5 големи дербита, за които не знаете

През уикенда футболният свят се наслади на две от големите английски дербита – мърсисайдското Ливърпул – Евертън и лондонското Арсенал – Тотнъм. Подобни мачове винаги са с по-особен заряд заради дългогодишното съперничество между съответните отбори.

Етикетът “дерби” е красноречив за всеки, който поне малко от малко следи най-популярната игра. Достатъчно е да споменем двубои като Реал Мадрид – Барселона, Рома – Лацио и Селтик – Глазгоу Рейнджърс (както и родния ЦСКА – Левски), за да стане картината напълно ясна.

В тази връзка от БиБиСи представят някои от най-големите футболни съперничества, които години наред не добиват популярността на “световните” дербита, но се играят “на кръв”.

Един такъв двубой е дербито на Кайро “Ал Ахли” срещу “Замалек”. За първи път двата тима се изправят един срещу друг през далечната 1917-та година. От тогава насам са изиграни 213 срещи, от които 90 са завършвали с победи за “Ал Ахли”, а 52 за “Замалек”.

Най-голямата посещаемост за един мач е 120 хиляди души.

Както може да се предполага двубой с голям заряд е особено труден за съдиите. Напрежението и вероятността от ексцесии е толкова голяма, че местни рефери не се допускат до срещите. Разчита се на чуждестранни съдии.

Но понякога и те са стреснати от взривоопасната обстановка. Редица европейски колегии отказват да пуснат свои съдии да ръководят това дерби. А тези рефери, които все пак се престрашават, нерядко не издържат и прекратяват дербито рано рано от съображения за сигурност след изстъпления по трибуните.

През 2001-ва година на стадиона в Кайро се озовава елитният шотландски рефер Кени Кларк.  “Обикновено при подобни пътувания по работа в чужбина носим дрехи с емблемата на Шотландската футболна асоциация. За Египет обаче ни предупредиха да сме инкогнито, защото в противен случай щяха да ни наобиколят още на летището”, спомня си Кларк.

Но дори и камуфлажът не помага – фенове разпознават човека от местната федерация, които посреща чужденците и набързо навързват нещата. Хората веднага започват да скандират песни за един от двата отбора и да молят съдиите за помощ в предстоящото дерби.

За шотландските рефери моментално е закачена специална охрана.

На стадиона ги очакват още странни неща. “Когато пристигнахме 90 минути преди началото на мача, беше изключително тихо. Пълни трибуни, 70 хиляди души по местата си и пълна тишина. После, на загрявката, единият от помощниците ми се снима пред едната врата с агитката на заден план. Бодигардът побърза да ни насочи за снимка и към другата врата, за да не разгневим феновете на противниковия отбор”, разказва Кларк.

Самото дерби преминава сравнително спокойно до последните 10 минути, когато към терена започват да хвърчат бутилки и дори парчета от тухли. Кларк предупреждава помощниците си, да не се доближават до корнера. “Казах им да не стигат до края на игрището и да не се притесняват, ако не видят някоя засада и отсъдят грешно. По-добре грешно отсъждане, отколкото тухла в главата”, посочва шотландският рефер.

Полицията се намесва бързо, успокоява страстите, доколкото това е възможно и срещата завършва. “Замалек” побеждава с 2 на 1.

Иранската столица също има подобно дерби – “Естеглал” срещу “Персеполис”. Двата тима започват съперничеството си през 1968-ма година, като досега са изиграли 78 двубоя помежду си (Естеглал има предимство от 7 победи повече). Рекордът за посещаемост е 128 хиляди души.

Исторически, “Персеполис” е клубът на работническата класа, докато “Естеглал” е тимът на иранския елит. Това прави градското дерби изключително напрегнато и важно за всички фенове в Техеран.

Когато има мач, животът в столицата на Иран спира – бизнесът не функционира, хората по улиците са изключително малко.

“Всички, навсякъде чакат този двубой независимо дали са футболни фенове или не”, разказва бившият играч и на двата отбора Мохамад Тагхави. “В Англия фенове приемат загубите, но в моята страна една загуба променя всичко. За привържениците крайното класиране няма никакво значение, титлата няма никакво значение – важното е да се спечели дербито”, посочва Тагхави.

Сочено за най-големият мач в цяла Азия, дербито се радва на средна посещаемост от 100 хиляди души и аудитория от 20 милиона зрители в цял Иран. Напрежението върху футболисти и треньори е толкова голямо, че страхът от поражение е трудно преодолим – никой не поема рискове и последните четири дербита завършват при нулеви равенства.

