Адът на Витоша от първо лице, единствено число

Как премина един от двата ми дни като доброволец за гасенето на пожара в местността "Бистришко бранище" на Витоша.

Бях там в неделята, когато пожарът беше в самото начало. Затова и вече бях частично подготвен за второто ми качване горе, но уви, както ще разберете по-късно, съм грешал.

Понеделник вечерта не успях да заспя и от време на време запалвах колата и отивах до една близка поляна, от която има идеална видимост към частта на Витоша, която гори. Не си спомням точно колко пъти бях там, но при всяко следващо отиване нещата ми изглеждаха по-горящи и по-горящи.

Естествено е, че гледката от толкова далеч е малко лъжлива, но по-късно през деня се оказа, че съм бил абсолютно прав в преценката си, че пожарът излиза извън контрол. При последното ми наблюдение на сияещата и пушеща планина реших, че въпреки призивите на координационния щаб, че горе няма нужда от повече доброволци и че пожарът е локализиран, това не е така и ще трябва да се ходи.

Часът беше около 4 сутринта. За минути преброих наум приятелите си, които биха дошли с мен и биха се справили, защото в една такава ситуация е добре да си заобиколен от хора, на които знаеш, че можеш да разчиташ. Веднага се сетих за Деян, заедно с който сме участвали в гасенето и на други пожари, а и сме участвали в какви ли не доброволчески акции в годините.

След малко го събудих с думите: „Горе трябват още хора, днес как си с времето?” Отговорът му беше недвусмислен. И така се разбрахме да го взема в 5 и 15 от тях. Прибрах се набързо в нас. Приготвих четири сандвича, по два за двама ни, взех бинтове и пакетче лепенки. Напъхах всичко в раницата, облякох си работния гащеризон и туристическите обувки, натоварих колата с всички възможни инструменти, които имам и биха били полезни горе, и тръгнах към Деян.

След 15 мин. двамата вече пътувахме към Бистрица. Той също беше взел инструменти и се беше екипирал точно по инструкциите за безопасност – дрехи с дълги ръкави, дълги крачоли и високи обувки. За съжаление нито той, нито аз успяхме да намерим ръкавици. На мен ми хрумна, че можем да минем през бензиностанция по пътя, но такава по нашия маршрут няма, а времето беше ценно, тръгнахме директно към кметството на Бистрица, където беше обявена във Facebook групата сбирката на доброволците.

Пристигнахме там в 5 и 30, а вече беше пълно с хора, в основната си част доброволци. Кметът на Бистрица провеждаше инструктаж, заедно с разни по-висшестоящи пожарникари. Разбрахме, че трябва да се запишем в списък, за да се знае кой се е качил горе, а след като се върне, всеки трябваше да се чеква пак в този списък, за да се знае, че всички са долу и няма изгубени или пострадали.

Раздадоха ни лопати, ръкавици (за наше огромно щастие), както и маски за лицата. Също така имаше стекове вода от половин литър. Напълних раницата с десетина бутилки, като накарах и Деян да сложи в неговата колкото може. След като всички присъстващи се записаха, екипираха допълнително и бяха готови, някой каза да тръгваме към центъра на Бистрица, който е само на няколко минути пеша от кметството. И така, след малко всички доброволци се озовахме на центъра, чакайки нареждания.

Там друг пожарникар ни обясни какво е положението горе, като естествено ни помоли да бъдем изключително внимателни и да не се правим на герои. През това време два стари камиона, пълни с войници, чакаха на площада. След малко запалиха и тръгнаха в някаква посока. Малко след това дойде друг военен камион, като ни беше разпоредено да се качваме на него. И така, след няколо минути камионът беше пълен с 30 доброволци, включително аз и Деян и пътувахме нагоре.

Пътуването с това древно превозно средство беше интересно, защото повечето досега не се бяхме возили в подобна атмосфера, макар и много бегло наподобяваща военната. Всички вътре пускахме някоя и друга шега, но се усещаше, че много от хората са силно изнервени. Аз бях в чуденка къде точно ще ни карат – на източния склон при хижата или на западния, който върви покрай Старата река. Надявах се да е на втория, защото в неделята се бях изкачил именно там и познавах що-годе района. За моя голяма радост се оказа, че отиваме точно на западния склон.

