Изкуство по време на криза – как се твори под "локдаун" в Париж

Когато Десислава Христова заминава за Париж през февруари, едва ли предполага, че само няколко седмици по-късно ще се озове във френската столица в едно от най-интересните времена за десетилетието. Коронавирусът успява да изпразни препълнения Париж, но не и да изплаши артистите, които са отишли да творят там.

В Cite de`s Arts артистите от цял свят продължават работа, дори и когато светът спира. Сред тях е и графикът Десислава Христова, която днес ще представи совоята изложба "Изкуство по време на локдаун" (Аrt under lockdown). За спокойния Париж, кротката Сена и истерията в България, ето какво разказа тя пред Dnes.bg.

Какъв бе Париж преди коронавируса и как COVID-19 го промени?

Усещането ми за Париж преди да падне т.нар. локдаун е, че беше изключително напрегнат. Във въздуха витаеше едно сериозно напрежение. Аз попаднах там на Свети Валентин, когато беше пълно с туристи. Имаше изключително много млади двойки, все пак Париж е най-романтичният град в света. Това напрежение като че ли ескалира до 15 март, когато затвориха всичко.

Затвориха го толкова късно заради кметските избори. Аз съм включила в своите творби и листовки в синьо, които са предизборната им агитация. Имаше изключително смешни плакати. Но в един момент всички обвиниха Макрон, че е забавил затварянето на държавата заради тези избори. Тъй като случаите станаха прекалено много, вторият тур бе отменен.

Имах луд късмет, защото имаше много важни изложби, които свършваха в края на февруари. Успях да видя и тази за 500-годишнината на Леонардо Да Винчи, тъй като французите бяха пуснали безплатни посещения през последните три нощи за онези, които не са успели да си резервират час на влизане.

В един момент обаче спряха да чистят Париж заради пандемията и той потъна в такава мръсотия, в каквато аз не съм вярвала, че мога да видя един град. Като почнеш с курешките на гълъбите и стигнеш до хляба навсякъде. На където и да се обърнеш имаше хляб, който бе хвърлен от бездомниците. Червеният кръст им носеше дрехи и храна, а франзелите те не успяваха да изядат и хвърляха навсякъде.

Как реагираха парижани след като свободата им бе отнета? Имаше ли страх?

В началото на парижани не им пукаше толкова много. В първия ден, в който затвориха ресторантите и магазините, всички излязоха по улиците. Покрай Сена бе все едно има митинг от спортуващи и разхождащи се хора. През цялото време никой не носеше маски. Нямаше страх, нямаше паника. Мен лично не ме беше страх, а градът сякаш се освободи. Сена преди това беше много бурна, след това се успокои. Стана като огледало и течеше толкова бавно. Усещането беше нереално, сюреалистично. Все едно не си на тази планета.

Френският народ започна да спортува много сериозно. Виждах баби по улиците, хора, които си личи, че никога не са спортували - нито имаха екипи, нито тичаха като хората. Бяхме като едни съучастници, поглеждахме се и си намигахме. По време на изложбата ще покажа и снимки. Залезите над Сена са неземно красива гледка. И хората усещаха това.

Запознах се с един възрастен французин, който ми каза, че "във Франция не се е случвало нищо от Втората световна война". Тези хора, които са гурме, които умеят да се наслаждават на живота, една от най-свободолюбивите нации, бе ударена силно. И не случайно се вдигнаха на протести в един момент, защото не може да ти отнемат човешките права, независимо от причината.

Как успяхте да се справите с цялата паника в медиите?

Аз не знам френски и това ми спести истерията, която е идвала от медиите. Имах уникалния късмет да не слушам нито български, нито френски новини. Благодарение на това успях да усетя какво е един град да бъде изпразнен и да го гледаш със съвсем други очи. В момента, в който Париж се изпразни от хората, можеше да се обърне внимание на архитектурата, която наистина е прекрасна. Париж е един от най-красивите градове в света. Има едно невероятно очарование и естетика.

Полицията проверяваше по-сериозно само първата седмица. Но в центъра, където аз бях, всички ние - художници от цял свят, артисти, музиканти, бяхме затворени като в розов балон, защото не знаехме френски и сякаш бяхме наблюдатели на цялата ситуация. Събирахме се във вътрешния двор и не сме усетили нито изолация, нито затваряне. Беше, мога да кажа, един прекрасен период.

Съжали ли, че не се върна в България, когато положението започна да става сериозно?

Това беше най-щастливият период в живота ми. Период, в който се обръщаш към себе си, преценяваш ситуацията по съвсем различен начин. И от тази гледна точка съм много щастлива, че не бях в България в този момент, защото истерията тресеше народа тук, беше огромна. Радвам се, че това ми беше спестено. Когато се върнах, видях едни паникьосани хора, които сложили по една маска, изглеждаха така, сякаш ще умрат от коронавирус, само защото са навън на улицата. Тази паника и до ден днешен ми е непонятна.

