Афро-дива

Кой? Ди Ди Бриджуотър - една от най-големите джаз певици в света представи у нас новия си афро-проект, номиниран за Грами - "Red Earth-A Malian Journey"

Кога? На 18 март, в зала 1 на НДК. Над 2 часа, в които Ди Ди не престана да танцува, пее, подскача, говори, музицира и да ни радва със страхотното си присъствие и прекрасен глас.

Какво? Концертът ни представи впечатляващ афро-джаз, изпълнен предимно от музиканти от Мали и други африкански страни.

Как? Истинската Африка беше в традиционните интерлюдии, в тъмнината след края на всяко парче, в чудноватите традиционни инструменти и в цялостната атмосфера на спектакъла. “Red Earth” наживо звучи много по-динамично, вълнуващо и ударно, отколкото в албума.

Самата Ди Ди пък внася в традиционните и модерни етно-композиции целия си опит в музицирането, гласът й прескача между няколко октави и те кара да се вълнуваш и да не отделяш поглед от нея.

Дали пее традиционно грио, или типични соул-вокали (в парчето “Ди Ди”), дали импровизира в джаз, или във фолклорен стандарт, няма особено значение. Защото когато корените на кръвта се съберат с таланта и цялостното музикантско усещане, магията на миналото задължително проговаря на нов глас.

А на концерта това говорене беше толкова силно, че на няколко пъти в ударите на ниските барабани, съчетани с бързо прескачане по контрабаса и странните звуци на малийските перкусии, направо халюцинирах Африка от научнопопулярните филми или от сънищата. И тя не ми беше далечна. Точно обратното...

Защо? Защо Африка, Мали и България, вижте по-надолу в интервюто, което тази прекрасна магическа жена даде специално за Dnes.bg часове преди концерта...

Вие имате много идентичности – американска, индианска, ирландска, китайска, африканска – мислите ли, че те ви помагат да разбирате и да усещате етно-музиката по-добре? Има ли значение кръвта на музиканта за неговото усещане за музика?

Леле, никаква представа нямам. Никога не съм се замисляла. Знам със сигурност, че моето търсене на африканските ми корени е някак много лично. Но дали тази музика, която ме кара да се чувствам като у дома си, има връзка с кръвта ми... Може би да.

Може би постоянната промяна в музиката ми, пътят на толкова много стилове, който съм минала е именно заради многото и различни корени, които имам. Но не мога да съм 100% сигурна.

Както знаеш, аз съм от така наречените “афроамериканци” и ми отне доста време да приема това, да разбера, че съм различна. Между другото, повечето афро-американци са със също толкова примеси в кръвта си. Много малко семейства на афро-американците са останали чисто африкански.

От друга страна сензитивността на музиканта, чувствеността му и начинът, по който той прави музика, е обикновено следствие и продължение на неговата личност.

Тогава защо според вас много музиканти се завръщат към етното и го смесват с джаза? Какво търсим в корените си?

От една страна уърлд-музиката е много по-лесно достъпна сега, отколкото преди 15-20 години. Бързо се движим към един технологизиран и глобализиран свят и в него  хората да са изложени на повече влияния, на чужди култури и традиции.

Освен това в света на поп-клонингите хората малко са се поизчерпали откъм идеи. Мисля, че това търсене е продиктувано и от факта, че светът губи духовността си и хората изведнъж изпитват нуждата да погледнат назад и да видят корена си, за да намерят себе си. Мисля, че хората са се загубили малко.

Моят проект например е вдъхновен от идеята да задам, достигна и прегърна моите африкански отговори на въпроса “коя съм аз”. По-точно исках да открива в коя точно африканска държава са моите корени. За мен това се оказа много важно.

Знам, че вашата африканска държава се оказа Мали. Няколко пъти сте била там. Можете ли да се сетите за песен от албума, която пряко свързвате с човешка история, или случка в Африка?

Леле, това е прекрасен въпрос! Ужас, трябва да помисля... Ами може би песента, която пряко свързвам с Мали е “Ди Ди”. Защото е написана от Баба Сисоко – “моят личен музикант”, и с нея той ме приветства в Мали. Текстът написах аз и той отново отразява това завръщане. Песента е двустранен израз на това усещане за Африка, което ме накара да направя албума.

Как се почувствахте при завръщането си в Африка?

Екзалтирана, толкова щастлива. Защото съм в истинска черна страна, където преобладаващият свят е черното. И с това нямам предвид цвета на кожата, а нещо съвсем друго.

Африка е черна, това е черен континент и като усещане. Там виждам хора, които изглеждат като мен, като семейството ми и приятелите ми.