След малко камионите стигнаха началото на пътеката, която води до пожара. Всички слязохме, а аз понечих вече да тръгвам, но бях спрян от пожарникарите с обяснението, че трябва да дойде някакъв шеф. Почакахме малко и въпроснитя шеф се появи. Държеше явно списък с доброволците, защото още с появяването си изгони едно от момчетата, което беше под 18 години. Последва ненужно препитване по имена кой присъства. Това, както и проверка по ЕГН-та можеше да се направи още долу при качването, за да не се бавим горе, но уви, никой не се беше сетил. И така, след като и това мина, поехме нагоре към пожара.

Пътеката не знам точно колко километра е дълга, но изкачването й отнема близо час и половина. Стигнахме горе към 7 и 30. Само да уточня, че пътеката свършва в реката, а след нея започва западната част на горящия хълм. Още с първото зърване на въпросното място осъзнах, че нещата от неделя досега са се променили драстично и са се усложнили ужасно много. Изчакахме на това място известно време да дойде шефът, който да разпореди какво да правим.

След малко се появи, като нарежданията му бяха десет човека от групата да изчакат на пътеката, където ще вземат шланговете и помпите, а останалите да се качват горе на хълма и да започват гасенето при просеката, която доброволци и пожарникари са успели да направят предния ден. След като си разбрахме задачите, пресякохме реката по падналите дървета и се озовахме на мястото, наречено от местните “Грамадата” – стръмен участък, дълъг около километър, който е покрит с камъни, подобни на морените, които всички познаваме.

Започнахме изкачване по тях, като целта ни беше да се доберем горе, в края на камъните, където се виждаха горящи дървета. Изкачването по подобен терен е трудна работа, защото камъните ти се местят и клатят под краката, като има огромен процент риск да се пребиеш. След като стигнахме горе, гледката, която се откри пред нас, беше потресаваща! Хората, които не са присъствали на пожар, бяха буквално онемели пред безпощадността на огъня. Хълмът беше покрит с труповете на изгорели и догарящи дървета, докъдето ти стига погледът.

На снимките из интернет се вижда част от това, но повярвайте ми, чувството да си там е по-ужасяващо, пред това да го гледаш в нета. И все пак бих казал, че това положение е съвсем нормално, все пак сме отишли на пожар, а не на пикник. След като се съвзехме от гледката, започна и мобилизацията.

Просеката, която бяха направили предишния ден, вече беше загубена в огъня и осъзнахме, че фронтът на пожара се разраства бързо надолу към реката. Трябваше бързо да се организираме и да започваме ограничаването му. На всички ни стана ясно и друго – имаше сериозна опасност дърветата, които бяха полуизгорели, но все още стърчащи, да паднат върху нас. През целия ден очите ни бяха на четири. Където бяха морените, нямаше опасност да се появи огън, затова там оставихме раниците и тръгнахме да навлизаме лека-полека в самия пожар. Ограничаването на пожара, при липса на вода, става по няколко начина – тупане с лопатите, със счупени клони и специални гумени тупалки, както и хвърляне на земя върху пламъците. Не след дълго всички осъзнахме, че това няма да помогне – просто торфът отдолу гореше и колкото и да го гасяхме, той пак се палеше.

Това не ни отказа, но разбрахме, че основните сили трябва да хвърляме в рязането на дърветата около периферията, които пренасяха пожара все по-надолу. Ако огънят стигнеше до реката, имаше опасност да се прехвърли от другата страна през падналите по нея дървета и вече нямаше да може да направим абсолютно нищо, за да го спрем. Всъщност това се оказа и основната задача през целия ден – да не се позволява огънят да стигне до реката и да се прехвърли оттатък. Появиха се двама пожарникари с резачка, които започнаха с прочистването на просека.

Дърветата, които вече горяха, ако имаше възможност, се режеха докъдето бяха обхванати от пламъците, ако ли не, се хвърляха навътре, за да могат да изгорят, без да пренесат огъня в сухата част. Стиковахме се така, че една група от нас мина по-напред, така че да почиства дърветата от горящи клони, за да може след това да бъде лесно рязането им с резачката. И така, метър по метър стигнахме до частта, която беше най-опасно близо до реката. Там имаше паднали дървета върху коритото, легнали от едната до другата страна, които вече започваха да горят. Пак повтарям, това да се пренесе пожарът от другата страна, не трябваше да се случва и основните усилия се хвърлиха именно в тази посока.

След малко от някъде се появи една метална кофа. Организирахме се в жива верига от десетина човека, за да може по-бързо кофата да се пълни и да стига до мястото, което трябва да се полива. Тъжна гледка е да гледаш как в 21 век пожар се гаси с една единствена кофа, която на всичкото отгоре с времето се оказа спукана на няколко места и докато стигне до последния човек в редицата, се оказваше наполовина празна.

