Русия в сянката на СССР-2

Демокрацията в Русия е мъртва. През късното лято на 1999 г., с началото на втората чеченска война, на либерално-демократична Русия беше сложен кръст. За нея не скърбят нито подполковник Владимир Владимирович Путин, нито наследникът му Дмитрий Анатолиевич Медведев, нито техните покровители от ФСБ (бившо КГБ), ГРУ и Газпром.

Това, което е по-важно в случая е, че за демокрацията не тъгува и голяма част от руското общество, а за това си има някои обективни причини. Демокрацията не се оказа това, което мнозина в Русия, в началото на 90-те години, очакваха с нетърпение.

Елцин, който сложи край на пуча срещу Горбачов през лятото на 1991 г., се оказа твърде манипулируем за хората от своето най-близко обкръжение – Чубайс, Березовски, Бородин и други знайни и незнайни олигарси.

В резултат на това демокрацията в Русия стана символ за разграбване на трупано с десетилетия национално богатство, изнасянето му в чужбина и корупция по най-високите етажи на властта.

Нещо повече. В условията на набиращата все по-голяма сила глобализация самата идея за демокрация се изроди. Управляващият елит си помисли, че с помощта на модерните технологии и медиите може просто да подмени възприятията на електората, вместо да се старае да промени нерадостните реалности в живота на хората.

Политиците в Русия и навсякъде по света се впуснаха агресивно да убеждават гражданите, че всичко е наред и се придвижва единствено напред и нагоре. Толкова много повтаряха тези мантри, че накрая сами взеха да вярват в тях.

Вместо да промени съзнанието на хората, елитът, в крайна сметка, промени своите собствени възприятия, които започнаха категорично да се отличават от възприятията на останалото общество.

Ето как в Русия, а и у нас, изчезна самата същност на демокрацията, тъй като народът (демосът) беше почти изцяло отстранен от нея. Демокрацията се сведе единствено до незначителните размери на управляващия елит.

И на последно място, макар и не по значение, трябва да споменем още един фактор за скоропостижното падение на руската демокрация.

Идеята за демокрация и свобода, от изконна ценност на цялото човечество, през последните десетилетия се превърна в монопол на една единствена световна сила: Съединените Американски Щати.

На практика Белият дом си е запазил правото да поучава всички как се гради демокрация. В този контекст би могло да се каже, че най-лесният начин да попаднеш в орбитата на американското влияние, е да се опиташ да построиш едно демократично общество.

Наследниците на Джордж Вашингтон, Ейбръхам Линкълн и Теодор Рузвелт са дълбоко убедени, че тяхната историческа мисия е да покажат на света какво е истинска демокрация, макар че някои от тях съзнават, че всички приказки за „демокрация, свобода и човешки права“ не са нищо друго освен аспекти на американската имперска доктрина.

Руските граждани и особено руската интелигенция добре разбираха противоречието между думите и делата на хегемониално настроените американски политици, които побързаха да изконсумират победата си в Студената война.

В хода на 90-те години на 20 в. те видяха страната си икономически разграбена от руските либерали-западняци и политически унижена от Запада, който не спираше да повтаря как Русия „има още много да учи“, как руснаците „още не са готови“ за благата на демокрацията.

Това високомерно поведение от страна на Вашингтон и неговите европейски съюзници не можеше да не подразни руските граждани и логично рефлектира върху популярността на президента Елцин.

В края на своя втори мандат, през 1999 г., той се ползваше от доверието само на 1 % от населението. Същото важеше и за популярноста на икономистите-реформатори, които по това време все още населяваха Кремъл.

Част от руската интелигенция потърси разрешение сред образците на най-добрата национална традиция. В безизходицата на „Елцинова Русия“, в дните на голямата икономическа криза от 1998 г., мнозина от руските писатели, журналисти, режисьори, социолози и аналитици, а подир тях и голяма част от гражданите на страната, постепенно се обърнаха към дните на руското имперско величие и отхвърлиха настойничеството на Запада.

Разбира се, че тези настроения бяха умело манипулирани и финансирани от “хората с възможности“, които се надяваха да извлекат политически облаги от цялото това развитие. Националистическите и антизападни настроения избуяха особено с началото на военните действия в Чечня, като по този начин бе обработена почвата за възкачването на Владимир Владимирович Путин.

“Ако има някой, който ще бъде отговорен за затриването на този свят, то това ще бъдат либералите”, написал навремето Достоевски – твърдение, което се повтаря и в съвременна Русия:

„Само мъртвият либерализъм е добър либерализъм“, пише в една от статиите си Александър Проханов, главен редактор на национално-патриотичния вестник „Завтра“.

За мнозина извън границите на Русия той може би не е познато име, но наскоро, по случай 70-годишния си юбилей, Проханов получи поздравително писмо от президента Путин, в което се казва, че той „винаги убедително представя своите позиции“ и неговата литературна дейност ще продължава да служи за „укрепването на Русия“. В допълнение писателят периодично гостува на президента в библиотеката на Кремъл, където заедно пият чай.

