени от морската вода, от потта и от цените по Черноморието. От екраните се лее поредно кинонедоразумение за нещата от живота.

Морскосиньото в очите на спътницата ми по седалка, пясъчната й коса и розовите й устни ми разказват за нейния живот. Казва се Н. Има един мъж, две деца, две висши, говори пет езика, преподава в Университета, прави преводи, но не прави планове за живота, защото е свикнала да минава през него като на автостоп. Така никога не знаеш къде ще се качиш или къде ще слезеш. Само крайната спирка е ясна.

Н. е на трийсет и... няколко години и гори с толкова мощно вътрешно гориво, че сякаш няма нужда от някого или от нещо, за да се справя сама с трудностите в живота.

Това обаче не се отнася за автобуса, който все повече започва да се задъхва в августовската жега. Шофьорът мълчи и подозрително често спира. Мълчи и спира. Напрегнат е, но не защото някой му е мрънкал да спре, защото, видиш ли, охлаждащите течности са му докарали пикочен излишък в мехура.

Напрегнат е и струйките пот, които се стичат по гърба на ризата му като пътна маркировка, издайнически разкриват, че жегата вътре в автобуса е достигнала тази отвън. Сред пътниците като мексиканска вълна се надигат вопли на недоволство и мрънкане : „Защо се влачим така? Ох, много е горещо! Кво става с тоя климатик? Защо спираме тук и там!?”

Отговори няма. И на шофьора не му е леко. Сам е. Без стюардеса, без колега шофьор, с когото да се сменят (каквато е обичайната практика) при дългите курсове от София до морето и обратно.

Минаваме Карнобат и съвсем скоро след това отново спираме. В крайпътен ресторант/кафе/сладолед/тоалетна мултиплекс. Всички се изсипват в търсене на спасение. От жегата, от корубата на този автобус-костенурка, от схващане в крайниците, от излишните течности...

Само, че спасение няма. Шофьорът изчезва, за да се появи двайсетина минути след това с лъщяш от пот потник, с маркуч в ръка, другата почесваща гузно пъпа и да смутолеви:
„Има повреда... засега не можем да тръгнем” 

Къде е повредата, каква е? Ще може ли да се оправи на място? Ще дойде ли друг автобус на фирмата да вземе пътниците, ако... Въобще някой във фирмата знае ли за този закъсал автобус?

Все въпроси, които в адския пек започват да се разтапят като сладолед, да лепнат по ръцете, да сърбят и сбират мухи. Ражда се синдромът на българското публично пространство, наречен „оказва се” - този, който трябва да даде информация, мълчи, пуфти и псува наум, а тези, които се нуждаят от информация, като вещи по всички въпроси, започват да си измислят собствени версии.

Оказва се (след хаотични питания), че охладителна помпа/филтър (свързана с двигателя и климатика) е казала „Дее’ба и живота гаден! Не мога повече!”. И сега двигателят не може да работи нормално. Групичка мъже заедно с шофьора заформят „бригада на баш майстора кибик”, в която всеки дава акъл и всички се въртят без резултат около двигателя в задната част на автобуса.

Н. и аз решаваме да действаме. Повече Н., по-малко аз. От билетите намираме телефон за контакт с фирмата. Н. звъни. Няколко пъти. Накрая се свързва, обяснява ситуацията и пита дали има възможност друг автобус на фирмата да извози пътниците. Оказва се, че такъв няма. Оправяйте се!

Около масата на ресторант/кафето, където сме седнали с Н., се заформя нещо като кризисен щаб. Все повече и повече пътници се сбират наоколо, всеки дава идеи за спасение от бус кризата. По лицата на всички играят нерви, възмущение, но и леко дебилна апатия и чувство за безпомощност, породени от безмилостните удари на слънцето и жегата.

Има и такива, които въобще не знаят какво се случва, но вече гледат с подозрение на прекалено проточилата се „почивка”. Оказва се, че сред пътниците има групичка от петима италиански младежи, от които само един говори сносен английски, а другите могат само да кимат „йес, демидж, йес”.