В един момент решихме, че можем да използваме и няколко шишета от литър и половина. Как никой долу не се сети, че кофите ще са от полза, защото сме близко до реката? След няколко часа измъчено поливане с кофите и шишетата, горе-долу бяхме ограничили пожара до реката, като разположихме и хора, които следяха да не започне да гори отново някъде в частта, където бяхме загасили вече.

През всичките тези часове се задаваше въпросът – “Къде са помпите?”. Оказа се, че те са били натоварени на АТВ-та, а долу, в началото на пътеката, има малки мостчета, които е невъзможно да бъдат преминати от тези превозни средства, затова се е наложило доброволците, които останаха да чакат на пътеката, да се върнат и да мъкнат помпите и шланговете буквално на ръце няколко километра.

Впоследствие разбрахме, че е имало възможност тази техника да се достави от хеликоптерите, но някоя умна глава е отказала с довода, че хеликоптерите не могат да стоварват в дим. Никой не е казал, че помпите и шланговете трябва да се пуснат точно на мястото, където ще работят. Можеше да бъдат спуснати някъде отстрани или дори на камъните, но да се спести това дълго и тежко носене.

Не си мислете, че се оплаквам, просто нещата можеха да бъдат организирани много по-добре и тези неща да бъдат изчистени. По-късно разбрах, че предния ден, след като е направена просека, която сега беше обхваната от огъня, доброволците и пожарникарите са чакали няколко часа помпите да дойдат, като накрая са им казали, че това няма да стане и са ги върнали в селото. Но да се върнем на нашите действия.

Най-накрая някой извика, че помпата е доставена. Последва бурно разгръщане на пожарните шлангове, като изключително се внимаваше да не попаднат върху горяща маса, защото щяха да се стопят, пробият и да станат негодни за употреба, а повярвайте ми, всеки един метър беше от значение. Най-накрая водата от първата помпа тръгна!

Не мога да ви опиша радостта на всички, като видяха струите да обливат тлеещите, но все още опасни места. Искам да уточня, че предния ден доброволци и пожарникари се бяха погрижили да изградят нещо подобно на бент на реката, от където се захранваше въпросната първа помпа.

След малка почивка и наблюдаване на гасенето с вода осъзнахме, че това е единственият начин да се спре тази стихия, но защо се сетиха за помпите чак на втория ден? Тръгнахме да се връщаме към камъните, където си бяхме зарязали раниците, когато едно от момчетата ненадейно стъпи в горящия торф. Буквално излетя от там с подскоци. Веднага му казахме да си свали обувката, за да може да облеем крака с вода. Слава Богу, нищо видимо не беше обгорено, но болката, която е изпитал, не искам да я изпитвам на мой гръб.

Час по-късно ми позвъня телефонът, а отсреща глас ме попита: “Ти ли си Иво?”, на което аз потвърдих, а той продължи: “От щаба сме. Добре ли си, разбрахме, че си пострадал?” Пак казвам, това беше много време след това. Аз им обясних, че не съм този Иво, който търсят, но допълних, че аз облях крака на въпросния адаш и видях, че видимо нищо му нямаше.

Питаха ме къде е той, а аз им обясних къде точно е станал инцидентът и че не знам в момента къде е. По-късно, след като се прибрах, прочетох, че все пак са успели да го свалят в селото по някакъв начин, но не знам подробностите.

Но да се върнем на момента, в който тръгнахме да се връщаме към камъните. Докато си говорихме на слизане с шефа, който координираше действията между тези, които поливаха и тези, които бяха при помпата, му се обади негов колега от долната част на гората, който каза, че има нужда от подкрепления. Така разбрахме следващата точка, в която ще работим.

За да ви го опиша по-нагледно – като застанете долу на реката, пред хълма срещу вас централно се пада “Грамадата”, а от двете й страни има фронтове с горяща гора. Ние овладяхме фронта от едната страна, а сега ни викаха от другата. Докато слизахме по камъните, ми се обадиха от София с новината, че сме приели израелска помощ.

Радостта беше голяма, че най-накрая ще можем да се справим изцяло с този ад, защото въпреки частичния успех с първата помпа пожарът изглеждаше все по-опасен, а и не знаехме какво се случва на източния хълм, откъм хижата. Искам да вметна и още нещо. Някъде по обяд свърши храната и водата за пиене.

Добре че реката беше близко и можеше да пълним бутилките от там. Чудя се само как не се намери някой, който да организира един моторист, който цял ден да прави курсове и да качва по пътеката храна и чиста вода. Това за мен пак е част от липсата на организация.