Някак разбрах защо имам определени вродени обичаи, идеали за семейство, които се оказаха точно като в Мали. Тези традиции и ценности, които винаги съм спазвала, се оказаха много пряко свързани с хората там. Наистина мисля, че по някакъв начин се приближавам до малийските “грио”, защото това правят те – съхраняват традициите. Музикантите, които са грио идват от поколения, които свирят на едни и същи инструменти. Има и вокални грио.

Знам, че в новия ви албум има няколко такива музиканти..

Да. И интересното е, че в Мали музикантите, които не са от грио-семейства нямат право да пеят грио-песни. А в албума ние имаме такива песни. И Мамани Кеита – певицата, която пее вокалите в песента “Ди Ди” не е от такова семейство. Тя не трябва да пее традиционни песни, може да пише собствени, но не и да пее грио. Поради тази причина, майка й не е искала тя да бъде певица. Мамани е избягала от къщи, за да стане.

Казвате, че семейните традиции в Мали са много близки до вас, а в същото време Мали е държава, в която жените нямат много права, обществото не е особено демократично и много човешки права не се спазват. Как тогава ви е близка?

Лично за мен Мали е по-скоро матриархална държава. Такова е моето усещане за нея. Освен това там са отменени насилствените бракове. Но от друга страна, като мюсюлманска държава, тя позволява на мъжете да имат по 4 жени.

Но мисля, че извън обективния контекст на света, в Мали има една дълбока, много дълбока африканска традиция, която обаче е останала малко назад. И много от малийците, като Мамани например, искат да се махнат. Тя не би позволила на дъщеря си да отиде в Мали ако е без нея. Защото я е страх.

Мислите ли, че трябва да осъждаме локалните традиции, които са в разрез с глобалните установени човешки права?

Ние казваме, че нещата, които се случват там са нечовечни, но те са част от традиция, която е извън нашата култура. Може би в тяхната не са чак толкова нечовечни.

Това, което мисля обаче е, че жените по принцип навсякъде по света никога не са били третирани както трябва. Но дори в така наречените развити страни, като САЩ например, е минало доста време докато те получат право да гласуват.

Някак си мисля, че след като толкова векове са били нужни дори на бързоразвиващата се западна цивилизация, че просто не бива да съдим по-бавните култури. Между другото, има доста жени в управлението на Мали, които имат много високи позиции във властта. Което е доста странно противоречие. И просто изисква време докато се оправи...

Червената земя, заглавието на албума има много значения за вас– в детството сте живяла до река, около която почвата е била червена, очарована сте от яркочервената земя в Мали. Какво точно е за вас този символ – просто цвят, носталгия, идентичност?

Със сигурност не е просто цвят. Чувствам се много цялостна, когато съм в регион, или страна, в която има червена земя. Винаги съм била очарована от този цвят на почвата. Например, когато пътуваме около червена земя с кола, аз искам моментално да спрем, без значение дали бързаме.

Притегателната сила е огромна – излизам, събувам си обувките и боса вървя по червената земя. По-силно е от мен и не мога да го обясня.

Може би е и носталгия, защото доскоро не знаех, че в детството ми земята е била червена. Това е ново откритие, скоро ми го каза майка ми. Ние напуснахме Мемфис преди да стана на три. И никога не сме се връщали – нямам идея какво е в Мемфис.

Може би ще се върна. Даже сега си мисля, защо по дяволите си троших главата да ходя до Мали – трябваше просто да отскоча до Мемфис ха-ха-ха.

Шегувам се, разбира се. Но знам, че когато съм в Мали при тази яркочервена почва там, чувствам енергия. Физическа енергия. Когато се чувствам зле в Америка, отивам на едно място в Аризона, където земята е също толкова червена, като в Мали.

Там има подобна енергия. Между другото, тази земя е свещена за индианците. А аз имам и индианска кръв във вените си.

Къде се чувствате като у дома си?

В моят настоящ дом в САЩ. Иначе се чувствам страхотно в Мали. Но сега моята крепост и светилище е в Невада, близо до Лас Вегас и там никога не пускам лоши хора.

Случвало се е работници, които трябва да поправят нещо да дойдат до вратата и аз да им кажа “съжалявам, но не мога да те пусна”. Така че наистина там никой негативен човек не влиза.

Какво следва след "Red Earth-A Malian Journey"?

Изключително ми е приятно най-накрая да отговоря: нищо. Не съм някаква фабрика, не съм машина, която постоянно да плюе нови неща. Така че моят следващ проект съм аз самата.

Ще спра и ще се грижа за себе си. Имам нужда от почивка. Мисля, че съм си заслужила правото да си почина. Тялото ми е физически изтощено.

Миналата година имах два периода, в които отмених по 10 концерта, защото тялото ми се срина. Така че не работих и януари и февруари и сега ми е много трудно – трудно ми е просто да изляза от къщи и да съм отново на сцената и по пътя. Трудно ми е даже да взема самолет, автобус, дори метро. 

Така че моето бъдеще съм аз самата.