Отзвуците от Първата световна война век по-късно

На 28 юли 1914 г., точно един месец след като австрийският ерцхерцог Франц Фердинанд и съпругата му бяха застреляни (в Сараево), Австро-Унгария обяви война на Сърбия. Така бе даден сигналът за Първата световна война - неизбежен резултат от десетилетия на политически маневри, милитаризация, оформяне на съюзи и планиране за конфликт, който щеше да сложи край на бляскавата европейска епоха, опустошавайки цели империи и новоизгряващи държави, пише агенция Стратфор.

Избухването на Първата световна война се свързва най-вече с възхода на Германия и с въпроса за нейното място в европейския баланс на силите. Пруският държавник Ото фон Бисмарк успя, макар и доста болезнено, с огън и кръв, да формира модерна, обединена германска нация, гарантирайки оцеляването си с ловка дипломация, позната и днес като "реалполитик".

Новата обединена Германия беше нащрек за заплахите от изток и от запад, като съседните страни отвръщаха с дълбока подозрителност и страхове към възхода на Германия, които дори Бисмарк не можеше да уталожи. С коронясването на кайзер Вилхелм Втори – човек, известен с непомерните си амбиции, германският въпрос все по-настоятелно изискваше разрешение.

С нарастването на риска от паневропейски конфликт Великите сили се заеха да кроят стратегически военни планове. Всяка страна ги градеше според собствената си геополитическа позиция, но върху големите кроежи влияеха и маса второстепенни съображения.

Обременени от историческото наследство от завоевания, съюзи и съперничества и повлияни от емоции и политически идеологии, военните планове на Великите сили бяха сблъсък между привидно обосновани стратегии и специфичните и субективни интереси на всяка страна.

Оригиналният план „Шлифен“ - схема за бързо разполагане на германска бойна сила там, където тя може да бъде решително употребена, предвиждаше германската армия, подкрепена от австроунгарски и италиански сили, да се изправи срещу една изолирана Франция. В навечерието на Първата световна война обаче Германия се оказа изправена пред война на два фронта – срещу Франция и Русия, подкрепена само от една объркана Австро-Унгария, с крайно съмнителни шансове за италианска намеса (поне на страната на Германия) и при висока вероятност от британска намеса.

Хелмут фон Молтке-младши, командващият на въоръжените сили, който в крайна сметка трябваше да вкара Германия във войната, и неговият генерален щаб следваше да се съобразят с една значително по-различна стратегическа реалност от онази, която първоначално предвиждаше граф Алфред фон Шлифен. Това до голяма степен се дължеше на намесата на кайзер Вилхелм Втори и неговия маниакален интерес към световната политика, на желанието му да придобие глобална мощ чрез агресивна дипломация. Така Германия, тръгнала като централен елемент в съюза между Австро-Унгария и Русия (лигата на тримата императори, създадена пред 1873 г.), стигна дотам да се окаже изправена пред обединената мощ на Франция, Русия и Обединеното кралство (Тройната антанта от 1907 г.), и то с ограничена подкрепа. Този факт не само практически изправи Германия пред война на два фронта - срещу Франция и Русия, но също така породи и риска Германия да се окаже в парализираща военноморска блокада - цената на опълчването й срещу големите морски сили.

Германският флот - някога оставен далече на втори план зад сухопътната армия - придоби по-голяма тежест в десетилетията непосредствено преди Първата световна война. Заради фикс идеята на кайзера да "сее" германската военна мощ по света и при върховното ръководство и харизмата на адмирал Алфред фон Тирпиц Германия вложи огромни усилия и средства в изграждането на своя "флот на открито море". Нейното фокусиране върху създаването на боеспособен флот от световна класа не само откъсваше значителни ресурси от армията, но и "гарантира" враждебността на Великобритания - най-голямата европейска военноморска сила.

Обединеното кралство, постоянно ангажирано да избегне срива на баланса на силите в Европа и появата на самостоятелна велика континентална сила, с основание бе разтревожено от бясната скорост, с която Германия изграждаше своя "флот за открито море". Една победоносна Германия с мощен боен флот би представлявала сериозна екзистенциална заплаха за Обединеното кралство. Ако не броим битката при Ютланд, "флотът за открито море" не си поставяше за истинска цел да разбие британския флот. Той се задоволяваше да остане като "съществуваща заплаха".

Големите стратегии

Според германската гледна точка войната трябваше да се води по суша. От военностратегическа гледна точка е много трудно да се намери слабо място в оригиналния план на Шлифен. Дори на Молтке-младши, който несъмнено извърши оперативни гафове след началото на войната, не може да бъде вменена вина за плана, с който Берлин влезе във войната.

Германия бе притисната и от фактора време. Всяка изминала година намаляваше относителното й военно надмощие и променяше баланса в нейна вреда, тъй като Франция постепенно се милитаризираше, а Русия продължаваше да гради армията си с поуките от войната с японците. Изправена през тези времеви ограничения, пред много врагове и малко съюзници и пред заплахата да води война на два фронта, Германия трябваше да осъзнае, че очевидният проблем пред военните й планове е не смътният шанс за успех, а фактът, че предложените схеми за оперативни действия и разполагане са наистина най-доброто, което тя може да направи в така сложилите се обстоятелства.

Германия неизбежно играеше централна роля в определянето на темпа и посоката на конфликта през 1914 г., но другите Велики сили (и техните планове) също заслужават щателен разбор, особено сухопътните сили на Франция, Русия и Австро-Унгария. Френската стратегическа мисъл преди Световната война под ръководството на педантичния ген. Жозеф Жофр бе подчинена на огромното желание и вяра, че Франция трябва да си отмъсти за унизителното поражение през 1871 г. и да си върне изгубените територии.

