Румен Бояджиев-син: На човек му трябва малко, за да постигне много

Румен Бояджиев-син влиза в музикалния свят съвсем естествено покрай родителите си. Баща му е сред основателите на легендарните ФСБ, изпълнил песни като "Високо, високо" и "След 10 години", а майка му Даниела Кузманова е музикант и автор на голяма част от песните, с които израснаха няколко поколения българи. Още като малък Румен Бояджиев помни колко много е пътувал баща му с групата. "Те не носиха подаръци, не купуваха дрехи, коли, не пазаруваха в Кореком. Даваха парите си за инструменти, които ги нямаше в България за да си направят собствено студио и да бъдат това което бяха, което са и което ще бъдат винаги. Но това е направено с цената на много жертви, на които всички ние, които сме били техни близки и деца, сме били свидетели."

Така Румен Бояджиев-син помни богатата библиотека от плочи, които пази и до днес. Помни още грамофона и магнетофона. "Колекцията от музика е доста обширна, побрала всичко, което 20-и век ни е дал в поп, рок музиката и джаза", споделя той. Така в паметта му още живее детството, свързано именно с този магнетофон, на който се върти музиката на Стиви Уондър, Джино Ванели. "Още усещам миризмата на стаята, атмосферата. Оказва се, че започнах с популярната и рок музиката", разказва Румен Бояджиев и допълва, че влизането му в Музикалното училище е станало съвсем последователно.

"Майка ми ме заведе в мазето на Консерваторията, където се помещаваха ударните инструменти. Там беше проф. Добри Палиев – един изключително магнетичен и харизматичен човек, невероятен преподавател. Той ми даде първите палки и аз бях толкова впечатлен от тях, че ги пазя и до днес."

Образованието му включва също 120-о училище „Георги Раковски“, а когато влиза в Музикалното училище след 4-и клас, осъзнава колко трудно преживяване е било това за едно дете. "Гледаше се под лупа всяко нещо. Беше добре в онази образователна система, имаше подбор на кадри, определен начин, по който се отнасят с нас. Караха ни да се чувстваме специални, но и отговорни, че носим културата на страната и я представяме пред целия свят. Между другото всички сега успешни артисти в България, които концентрират в момента по света са плод на тази система. Те избягаха след промяната. Получиха солидно и Западно образование, но няма как да не бъда благодарен и на нашите преподаватели, които ни направиха професионалисти", коментира Румен Бояджиев. В музикалното училище постъпва при Марина Миндова и творческият му път преминава под знака на обучението там. Помни мястото като "люпилня на кадри".

Следва в Консерваторията, от която остава разочарован. "По никакъв начин не ми помогна да стана по-добър музикант с изключение на двама-трима от старите професори. Видяха, че системата отива в посока, в която няма да бъде полезна както е била преди и ми оставиха завет да се боря сам, ако искам да съм нещо в тази професия, защото тя е много неблагодарна, зле платена. Човек живее много компромисно. Много хора от нас нямат семейства, защото не могат да ги издържат. Тя е нещо като монашеския живот, посвещение. Ставаш сутринта и живееш с музиката през целия ден. Работиш и през нощта, животът ти е объркан, а следваш този път за да може посланието ти да стигне до хората. За мен занимаващите се с изкуство са получили шанса да пращат послания по най-безболезнения и приятен начин."

От баща си ли научихте за посланията и жертвите?

От него научих следното, което се превърна в мое мото. Аз съм човек, който много уважава  лекарите и медицината. Тя е способ, който Господ ни е дал за да останем по-дълго в този физически живот. И това, което научих от баща ми беше, че след като един добър хирург няма право на грешка, тогава защо ние трябва да имаме право  и да бъдем повече от него като грешим? Става дума за равнопоставеност. Винаги, когато работя музикален проект – композиция, оркестрация, мисълта ми е свързана с хирурга, който прави операцията съвършено. Всички хирурзи, които познавам са изключително умни хора. Те поемат огромна отговорност, за което им се възхищавам. И аз в музиката поемам отговорност и това е нещото, което съм научил от баща си.

Имате разнородни пътеки в музиката - композирате за филми, за сцената, оркестрирате. Участвате и в музикални конкурси, последният от които ще се проведе във Виена.