Имам чувство, че съм напълно имунизирана в мислите си от този коронавирус. Имам студенти, които не би трябвало да се страхуват толкова, но те не бяха излизали от вкъщи през цялото това време. За мен това е изключително странно. Моята майка, която е на 77 г. - в рисковата група, ходеше на работа в Студентска поликлиника. Аз съм с много висока здравна култура - майка ми е медицинска сестра, работя и за фармацевтична компания. Кое трябваше да ме изплаши? За мен това бе мерило на страха. По-скалата от 1 до 100 колко хората са подвластни на страха и манипулацията.  Когато се върнах в България, никой не ме провери. Не ме проверяваха и през 14-те дни карантина. Това лицемерие ми е противно.

Много артисти се оплакват, че пандемията им се е отразила тежко... но на теб изглежда ти е дала вдъхновение?

Имам чувството, че Земята спря съвсем нарочно. За да прочистим себе си. Жалко е, че малко хора успяха да се възползват максимално от тази ситуация. След тази свобода в Париж, тук, където имаше изключително малко случаи и много малка опасност, попаднах сред хора, които бяха напълно побъркани от страх.

Аз си говорих с много приятели, които бяха тук в България. Някои от тях бяха много паникьосани. Даже назидателно ми размахваха пръст и ми казваха да се прибирам. Имаше и такива, които ми споделиха, че са се чувствали изключително зле, изпаднали са в депресия.Това, което забелязах, бе, че тук нищо не бе чак толкова забранено, но българите сами се затвориха у дома. Аз това нямаше да мога да го издържа. Моята активност се повиши рязко по време на короната - изминавах по 10 км на ден. Сега съм много по-релаксирана и центрирана, ако така мога да се изразя.

Това, което подтикна коронавируса бе, че се обърнах повече към себе си, да съзерцавам живота като такъв и да оценя невероятното щастие от това, да не правя нищо. Да започнеш да наблюдаваш красотата на всекидневните моменти, в които медитираш, гледаш листата навън, виждаш залеза, гледаш реката как се движи. Кога друг път ще обърнеш внимание на такива простички и създаващи радост за душата дребни моменти?

Взе ли държавата адекватни мерки, за да помогне на културата в криза?

Тук мерки за култура няма. В България няма такова животно, наречено култура. Тук има само трохи. Бюджетът за култура е изключително малък и отива в една определена група от хора само. 60% от бюджета на Столична община за култура отива за финансиране на собствените им проекти. Трябва да има по-малка цедка и по-голям бюджет за култура. Държавата е тази, която трябва да я популяризира и да я подпомага, защото културата не е бизнес, не може сама да се развива. Далеч съм от мисълта да има държавно дотиране, както по времето на социализма. Но трябва да се направят облекчения. Поне за хората, които искат да спонсорират културата - да им отпадат данъци, да има закон за меценатството, но не в този вид, в който е в момента. Ако държавата е мащеха на културата и не иска да дава пари, то поне да не пречи на онези, които искат да го правят и да ги освободи от данъци.

Хората трябва да проумеят, че можем да изкараме пари не само с туризъм и застрояване на черноморието, а и от културни събития. Ако започнем да привличаме хора от чужбина, те ще идват само за да видят дадена изложба. Например, вместо да използват връзките на България с Кристо, те не направиха нищо. Трябват ни фестивали за изкуство, но не като Капана фест, който е прекрасен сам по себе си, но не е фестивал за изкуство от висок ранг. Има начин да се направи това нещо, има много хора, които могат да го направят, но няма политическа воля.

Това е нивото тук - не можем да сравняваме България и Франция. Там културата е пропита във всеки камък и дори всеки клошар е на по-високо културно ниво, тъй като ходи по улиците и гледа какво се случва, отколкото нашата, така наречена средна класа. С огромно съжаление го казвам. Тук никой няма нужда да си купи картина, но тези пари ще отиде и ще ги изпие в кръчмата или в Гърция за два дни.

Изложбата на Леонардо е имала над 1 милион посещения. Това го казвам за нашите политици и хората, от които зависят тези неща - да обърнат малко внимание как може да се печели от изкуство. Мостовете на Кристо са имали над милион и половина посещаемост. Само изложбата на Леонардо е донесла огромни приходи. Да, Лувъра си е Лувър. Но когато искаш да привлечеш публика, винаги има как да направиш нещата по-интересни.

Какви творби ще видим по време на изложбата?

Първите две седмици интензивно обикалях изложби, след това започнах да работя в студиото. От изложбите взимах различни листовки, покани, реклами и ПР-и. Бях събрала купища материали и ги трупах в ателието. В един момент си казах, че няма как да ги взема в България и ще трябва да ги оставя там или да ги изхвърля. И тогава ми хрумна идеята да ги използвам, за да направя колажи.

Колажът е много френски метод. Там, като че ли, всичко е колажирано. Дори графитите по улиците. Навсякъде виждаш колажи, дори в съдраните плакати по витрините на магазините, които вече не работят. Така направих изкуство от изкуството.

Как се твори по време на пандемия?

С огромно удоволствие творях по време на пандемията. Беше изключително ползотворен период, както и да го погледна. Наистина, може би съм един от малкото хора, които могат да кажат, че са били изключително щастливи и са имали позотворен период в живота. И на трансформация и на работа.