„Само слепец няма да забележи носталгията по империята в нашата съвременна култура. Към имперското се обърнаха всички: стари и млади, леви и десни, традиционалисти и авангардисти“, пише в статията на друг известен руски журналист, критик и писател, Владимир Бондаренко, която носи недвусмисленото заглавие „Я русский – значит имперский!“.

Но да не прибързваме с изводите. Епитетът „имперски“ не носи в себе си значението на „империалистически“. За Бондаренко, това е просто най-малкото общо кратно на една култура, която има ясното съзнание за собственото си величие. Е, понякога, гледано отвън, всичко това изглежда пресилено, но крайностите, както знаем, са също част от руския манталитет.

Мечтата за новата империя обаче, не е нещо, което съществува само в главите на няколко руски писатели. Тя е осъзната и възприета програма за бъдещо развитие и за голяма част от руските политици.

Както Путин, така и новоизбраният руски президент Дмитрий Медведев са проекции на тази имперска мания за величие, просто защото Русия безспорно е една от тези световни сили, от които зависи твърде много нашия крехък планетарен баланс.

Друг е въпросът, дали Русия, в настоящия момент, е дорасла да има подобни амбиции. Отговорът засега е по-скоро отрицателен по мнение дори на най-големите привърженици на руската имперска идея. Това обаче може да се промени, тъй като духът на империята е жив. Той бива поддържан от бляна за една реалност, която, както обикновено, е трудно постижима.

Със своите действия през последните осем години, Путин не правеше нищо друго освен яростни опити за завръщане към славните времена и традиции на империята. Това обаче не е нито червената империя на Ленин и Сталин, нито бялата империя на династията Романови.

Става дума по-скоро за политически курс, в края на който започва да се заражда нещо подобно на СССР-2 . Този курс обаче ще бъде в по-малка степен обременен от прекалената идеологическа схематичност и догматизъм на предходния.

Това естествено не означава, че СССР-2 ще е някакво подобие на неолиберална демокрация. Няма и защо да бъде така. Западът вече не е този модел на подражание, който беше преди 100 години.

За руските стратези също е видно, че в недалечно бъдеще най-динамичната част от европейското население ще бъдат младите мюсюлмани. Поради това отсега предвиждат, че привлекателността на Русия сред европейците ще нараства правопропорционално на растящия брой мохамедани в рамките на ЕС.

Пътят към новата империя очевидно ще бъде дълъг, но стартът вече е даден. Тук обаче достигаме до един основен проблем, който може да се окаже решаващ за по-нататъшния ход на събитията. Руснаците, които по правило са експерти в областта на сложните теоретични разработки, не са били никога особено добри в тяхната реализация.

Въпреки че постигна известни успехи в икономическата сфера, Путин не успя да се справи с някои основни въпроси, които подкопават самите устои на руското общество.

Корупцията по високите етажи на властта, социалните и етническите конфликти, които горят в различни региони на страната и невероятното дори за страна от третия свят чиновническо безхаберие и ленива бюрокрация не са добри предпоставки за прогрес и по-добър имидж в очите на света.

Това се дължи може би на този вид особена руска душевност, който бащата на психоанализата Зигмунд Фройд дефинира като склонност едновременно да „съгрешава, да изкупва греха си и да се перчи с велики етични цели“.

Големите очаквания често са висока психологическа бариера пред този, който е призван от историята да ги удовлетвори. Въпреки че ще има на разположение помощта и възможностите на целия правителствен апарат, благоразположението на армията и службите за сигурност, както и съветите на своя именит предшественик, Дмитрий Медведев е изправен пред големи предизвикателства.

Състоянието на руската икономика въобще не съотвества на това ниво, което оповестяват контролираните от Кремъл местни медии. Очевиден провал за президента Путин е невъзможността му да се справи с високата инфлация.

Русия продължава да е в голяма степен зависима от износа и продажбата на суровини, но огромните финансови ресурси, генерирани по този начин, не бяха насочени към високотехнологичните сектори на икономиката и подобряването на инфраструктурата.

Вместо това парите потънаха в джобовете на висши партийни и държавни функционери и бяха изразходвани за заплати на неефективната администрация или за военни нужди.

Некачественият контрол върху изразходването на обществените приходи се дължи в голяма степен на липсата на каквато и да било реална политическа опозиция.

Путин, ФСБ и всевъзможните руски разведки вече се погрижиха за това имиджът на опозиционните лидери като Каспаров, Немцов, Рижков и Касянов да не напуска сферата на организираната от държавата политическа гротеска.

В този смисъл от Медведев не могат да се очакват чудеса. Посоката на неговите действия е предначертана.

„Аз нямам никакъв проблем с факта, че днес повече държавни длъжности са заемани от хора, които са работили в специалните служби, отколкото е било в миналото“, твърди наследникът на Владимир Путин в Кремъл. Да здравствует СССР-2!