Относно музиката за кино имам някои хубави попадения, но за съжаление моята кариера там не може да се каже, че е толкова успешна, колкото искам да бъде. Причината е, че отношението към музиката в българското кино е изключително лекомислено. Неглижира се, използват  се хора, които просто обслужват идеята на режисьора като инструмент. Този композиторски поглед, който познаваме от световното кино, в България не се следва. Или е познат от времето на старото българско кино. Сега не е така, музиката служи просто за транспарант, фон. Това е разочароващо, тъй като музиката в киното има огромен смисъл. Тя е 30% от филма, важна колкото главните персонажи. Европейското кино много добре показва как филмът разчита на музиката, а американците дори я превърнаха в комерсиалният елемент във филмите им. Именно това роди гении като Джон Уилямс. Хранителната среда го позволяваше. Не мога да отрека, че американците направиха голям пробив с това и научиха зрителят да купува филмова музика. Това удължи живота на симфоничната музика и оркестри, на тази култура.

Що се отнася до проекта, по който сега работя - това е международен конкурс, воден от жури от европейски специалисти. Случайно получих конспекта. Стори ми се тежък, защото за всеки от туровете се изискваше да се напише нещо специално. Само за първия можеше да се кандидатства с готово произведение, но задължително изпълнено на живо и снимано с видео, което означава, че не може да участват хора, които не са имали изпълнение с оркестър в композиторската си кариера. Като начало това бе много добра заявка. Аз имам такива изпълнения и изпратих. Малко по малко достигнах до финалния тур. Това, което не знам е дали ще остана на последната пресявка. От 20 души остават само трима, които се борят за големия приз. На конкурси никога не възлагам надежди, но ги приемам като престиж. Шанс е произведението ти да бъде изпълнено в Австрия от голям оркестър, да бъде заснето и записано. Подразни ме, че тук използват системата, която важи при музикалните формати с гласуване на публиката, защото едното е художествена самодейност, а другото е професионалния свят на музиканта, който е много дълбок. Целта е да има компетентно жури, а не с гласуването да се комерсиализира всичко, но може би съвременният свят го изисква.

Имате и много други награди, а сред последните в международен конкурс е увертюрата на „Ледената кралица“. Наградата е трябвало да се вземе в Русия. Бяхте ли там?

Не. Преди да стане това с Украйна, в Русия имаше сериозни ограничения заради пандемията, което забави изпълнението на концерта. А той щеше да включва музиката на големи филмови композитори като Джон Уилямс, Бърнард Хърман и т.н. с оркестър, който е съчетан от най-добрите руски музиканти от Мариинския театър и Московския държавен симфоничен оркестър. Всъщност конкурса е американски, но се провеждаше в Русия, защото руснаците предлагаха много добри условия – голяма база и изключително виртуозни музиканти, с които може да се реализира всякаква идея за такъв конкурс. Те са много напред в това. За съжаление поредицата от политически събития направи така че този концерт няма да се състои изобщо. Ще запишат произведенията в студиата на Мосфилм, което за мен продължава да бъде огромен престиж. Там са записани много класически филми. Подобно нещо не се случва всеки ден - от 35 държави участваха над 100 произведения. Това, което харесаха в моето е, че се опирам на класическите традиции на музикалната форма, търся връзка със старите стилове музика – романтизъм, импресионизъм и също, творбата ми носи белега на американската филмова музика. Хареса им и европейския привкус. Надявам се, че рано или късно хората ще се вразумят и ще обърнем внимание на духовното.

В музикалния театър пишете и творби за деца. Как подхождате към поднасянето на музика към тази по-крехка аудитория?

Гледайки какво се случва по света се уверяваме, че надеждата е в тях. Когато пиша за малките, спазвам принципа на Чехов. А той гласи: „Когато играеш за деца играеш за възрастни, но много по-добре.“ Същото е и с музиката. Трябва да си максимално сигурен в това, което правиш, че няма никакъв компромис в качеството. Не бива да се инфантилизират нещата. Не знам какви са били децата в миналото, но най-вероятно и те не са били инфантили, а съвременните имат изключително добре формирана интуиция. Гените се усъвършенстват, толкова много поколения са минали и аз виждам как съвременните малки са много по-зрели, отколкото ние си мислим. Детето моментално усеща фалша и го показва по най-грубия възможен начин като изгуби интерес. Детската публика е изпит за всеки творец. А и не съм започнал нарочно да пиша за деца. Просто обичам приказки, легенди, онзи свят, в който няма технологии, стария свят. Разбира се не мога да се върна да живея в него, но защо да не го поддържам в съзнанието си, да съществувам и в него. Тази любов към приказки и легенди ме върна към автори като Андерсен, Оскар Уайлд, към Ангел Каралийчев, към старогръцките легенди. Изпитвам слабост към цялата атмосфера в творчеството на Андерсен. Затова сега работя по три проекта, свързани с приказки: „Ледената кралица“, започваме "Славеят" и нова версия на Приказка от 1001 нощ "Али Баба". Работя с либертиста Венелин Методиев, който е актьор в пловдивския театър. Не повтаряме буквално приказките, а ги видоизменяме. Посланията ни са добри. Въпросът е да имаме техническа, материална и физическа  възможност за да осъществим тези проекти.

