Да нарисуваш таласъм

 Българин има пръст в един от най-новите анимационни филми, който излезе на голям екран у нас, „Университет за таласъми“. Елиза Иванова живее от доста време в САЩ, а от две години и половина работи в Пиксар и стои още зад проекти като „Таласъми ООД“ и „Храбро сърце“. Любопитното е, че й се е паднала честта да се занивама именно с главните персонажи от последната част на поредицата за таласъмите. Освен 3D анимацията, много й се правят рисувани филми, тъй като именно това е учила по време на следването си в Лос Анджелис. За пътя на нейния успех и приемането й в екипа на компания като Пиксар, разказа аниматорката  пред Dnes.bg.

Как минава работният ти ден в Пиксар?

Обикновено започва към 9 часа. Около час ми отнемат различни срещи по филмите, над които работя. Обсъждаме какво трябва да правим като екип и започвам работа. Интензивността зависи от това колко сцени имам да правя. За да направя основната анимация, ми отнема 2- 3 дни работа. След това чакам моите супервайзери да я видят. Задължително е и режисьорът да я одобри в края на деня. Така приключвам към 6-7 часа. Някой път ни се налага да стоим и до по-късно, работата е по-натоварена особено ако продукцията е към финала.

Кога замина за САЩ?

Заминах, след като завърших Американския колеж. Бях на 17 години, когато за пръв път се ориентирах към чужбината. Изкарах лятно училище в един университет в Лос Анджелис и после продължих да уча в него. Преди седем години завърших обучението си и вече от две години и половина работя в Пиксар.

Как станахте част от екипа на тази компания?

Една година преди да завърша, получих награда за най-добър късометражен филм, който се казва Piece of cake. На една от прожекциите дойдоха няколко души от Пиксар, които обикалят местните училища, за да видят какви таланти има и евентуално да търсят стажанти. Поканиха ме на интервю, именно на стажантската позиция по анимация. Това беше през 2009 г. След стажа ми там, се наложи да се върна една година в университета и да го завърша, тъй като не мога да работя легално без диплома. През 2010 г. се върнах в Пиксар, вече на работа.

Колко често се завръщаш у дома?

Поне веднъж в годината гледам да се прибирам в България, за да видя родителите си. Искам и по-често, но работата или други ангажименти не ми позволяват. Иначе разбирам какво се случва в България от новините и фейсбук. Имам приятели, които ме уведомяват за по-важното.

Ето, че и у нас излезе още един филм, над който си работила - „Университет за таласъми“. Какво точно е участието ти в този филм?

Това е третият пълнометражен филм, по който работих. За разлика от „Храбро сърце“, където правих по-реалистичната анимация, в „Университет за таласъми“ беше доста ново за мен да правя толкова стилизирана анимация. Тук работих изцяло с главните герои и техните приятели, което беше изключителен шанс за мен да покажа възможностите си. Беше и добър жест от моите супервайзери да ми предоставят именно тази работа. Все пак още съм новичка в компанията. Много се забавлявах по време на работата. Самият филм е много весел. За лятото е перфектен. Надявам се и в България хората да са го харесали.

Кое е най-трудно в твоята професия?

Може би това, че всеки ден се опитваш да бъдеш оригинален. Трудно е да приемеш, че това е всекидневие. Понякога не ти идва вдъхновение, въпреки че го искат от теб. Това е най-трудоемкото, но по този начин се развиваш, придобиваш опит, като тренираш този мускул да си креативен и да измисляш оригинални идеи за актьорската игра на твоите герои.

Защо в България нямаме анимация за деца?

През май месец бях в България на един семинар по анимация. Имах възможността да се срещна с доста студенти от НАТФИЗ и Нов български университет – двете места, в които най-интензивно се учи анимация. От тях разбрах, че програмата им не включва направата на индивидуални филмови проекти. Повече изучават теория, отколкото практика. Мисля, че това е проблемът. Нямат практическо учение, което за жалост в нашия бранш е изключително важно. Все пак повечето идеи и решения идват с правенето на анимация, не толкова с говоренето и обсъждането на различни проекти. Даже няколко студенти се вдъхновиха да правят самостоятелни проекти, именно след като говорихме за това нещо. Дори си писахме имейли да им обясня процеса на правене на един филм. Това е начинът – да се правят повече филми.

Новите технологии или добрата идея е по-важна за един сполучлив проект?

Идеята е много по-важна, въпреки че виждаме как много от продукциите се опитват да променят тенденцията и да правят епични филми с много ефекти, без интересен сюжет. Идеята ще спечели, според мен. Така могат да се правят и филми, които не са толкова скъпи, а са много успешни. Това е и добър вариант за България, когато е трудно да намериш пари за кино.

Имаш ли си любим проект?

Проектите, които съм работила в Пиксар „Университет за таласъми“ и „Храбро сърце“, ми дадоха възможност да покажа мои идеи и да обикна героите, които анимирам. От друга страна, развивам и мои си проекти, които са в зародишен вариант, но гледам и с тях да се занимавам, когато мога. Важно е да правя неща, които ми харесват като идеи, персонажи, по-различни от това, което правя на работата. И най-вече, да са рисувани, тъй като, както знаете 3D анимацията не е рисувана. Аз завърших рисувана анимация и ми липсва да анимирам на ръка. Не са много хората, които го практикуват и това го прави по-бутиково изкуство. В днешно време повечето анимации се правят на компютри, тъй като изглеждат по-продаваеми и по-епични.

Т.е. предпочиташ артфилмите?

Определено. За мен едното не е за сметка на другото. Винаги ще има алтернативно и експериментално кино, наред с блогбастърите и гледам, когато имам възможност, да го откривам на фестивали, да следя новите проекти, които се правят.

Анимация за деца или за възрастни ти се прави повече?

В Пиксар гледаме да правим баланс между двете. Хем да са за деца, хем да не са прекалено наивни идеите, които използваме. Да стават за всякаква аудитория. Идеите да са по-философски. „Университет за таласъми“ обобщава сериозни въпроси, срещащи се всеки ден, които обаче са обвити в хумор, за да се хареса и на децата. Не мисля, че трябва да се прави разлика в анимацията дали е за деца или за възрастни.

Познаваш ли се с други българи аниматори, които живеят в Щатите?

Познавам Тони Христов – художник в Пиксар. Естествено, и Румен Петков. Покрай фестивала в България се запознах с доста колеги от страната и се свързах с няколко души, които се занимават с проекти в Българи и в Лондон. Надявам се все повече хора да се свързват с мен, трудно ми е да търся колеги от България, тъй като нямам много време, но като има фестивали и виждам българско име, винаги отивам да се запозная с човека.