Всъщност последният гол е вкаран през 2012-та година от ирландец. Иймон Зайед, роден в Дъблин, записва забележителен хеттрик за 11 минути и носи триумфа на “Персеполис” с 3-2 след изоставане от 0 на 2.

Като първи чужденец с три гола в дербито, Зайед се превръща в истинска знаменитост. “Бях по страниците на всички вестници, канеха ме в най-популярните телевизионни предавания”, спомня си Зайед.

Макар и крикетът да е истинска религия, в Индия също имат голямо футболно дерби – “Мохун Баган” срещу “Ийст Бенгал”. Двата тима от Калкута се изправят един срещу друг за първи път през 1925-та година и вече имат 308 мача. Балансът на победите е с леко предимство за “Ийст Бенгал” – 116 срещу 106.

Загубите не се толерират в това съперничество. Особено тежките.

През 1975-та година играчите на “Мохун Баган” губят с катастрофалното 0-5 от градския враг. Гневът на феновете е огромен и футболистите са принудени да избягат с лодка по Ганг, за да се спасят от линч.

Футболният треньор Ерик Бени, който работи дълги години в Индия, споделя, че всяка загуба е равносилна на вечерен час за футболисти и треньори от падналия отбор. “За седмица си принуден да не си показваш носа навън, защото рискуваш сериозно здравето си. Но ако си вкарал победния гол – тогава си Бог”, казва Бени, уточнявайки, че не преувеличава.

Както и в техеранското дерби, мачът на Калкута се радва на изключителен интерес и събира средно по 100-110 хиляди зрители на стадиона. През 1997-ма година е поставен и рекорд – 130 хиляди души. Това дерби се превръща в най-посетеното спортно събитие в историята на Индия и все още държи тази титла.

Бени разказва за семейство, в което мъжът подкрепя “Ийст Бенгал”, а жената – “Мохун Баган”. След едно дерби, спечелено от “бенгалците” жената отказва да говори на съпруга си дни наред.

Изключително емоционално е и едно от по-непопулярните италиански дербита – това на Генуа.

Създаденият през 1893-та година “Дженоа” е най-старият футболен клуб на Ботуша, докато вечният съперник “Сампдория” е един от най-младите (1946-та година). Но това не пречи всеки един от 90-те двубоя между тях (91-ият е в неделя вечер) да е свиреп.

Стига се дори и до опити за шпионаж. Миналата година треньорът от детската школа на “Дженоа” Лука де Пра е изловен, че наблюдава тренировка на съперника, скрит в храсти до игрището.

От Сампдория пускат следния официален коментар: “Лука де Пра се беше укрил като Рамбо, но нашите контраразузнавачи го разкриха. Не беше пролята кръв, защото винаги трябва да прощаваш на враговете си. Това ги дразни най-много”.

Бившият италиански национал Джанлука Виали играе 8 години за Сампдория. “Половината град е луд по Дженоа, другата половина по Сампдория. Споровете са наистина ожесточени, но има и нещо джентълменско в това съперничество. На стадиона могат да се видят фенове на двата отбора, които седят един до друг и просто се наслаждават на играта”, изтъква Виали.

Същото не може да се каже за голямото дерби на Рио де Жанейро – Фламенго срещу Васко да Гама, започнало през 1923-та година. Смъртните случаи след сблъсъци между фенове и то по време на мачове не са рядкост.

Съперничеството на футболния терен идва от вече съществуваща вражда между клубове по гребане със същите имена. Фламенго и Васко да Гама са едни от най-популярните отбори не просто в Рио, а и в цяла Бразилия с общо 45 милиона привърженици или около 20 процента от населението. Неслучайно наричат дербито “Класиката на множествата”.

Васко е отборът на бедните, а Фламенго на елита.

В началото на 20-ти век футболът в Бразилия е спортът на богатите и клубове като Фламенго се радват на подкрепата на заможните хора. Чернокожи играчи не се допускат.

Постепенно обаче играта става достъпна и за по-бедните. И именно Васко да Гама, създаден от португалски имигранти, е клубът, който прави най-много за ускоряването на този процес.

Отборът, съставен от бели и чернокожи играчи от бедняшките квартали, печели първата си титла на Рио още в годината на своето създаване (1923-та). Това предизвиква истинска вълна от яростно недоволство сред феновете на богатите клубове, сред тях и тези на Фламенго.

В средата на 30-те години, усещайки накъде духа политическия вятър на промяната, президентът на Фламенго решава да промени статуквото и привлича тримата най-добри чернокожи играчи в страната, в това число и звездата на Васко да Гама – Леонидас.

Така Фламенго открадва харизмата на “отбора на народа”, провокирайки нескрита омраза в ръководители и фенове на Васко. Омраза, която остава на терена и по трибуните и до ден днешен.