Оказва се, че един от 5-те езика, които говори Н., е именно италиански и нищо не може да опише смайването и благодарността по лицата на младежите, когато Н. им обяснява ситуацията.

Оказва се обаче, че те имат да гонят полет за Рим в 7 часа на летището в София, а в момента часът е два и ние сме далеч дори от Петолъчката, без дори да знаем кога ще тръгнем. Започвам да обикалям съседните маси, където са седнали хора, спрели на ресторант/кафето с коли,    с въпроса дали биха качили италианската група за София, за да стигнат възможно по-бързо за полета си.

Повечето шофьори обаче се влачели с часове от морето, и техните двигатели прегрявали, не можели да обещаят нищо... а и как да намериш изведнъж нови 5 свободни места!? В италианската група някой подхвърля идеята да вземат такси до София, не че наблизо има такива.

Аз им обяснявам (по-скоро на момчето с английския, Николо), че ще им струва по-скъпо, отколкото билета до Рим. Те обаче държат на всяка цена да излетят от София. Тази вечер.

Не щеш ли автобусът тръгна. Отново в стил „костенурка”. Италианчетата подскачаха неспокойно на своите места, особено като разбраха колко часа път ги чака до София.

„Такси, такси” им се въртеше в главите като светеша в червено табела с надпис „авариен изход”. Отидох да говоря с шофьора за „италианската криза” и му предложих да спре в Сл. (за където пътувах аз), така че оттам да мога да ги кача на  такси до София.

Шофьорът ме изслуша с високомерно Бойко Борисово спокойствие на човек решил всички проблеми на България и в частност на този скапан автобус, докато нагъваше невъзмутимо дебела питка хляб и мазна наденица, сякаш забравил всички случили се проблеми.

„То хубаво да мина през Сл., ама аз си имам маршрут, който трябва да следвам и той не ми позволява да влизам в града... следят го това, ще ме глобят... Поне 20 лева!”. „Добре де,” викам му аз, „кво са 20 лева, а как ти се вижда фирмата да плаща обезщетение на италианците за изпуснатия полет или въобще да трябва да плаща обезщетение на всички пътници за това кошмарно пътуване!?”

„Добре, ще влезем в Сл., ще измислим нещо!”, рече той.

Спряхме в Сливен. Шофьорът свали багажа на италианската група и сложи ръка на кръста: „Ще ми трябват 20 лева!” Като августовско слънце грейна балканската родна картинка. Далаверата, къде ми е далаверата. Дори да съм (или фирмата, която представям да е) виновен за неудобството, което създавам на други хора, защо да не изкарам пари. Нали им реших проблемите, даже услуга им върша!

Как да обясня тази картинка на италианчетата!? Или пък те вече бяха запознати с нея, след като са си прекарали ваканцията в България? Трябваше ли да реагирам със снизходителна усмивка на тази проява на дебилизъм у шофьора или като Н. да му се озъбя „Ооо, ама как си позволявате подобно нещо, ще осъдя тази фирма заради това пътуване!”

Шофьорът си взе 20-те лева, а ние с италианците се втурнахме към такситата. Уговорих две таксита до София за 120 лева, като изрично споменах на шофьорите да не гърбят италианчетата, да не искат други суми освен уговорената, че и без това вече достатъчно хора са ги цакали тук.

Николо ми взима телефонния номер, казвам му на всяка цена да ми звънне каквото и да стане, пожелавам им да хванат самолета, дори е да е за опашката, всички се изреждат да ми благодарят, а аз вече не знам какво да мисля, когато току преди да тръгнат такситата шофьорът на едното подвикна затваряйки вратата:

„Не се притеснявай, всичко е ток! Ама поне бакшиш ще трябва да оставят... Прието си е... международно...”

Часът беше 3 и половина.

Малко преди 7 часа. Телефонът ми звъни. Николо е. Обажда ми се от самолета. Успели са. Благодарят ми сърдечно.

Почти 9 часът е. Телефонът ми отново звъни. Н. е. Най-накрая са се прибрали. Край на бус кризата. До следващата криза.

Приятна вечер.