Защо така бе, Роналдиньо?!

Защо така, бе моето момче? За кой дявол ти беше да ни вкарваш тоз последен, пети гол в последната минута, а?

Защо реши да развееш плитки и усмивки към Георги Петков и да накараш пустата му топка да свие почти под ъгъл и да се мушне в нашата обругана вече четири пъти врата?

Не си човек, признай си. Не помисли ли за няколкото милиона левскарски, не, а български сърца, свити като незабележими точки в последните минути на мача?

Аз вярвах в теб. Харесвах те много. Усмихнах ти се даже, когато се поздравяваше с нашите преди да започне срещата.

Харесах и червената ти лента... тайно мислех да си накъдря косата. Дори говорих със зъболекаря ми за дентална операция. Но ти ме разочарова.

Капка милост не показа нито ти, нито твоите хора. Някакъв дружески бас ли бяхте хванали, не искахте да остане някой неразписал се, що ли?

И с това ритане, никак не беше красиво. Нямаме втори резервен отбор, за разлика от вас и си го пазим и гледаме.

Нали с тия същите момчета ще се видиш тук, в София, как ще се погледнете тогава?

А като започнат нашите да ви вкарват голове ей така, като на конвейра? И за това не помисли, нали??

Ще си спомниш тогава, мили ми Роналдиньо, за 12 септември, сърцето ти ще свие като нашите в последните минути и ще ти прииска да не беше вкарвал онзи гол. Но ще е късно...

Поздрави майка си от мен и не прекалявай с чипса.