Винаги, когато гледам скандинавско кино, излизам с много смесени чувства от киносалона (или от Медия-плеъра).
Първо, там винаги има сняг (във филмите - ти какво си помисли, не живея в иглу) и второ, проблемите, колкото и да са различни като тема и жанр, всъщност си приличат.
Студеното време и вечните кожуси и преспи, с които са заобиколени героите, носят някакво особено чувство за един европеец, за който зимата не е типичен интериор за всичко случващо се.
Може би е въпрос на съпреживяване на историята, но с някои филми от тези страни ми се получава, а с други - съвсем не.
В "Реконструкция" ми се получи. В "Като в рая" ми се получи. За сметка на това гледах новия "Далекарлийци" като най-безпристрастния и безучастен зрител на света. И не ми беше неприятно.
Филмът е режисьорски дебют на Мария Блом. И като такъв не е лош. Филмът е сниман красиво, хармонично, с много близки планове и игра на светлината върху лицата. Кадрите са дълги, редуват се продължителни безмълвни и кратки наситени с реч и действие моменти.
Режисьорката си е избрала световно неизвестни актьори и малко селце, където да ги сложи и покаже в естествената им среда и в една, най-вероятно, типична ситуация.
Основното противопоставяне във филма е между градския, модерен, и селския, традиционен начин на живот. Свързващото звено и носител на конфликта между тях е младата Мия - най-малката сестра, която се връща от Стокхолм в малко градче в провинция Далекарлия заради 70-я рожден ден на баща си.
Там я очаква цялото й семейство и непреодолимото чувство, че на никого не му пука с какво се занимава, колко е успяла, какъв живот води. Мия, като всяка жена, която е напуснала родното си малко селище и се е преместила в космополитния град, страда от чувство за недооцененост и от желание за внимание в семейната си среда, от което е лишена в огромния си личен апартамент в града.
Мия е модерният човек и иска всички да го знаят, но без да им го натрапва, иска да я попитат. Естествено, никой не го прави защото, както всяко семейство, родителите и сестрите й просто се радват, когато тя е там. В някакъв момент от филма става крайно неясно тъгата й заради това ли е, или заради невъзможното завръщане към живота, който играе, че презира.
Намесват се стари случки от детството, стари познати.
Сестрите й – и двете по-възрастни - допълнително я депресират (и себе си), тъй като баща й, незнайно защо, решава да й даде желан и от двете парцел близо до тяхната къща. Тя, разбира се, не го иска.
Накрая, след като всеки е леко наранен и тежко изнервен от останалите, започва празненството. Което завършва с разкрития, една смърт, една любов и много поуки.
Незнайно защо този филм се води комедия. Аз не се засмях нито веднъж. Единственият хумор се базира на ироничния поглед върху образите, но той по-скоро предизвиква леко съжаление, от колкото искрен смях.
Заслужава си да го гледате, защото най-вероятно не сте гледали много подобно кино (според запознати, основното разочарование от добрия дебют на режисьорката е било, че тя е повторила основната тема на всички филми от страната си в последните 3 години, но пък ние не сме ги гледали и съответно хич не сме разочаровани, хаха). Така че просто пробвайте нещо различно. Според мен си заслужава.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.