Когато Жофр стана шеф на генералния щаб през 1911 г., френските военни планове получиха значителен импулс от вероятността Великобритания и Русия да се присъединят в каквато и да е война срещу Германия.

Обединеното кралство се нуждаеше почти от година, за да мобилизира и да изпрати значителна сила, надвишаваща размерите на един британски експедиционен корпус, към френските брегове.

Слабият темп, с който Русия можеше да мобилизира сили през огромната си територия, също бе добре известен. Имайки предвид германското конвенционално военно превъзходство над Франция, за Париж вероятно би било по-добре да възприеме отбранителна стратегическа позиция и да се опита да "абсорбира" неизбежното германско настъпление. А след като съюзниците се включат изцяло в битката, тогава Франция поне на теория би могла отново да премине към офанзивни действия и да надвие по-малобройните германски сили.

Но като имаме предвид френската идеологическа привързаност към офанзивния дух, такъв план дори не можеше да бъде сериозно обсъден. Франция бе травмирана от поражението си във Френско-пруската война и военните й теоретици методично убеждаваха себе си и нацията, че "само офанзивата носи позитивни резултати". В интерес на истината, в цяла Европа по онова време преобладаваше офанзивната военна култура, особено след като Жофр разгони офицерската каста от "дефанзивно мислещи" командири. Атаката не само се смяташе за по-ефективна (като военно средство), но и за морално превъзхождаща.

Оперативното и тактическото възприемане на нападателната теория имаше доста вредни последствия. Концепцията за "елана" или волята за победа често намираше израз в масирани щикови атаки срещу добре укрепени картечни позиции. Макар че Франция бе разположила много такива картечници към 1914 г., автоматичните
стрелкови оръжия нямаха такава значителна роля във френската доктрина, каквато картечниците имаха в германската тактическа доктрина. Дори френските униформи показваха пренебрежение към камуфлажа, като наблягаха на ярки белези, като сини кепета и червени панталони. Обладан от "офанзивен дух", Жофр създаде План XVII, фокусиран главно върху желанието за бърза мобилизация и концентрация в граничните райони с цел бързо да се премине към офанзивни и контраатакуващи действия.

Руският аспект

Руските стратегически сметки се въртяха около две ключови съображения, базирани на вероятността, че Германия първо трябва да нападне Франция. Русия, от една страна, бе под значителен натиск от Париж и бе готова да започне мощна офанзива срещу Германия, за да извлече максимума от преимуществото, че Берлин е отслабен от война на два фронта.

От друга страна, Русия трябваше да се съобрази и с 40-те австроунгарски дивизии южно от Карпатските планини. Русия искаше да нанесе удар срещу Виена преди австроунгарските сили да сразят Сърбия - съюзникът, който най-вече вкара Русия във войната.

Тъй като Германия беше главната заплаха, мнозина смятаха, че Русия трябва да възприеме версията от 1910 г. на т.нар. План 19, който предвиждаше изтегляне от твърде обширния и до голяма степен незащитим "полски клин". Това изискваше възприемането на дефанзивна позиция спрямо Австро-Унгария с 19 дивизии и концентрация на много мощен "юмрук" от 53 дивизии срещу 9-те германски дивизии в Източна Прусия.

За нещастие на французите и на цялостното съюзническо военно усилие руснаците толкова бързо модифицираха План 19, че почти два пъти повече дивизии бяха разположени за офанзива срещу Австро-Унгария, вместо за офанзива срещу германска Източна Прусия.

Австро-Унгария бе изправена пред много сходни дилеми като Руската империя. По-конкретно - да концентрира сили срещу Русия, за да облекчи натиска срещу своя съюзник Германия, или да насочи главните си усилия на юг, за да разгроми най-накрая Сърбия с нейната 200-хилядна армия.

По много сходен начин, по който Русия даде приоритет на вътрешните си съображения и краткосрочни печалби, Австро-Унгарската империя не можа да устои на изкушението да нанесе удар по Белград и в крайна сметка разпиля силите си по такъв начин, че те се оказаха недостатъчни както да се противопоставят на руската офанзива, така и за превземането на Сърбия.

Германският въпрос така или иначе трябваше да бъде решен, но нямаше нищо, което да налага на европейските сили да го решат по един определен начин. Плановете в навечерието на войната "преливаха" от геополитически фактори, съобразени и повлияни от "домашни" съображения и подчинени на предишни външнополитически решения.

Стана така, че тези планове пренебрегнаха разумната стратегия и географските принципи. Изяществото на Бисмарк бе заменено от арогантна външна политика, задкулисно подредила системата от съюзи срещу Германия. Френските военни планове бяха тежко повлияни от идеология. Руските и австроунгарските стратегически решения бяха подчинени на домашни политически съображения и на външнополитически амбиции. Германия чувстваше, че мястото й в Европа и в историята трябва да бъде утвърдено след 1871 г. и така до Втората световна война (та чак и до ден днешен).

Преди 100 години милиони млади мъже в Европа бяха свикани под военните знамена. Изоставяйки домовете си, те прекосяваха Белгия, Полша и Балканите като зрънца от военните блянове на националните им лидери, измъчвали ги в продължение на десетилетия. Всички Велики сили, въвлечени във войната, се стремяха към решаващ резултат, но напразно. Никоя от воюващите страни не беше надвита бързо, както се очакваше.
 

/БТА/