Зад камерата на сериалите или как се снима с кеф

Александър Станишев е от късметлиите в България, които изкарват парите си от това, което обичат да правят. Той е един от операторите на сериали като „Стъклен дом“ и „Под прикритие“. Първото му професионално предизвикателство е в „Хъшове“ на Александър Морфов. Той е част от операторския екип на „Мисия Лондон“, а за пълнометражния дебют на Кристина Николова „Вяра, любов и уиски“ , който излиза у нас през март, спечели отличието за операторско майсторство на фестивала за независимо кино "Сламданс 2012".

Кога избра тази професия?

Случи се в несъзнавана възраст. Имахме видеокамера, с която си играех. В един момент започна да ми става все по-интересно. Не ме приеха в НАТФИЗ първата година, така че учих икономика половин семестър - стори ми се по-добра алтернатива от казармата. Разбрах, че това е нещото, което със сигурност не искам да правя, и пак пробвах в НАТФИЗ.

Началото...

„Хъшове“ бе първото голямо нещо, което снимах, още докато учих в НАТФИЗ. Димитър Гочев ме покани да снимаме заедно и ме запозна със Сашо Морфов. Бях несигурен в себе си. Постепенно процесът просто тръгна и ходих на снимки, редихме кадри, местихме неща... Спомням си, че месеци по-късно осъзнах какво се е случило в „Хъшове“. Беше абсолютно интуитивен процес за мен. Снимахме с много известни актьори, с много техника и една от първите дигитални кино камери. След това операторът Ненад Бороевич ме покани да участвам в още един голям проект. Бях оператор на втори екип на „Мисия Лондон“. Тогава започнах да разбирам как всичко е една огромна машина и аз съм само едно зъбно колело от нея . Малко по-късно, докато снимахме ТВ филма за БНТ „Аварийно кацане“ с режисьорите Петър Вълчанов и Кристина Грозева, установих какво е да снимаш с доста по-малък бюджет. Беше тотално различна история, а аз имах още високите критерии на „Хъшове“ и "Мисия Лондон". Трябваше да сваля очакванията си и чак тогава започнах да осъзнавам разликата и реалността. И как картинката и осветлението не са най-важните неща в един филм. И впоследствие останах доста доволен от крайния резултат.

Снимаш „Вяра, любов и уиски“ - кое с кое е заменимо ?

Когато човек загуби надеждата, често я замества с уиски или с някакъв друг алкохол. Този филм е точно за това – да се замислиш кой е най-подходящият заместител на надеждата и изобщо дали да й търсиш заместител. Историята е и за избора на едно младо момиче, поставено между осигуреното бъдеще в чужбина и безперспективния живот в България, но с нейния любим човек.

Въпреки наградата на феставала"Сламданс 2012" във Варна по време на "Златна роза" филмът е получил критики именно за начина на снимане.

Още от началото на снимките режисьорът Кристина Николова ми каза, че иска филмът да изглежда свободно, полудокументално и едновременно стилизирано. Максимално се опитахме да доближим филма едновременно до „магията и простотията“ - с тези думи Кристина ми описа усещането, което иска да пресъздаде. Това решение го има и в снимането. На моменти просто сме взимали камерата и сме снимали, докато обикаляме улиците, понякога без фокус. Лашкаме се напред-назад. В следващия момент има и много изпипани епизоди, които са правени с часове и с внимателно хореографирани движения и сложно осветление. Може би това е имал предвид човекът, който ни е критикувал. И все пак снимахме на 16 мм, формат, който вече доста по-рядко се използва, и на по-малко кадри в секунда изображението става различно.

Като каза формата, не мога да не те попитам за един документален филм, който бе прожектиран на фестивала So Independent. В“Side by side” режисьорът Киану Рийвс пита големи имена в световното кино като Джордж Лукас, Спилбърг, Уашовски какво е бъдещето на лентата?

Бъдещето е, че лентата наистина умира, тъй като дигиталното става все по-качествено и по-евтино и затова няма причина някой да не го ползва. Лентата ще е просто формат за елитна част от киното, който малко хора биха си позволявали. В предпоследния брой на American Cinematographer обаче има статии за четири високобюджетни филми, всичките от които са снимани на лента. Така че този процес още върви, но ако не се намери начин как да стане по-лесно и по-евтино, той ще отпадне.

Покрай „Вяра, любов и уиски“ посети няколко фестивала, разкажи за тях.

Само за месец бях в три страни. По случай филма заминах за Македония и Полша, а по случай „мене си“ - във Финландия. Случи се така, че там преподавах в тяхно филмово училище. В Македония пък участвахме в един кинофестивал Cinedays. Бяхме радушно приети, тъй като и нашата главна актриса е македонка. Естествено, надявам се това не е единствената причина. Последва Полша и най-големият фестивал за операторско майсторство в света. След пет дни там съм супер ентусиазиран, мотивиран и зареден - не с физическа енергия, защото малко ми я изпиха, но ми се снима много. Всеки ден по трима-четирима световноизвестни оператори имаха уъркшопи и като слушаш тези хора да ти говорят за тяхната работа, просто ти става готино, че си сред тях.

