Едва ли могат да се опишат всички противоречиви усещания, които ни връхлетяха вчера около 19.00 часа пред Дома на киното.
Ако трябва съвсем обективно да изброим какво летеше във въздуха в първата вечер на Филмини, по ред ще бъде, както следва: изненада, радост, възбуда, топлина, горещина, задушаване, нетърпение, ентусиазъм, носталгия, разочарование, приказност, замайване, напрежение, умиление, мистика, въображение, ирония и смях.
А ето и какво ги предизвика...
Винаги сме се радвали на късометражното кино и на хубавите събития, които събират тези, които го правят и които го гледат на едно място. Усещането за празник в такива случаи може да се постигне и с много малко хора.
Когато обаче се озовахме пред киното установихме, че Филмини не само има прекрасната празнична атмосфера от самото си начало, но и се радва на огромен интерес. Адски много млади хора, които се чудехме как ще се поберат в залата.
Присъствието на толкова много хора доведе до значително забавяне на началото (докато всички се вземат билети), което ни завари почти пред вратите. Поизпотихме се, посмяхме се, поизморихме се от чакане и съвсем като в Света София в Истанбул почти деформирахме пода потропвайки нервно от нетърпение.
Затова е обясним ентусиазмът, когато най-накрая седнахме, настанихме се пред екрана и фестивалът започна...
Носталгия. И ретро. Първият филм на прожекцията - „Чичо ми Пако” на Тако Гонзалес. Адски забавен, познаваме го от селекцията на фестивала в Балчик. Класически снимана комедия за 70-те, леко напомняща „С деца на море“, с невероятно ироничен саундтрак и сладка визия. Изобщо – наистина чудесен, според нас се хареса на публиката. Вита пък гласува за него.
Разочарование. Малко след началото се получи някаква техническа грешка и така и не успяхме да гледаме унгарския „Шкембе с лук” на Мартон Сирмай
Приказност. Без да разбирам френски, и доколкото изобщо разбрах за какво ставаше дума в „Баба Яга” на Фредерик Дано, мога да кажа, че това е стилен филм, който се заиграва с легендата за баба Яга през съвременното виждане за любовта. Или нещо подобно. Дали има смисъл да се интерпретира нещо толкова сюрреалистично? По-скоро не. Спирам и преминавам нататък...
Замайване. От удоволствие. Най-впечатляващата метафора на отношенията в една връзка в испанския „Кенди и Бренди” на Андер Дуке. Две малки деца играят на възрастни? Не. Възрастните цял живот си играят. И понякога става играчка-плачка. Личен фаворит засега в програмата. Наистина ме потресе.
Напрежение. И горещи страсти в испанския „Магма” на Висенте Наваро. Кога и къде хората стават вулкан – отвътре и отвън. Огънят като субект и обект. Съспенс и мистерия.
Умиление. И патриархална идилия в мексиканския „Мляко и вода” на Селсо Гарсия. Отново между сюрреалистичното и реалното, между смеха и тъгата, филмът показваше какво се случва между баба и крава. А публиката се колебаеше дали да се смее или да съчуства. Направи и двете.
Мистика. „Станът“ на Скот Кравиц. Древногръцките Мойри, Андерсенови приказки, вуду магия и какво ли още не в един малко страшен полуанимиран-полуигрален филм. И стържещ жален звук на чело. Брррр.
Въображение. Естонската анимация „Роклята” Хелена Гирлин. Посветена на домакините. Хехе. Как бавно и трудно се плете перфектната дреха. Страшно и отблъскващо на моменти. Но много, много добре направено.
Ирония. „Човекът на лампата” на Матеуш Раковиц. Забавна иронична и малко абсурдна комедия за тези, които обичат да гледат света отвисоко и останалите, които никога не успяват да видят света от тяхната гледна точка.
Смях. Безспорният любимец на публиката беше френският „Изненада” на Фабрис Марука – изключителна история за това как дори когато съпругата ти те сгащи гол върху съседката в леглото ви на рождения ти ден, имаш някакъв шанс да й „обясниш, че не всичко е така, както изглежда“.
Всичко свърши след бурния смях накрая, последван от аплодисменти. След това си говорихме с един от членовете на журито, че комедията е адски труден жанр, и след като имаше толкова много смях в залата, филмите наистина са били добри. Съгласих се. И си казахме „Наздраве“. Едно чудесно начало...