И така, след бързо слизане по камъните, се озовахме наистина в по-тежка местност, в която не достигаха хората. Шефът там се оказа голям пич, който определено знаеше какво прави. Веднага ни разпредели по целия фронт, който в момента на нашето идване доста бързо се разпространяваше точно поради липсата на хора.

Там беше много по-опасно от частта, която бяхме вече ограничили. Навсякъде имаше стърчащи дървета, които горяха много бурно, като в далечината се чуваше шумът от падането на изгорели стволове. Трудно е да се каже колко сме били внимателни, защото се налагаше постоянно да тупаме, да зариваме, да чупим и да разчистваме просека пак с цел да не тръгнат пламъците надолу.

В тази част на пожара бяха и съсредоточени голямата част от горските служители, като по-надолу от нас в далечината се чуваха ревовете на моторните резачки, с които се правеше просека за следващата помпа, която се чакаше да дойде. В един момент на шефа му свърши батерията на радиостанцията и за наше голямо учудване нямаше резервни.

Е, кажете ми, нормално ли е в такава ситуация да липсва логистиката, както се случи при падането на батериите. За да може да координира действията на подопечните си и на нас, той търчеше като изоглавен нагоре-надолу през пожара в гората. След малко разпореди на мен и на още едно момче да отидем на пътеката, където да чакаме другата помпа, а след малко дойде и самият той.

Чакахме около половин час, когато накрая носачите, пак доброволци, заедно с помпата се появиха по пътеката. Голямо ни бе учудването, като видяхме колко е малка тази помпа в сравнение с първата. Всеобщото мнение беше, че няма да има дебит да качи денивелацията, която имаше от реката до пожара.

След разговори с пожарникари се оказа, че имало други четири помпи от големите, но решили да качат тази, защото била лека. Пълна идиотщина. Била лека, но върши ли работа както другите? Не знам защо са решили, че сме отишли там, за да ни жалят – още 10 от големите помпи да бяха казали, всичките щяхме да ги качим, само и само този ад да бъде загасен. Както и да е, пуснахме тази помпа да работи, след което аз тръгнах да се прибирам, защото часът минаваше пет следобяд, а спускането беше дълго, особено след като краката са ти в рани.

Долу ни посрещнаха с вода и ни закараха до кметството с един камион. Там имах възможността да си поговоря с министрите Цветанов и Найденов, които се опитваха да лъжат медиите, че всичко е идеално организирано.

Обясних на Цветанов всичко, което съм ви написал и тук, а с Найденов обсъдихме как седят нещата с фронта, на който бях аз и му казах, че изпуснат ли го, утре вече ще е късно да се правят на велики и ще се наложи да приемат помощта, която междувременно разбрах, че са отказали. Съжалявам да го кажа, но като видяха колко настъпателно задавам въпросите си, някой от там присъстващите, който не познавам, но беше с много чисто бяла ризка, даже се опита да ме накара да млъкна с въпроса “А ти, момче, колко пожара си гасил?”

Смешно е да задаваш този въпрос на човек, който цял ден се е скъсал от работа, докато ти си седиш долу, облечен в бяло, а и се правиш на велик, че всичко си овладял. Защото точно това ставаше тези четири дни – всеки ден се обясняваше колко овладяно е всичко, а всички софиянци от прозорците си виждаха как пожарът се разраства. Това беше моят ден като доброволец. Искам да подчертая, че всеки има собствена гледна точка, а и ако тръгна да описвам всичко, което стана там подробно, ще ми трябва ужасно много време. А и в крайна сметка не е нужно. Мисля, че всеки може да си направи сам изводите за какво става дума.

Съвсем накрая имам едни въпроси, които ме глождят и искам да задам:

Защо трябваше да отказваме помощта, която ни предложиха редица страни?

Как може пожарникарите да нямат резервни батерии за радиостанциите? Горе връзката между хората в такава ситуация може да струва човешки живот!

Въпроси има още много и на всички тях трябва да отговорят хората от този така наречен щаб, защото те са тези, които твърдят, че могат и знаят как да организират подобна акция. Аз лично не вярвам в уменията им, защото изпитах на собствен гръб за каква некадърност става дума.

Надявам се сега, докато пиша това, наистина да са се справили и пожарът вече да е загасен.

П.С. Пак бих се качил в горе, в моята гора, в моята планина, защото я обичам и когато виждам, че тези, които трябва, не могат да се справят, идва моментът, в който се намесваме аз и вие - обикновените хора.

Автор: Иво Иванов