Можеш ли да вложиш опита си отвън на българска територия? Ясно е, че уъркшопите помагат лично на теб, но вслушвате ли се един друг като колеги по време на работа, защото все пак киното е колективно начинание?

Надявам се да мога, то най-малкото аз постепенно си променям мисленето след всяко ходене в чужбина или след всеки уъркшоп. Както и след всеки снимачен ден - това е постоянен процес. Обаче у нас витае един негативизъм. Хубавото е, че с хората, с които снимам през последните години, този негативизъм почти го няма. Той обаче е навсякъде другаде около нас. Има го и в мен, въпреки че постоянно се боря с него. Дадох си сметка за това по време на един от уъркшопите в Полша, когато излезе един възрастен оператор и започна да ни прожектира това, което е правил през 80-те години. Първото, което ми хрумна, бе да се запитам: „Това сега защо ни го показва?“ После се замислих, че по-добре е да изслушам какво точно се опитва да обясни този човек, който едва ли случайно е тук. След пет минути осъзнах, че това, което виждам, е много добре направено, нищо че е стилистично остаряло и различно от моя вкус. Още един пример -  след първия снимачен ден във Финландия през лятото, когато пак бях там да „преподавам“, екипът се събра и дълго обсъжда кой какво е направил, как и къде има грешки. Всеки изслуша другия и на следващия ден процесът мина доста по-гладко. Ако тук се случи същата среща след снимачен ден, ще има скандали, ще се измислят интриги. Просто хората там са готови да учат. Нагласата е да видят какво може да ти каже другият. В България приемаме всичко доста по-лично и емоционално, което също си има своите плюсове.

Би ли работил в чужбина?

Бих и има шанс да отида пак във Финландия, този път да снимам. Доскоро си мислех, че да работя в чужбина, е немислимо, сега смятам, че всичко е въпрос на късмет, познанства и известна доза самочуствие. След като преподавах, нещо абсолютно ново за мен, се оказа, че повече аз научих от студентите, колкото те от мен. Аз съм на 30 години и нямам кой знае колко голям опит, за да преподавам, но това се оказа адски зареждащо и се радвам, че се случи.

Ти си от късметлиите, които снимат най-различни проекти - филми, сериали, реклами ...

Късметлия съм, защото от 10 години се занимавам само с това, с което искам. Имало е трудни моменти, но заради хората, които съм срещнал, и заради нещо, което те са видели в мен, са ми дали шанс да продължа. Обаче това, че снимаме много сериали, е хубаво от една страна, но от друга -  критерият започна да пада много сериозно и след като видях как правят нещата в чужбина, осъзнах, че не е нужно много още да учим, а просто да си вдигнем критерия. Ние можем същите работи като чуждестранните ни колеги и проблемът не е и финансов. Трябва да се съсредоточим върху вкуса : най-евтините трикове у нас се оказва, че най-лесно работят, докато филми като „Източни пиеси“, „Подслон“ или „Аве“, които са добре направени, имат малко успеваемост сред зрителите. А са филми на европейско ниво. Това го има навсякъде по света. Но в Америка и Европа се намира публика и за т.нар. арт филми, докато у нас повечето хора предпочитат чалгата.

В момента има бум на сериали у нас. Самият ти си оператор на „Стъклен дом“ и „Под прикритие“.

Бумът на сериалите у нас е от три години. Както като излезе Биг Брадър в България и всички започнаха да правят реалитита. Малко е пренаситено откъм сериали, но хубавото е, че се снима и хората гледат. Аз лично научих адски много, снимайки "Стъклен дом", минахме през какви ли не ситуации. Важното е все пак този опит да може да се осмисля, а не просто да продължаваме нататък. Иначе в последния сезон от „Под прикритие“ снимах два епизода. Получиха се най-сложните екшън сцени, в които съм участвал. То е, защото ние с режисьора Зоран Петровски сами си сложихме предизвикателството да заснемем екшън не в 25 кадъра, а в 3, през нощта. Радвам се, че продуцентите се навиха да го направим. След много дебати, тъй като сцената бе наистина сложна, те дори настояха да го направим по този начин при всичките възможни опции. Надявам се да е проработило, ще видим.

Кое ти е най-интересно за снимане?

За мен най-важното е да има разнообразие. Последните години много ми харесва да снимаме някакви неща без бюджет, с приятели, само и само да пробваме нещо различно. И да знаем, че това си е нашето филмче, правим го само за кеф и опит. И в следващия момент попадам на снимки, с най-новата камера, най-хубавите декори и мащабните кадри и напрежението, че си част от нещо много голямо, е всъщност приятно.