Като говорим за приказки и легенди, често в българския фолклор или по-скоро творчество като че ли хората на изкуството са неглижирани. Пример  е стиха за Щуреца, който понеже свири е наречен от Мравката "мързелан".

Българският фолклор е красив, уникален и съвремието ни му дължи много. А що се отнася до хората на изкуството, историята показва друго. Трубадурите са били добре платени. Даже смело мога да кажа, че има данни за трубадури на служба не в един  и два кралски двора, което означава, че поне трима монарха са се грижели за тях, докато те им доставят радост чрез музика, стихове и настроения.  Но това от фолклора ни идва от факта, че музиката започва да се професионализира късно, чак по времето на Ренесанса. От тогава нататък професионалните музиканти започват да намират своето място в обществото и постепенно идва този пик в 19-и век, когато музиката е била толкова уважавана професия колкото архитектурата, медицината и науката. Тогава да станеш музикант е било трудно нещо. В 20-и век също е било така до момента, когато не идва поп музиката и всичко тръгва надолу. Ясно е, че светът се променя, но би било добре да има специализирани училища, в които да се учи и поп музика. Така хората ще са по-подготвени и ще имат професионално отношение към това, което правят. Много хора приемат музиката като свободно време, докато за мен тя е сериозна професия, освен емоция и вдъхновение. Преди всичко музиката е дисциплина и труд. Вдъхновението е важно да го имаш, но с дисциплината може да използваш ресурса, който си получил от Всевишния.

Живеем в сложно време. Историята ни е доказала, че войната не носи със себе си нищо добро. Може ли музика и изобщо изкуството – литература, кино, театър да ни подсетят, че има и други пътища и начини да се справим, да се спасим?

Светът е стигнал до положение, в което нищо не може да го спаси, освен ако самите хора не проумеят, че благата са дадени за всички и трябва да се борим за относителна равнопоставеност помежду си. А за това е необходимо да има между нас любов, което може да е клише, но е вярно. Толерантността, любовта и вярата към Бога са трите основни компонента за да се създава едно изкуство и  когато имаш толерантност, любов и търпимост, тогава може да потърсиш пътища, в които да се развиват икономиката, образованието, устоите в едно общество. Но ако нямаш вярата в Бога, тази доброта и търпимост, няма как да стане. А хората в момента са жестоко озлобени. Не знам дали забелязахте, но преди да се появи епидемията, светът се въртеше като едно неуправляемо колело, пуснато по нанадолнище. По-далновидните хора усещаха, че ще се случи нещо лошо. Претъпкани молове, задръствания, агресивни хора, прехранени, пребогати, които имат абсолютно всичко и са забравили, че по света има народи, които още се радват на водата. Хора, които живеят откъснати от електропроводи и електричество поддържат свой ред, култура и закони. Има огромни държави, които изобщо нямат нашите ценности и не можем да разберем защо се опитваме да им ги налагаме. Трябва да сме единствено благодарни затова, което сме постигнали, а не да го прееспонираме до момента, в който ще го унищожим. Стана точно това. Бях сигурен, че проблемите с вируса, ще доведат до по-тежки катаклизми.  За мен това е очаквано и ние просто трябва да платим цената. Живял съм винаги много скромно. Купувал съм си дрехи втора употреба. Бил съм пестелив и внимателен към всичко, което правя и знам, че на човек му трябва малко за да постигне много. И колкото повече има, толкова по-малко постига. А човек е устроен така, че да върви напред. Ние умишлено започнахме да вървим назад, което е против законите на Вселената и всеки физик ще го потвърди. Това е и противно на законите на Бога. Тоест прави нещо, което е против силите, които ни създават. Няма как това да доведе до положителен резултат. Трябва да бъдем по-смирени и скромни и да се обърнем към духовното, а един от начините за това е и да се смирим икономически. Да живеем скромно, да създаваме повече, да работим по-добре и ако не го направим доброволно, ще се наложи някой да ни го наложи. Трябва да се създава, а не да се руши. Моето мнение е, че изкуствата и доброто образование са единственият шанс да се смирят народите.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.