Разказвачът на приказки

Никак не е лесно да разкажеш приказка, особено на най-малките. Тези, които имат оскъден опит и голямо любопитство. Затова пък Иван Райков е намерил вярната следа към детското въображение: да говори с тях като с възрастни. Ако им се плаче, да плачат, ако се страхуват, да прехапят устни, ако им е весело, да се радват и да го покажат на всички. Това е посланието на режисьора в постановката „Снежната кралица”. Зрелищен аудиовизуален свят потапя децата в приказния свят на Ханс Кристиян Андерсен. Спектакълът е част от репертоара на Столичен Куклен Театър. За Иван Райков той е добре познат. Съвсем скоро го поставя в Полша, а няколко години по-рано – и в Стара Загора, и в Търговище.

Кое е по-трудно – да направите нова постановка или да прекроите по съвсем различен начин текст, който вече сте режисирали?

И двете неща са достатъчно сложни. Посягайки към нов материал, трябва да се помисли за кого е предназначен, какво внушение да достигне до публиката, коя тема да занимава и да е достатъчна. Това е един немалък период от време, за да може да се отговори на куп въпроси, които впоследствие и публиката ще си задава, а и по време на репетициите и артистите ще имат към режисьора. Така че той трябва да си приготви домашното много добре. А, от друга страна, връщайки се обратно към вече поставено заглавие и правейки го отново, основният проблем е да се забави темпото, да се изтрият базата данни, натрупани преди това, с всички тези въпроси, които са минали, за да се погледне материалът по различен начин.

Как се случи със „Снежната кралица”?

Специално за това представление трябваше отново да натисна копчето „изтрий”, за да го погледна с други очи, съобразявайки се с това какво не се е получило в миналото представление или какво ново съм искал да постигна. Така че и двата процеса са еднакво отговорни. Тук не говорим за механично пренасяне на представление „copy-pastе”. То не е и възможно, защото пред себе си имаш жив материал – актьорите, които имат свои идеи, свое усещане и лична трактовка на образите. А и никой от публиката не се интересува кой подред спектакъл е това в твоята кариера. Те идват с чисто съзнание и важното е как ще си тръгнат от залата след представлението.

Андерсeн е разказвачът на най-тъжните истории за деца. Много често историите с тъжен финал, биват преобърнати на истории с хепиенд. Нужно ли е да се крие тъгата от децата?

Може би трябва да са щадени и да се намери подходящия начин това да се случи, но в никакъв случай приказките не се нуждаят от изобилстване на добри и положителни герои. Естествено, всяко дете стиска палци доброто да победи. Това съм се опитал и да направя в „Снежната кралица” – да извадя на показ проблемът за чувствата. Сега децата като че ли се страхуват да ги показват, за да не станат обект на подигравка от връстниците си. Сблъсъкът между чувства и разум влиза и в тяхното поколение. Криенето, че са слаби, че се боят. Може би точно затова и някои от тях стават по-груби. С това представление искам да направя послание към децата: не се страхувайте да покажете яда си, чувствата. Ако ви се плаче, плачете, ако ви е тъжно, бъдете тъжни, ако ви се смее, радвайте се и го покажете на всички.

Разкажете малко повече за работата в Полша.

Поканата дойде спонтанно след показване на представлението у нас в рамките на Шестия панаир на куклите. Тук бе художественият директор и главен мениджър на кукления театър в град Бялисток – Полша, който подходи много емоционално. Още не бяха свършили аплаузите след представлението, и той дойде да говори с мен. Обясни, че иска спектакълът да се появи на сцената на неговия театър, тъй като никога не са имали в репертоара си това заглавие. Смяташе, че това е полезно за трупата на театъра. Всичко се получи изключително бързо – от производство на материална база до репетиции. Беше планирано месеци преди това. От поканата до крайната реализация нямаше повече от три месеца и половина. Така че общо взето всички работиха с много ускорени темпове. Това е един прекрасен, много добре организиран и ръководен театър, в Североизточна Полша. Той диктува модата и иновациите в полското куклено изкуство, тъй като именно в Бялисток се намира учебният филиал за куклен театър. За разлика от България, нещата там са децентрализирани. Те нямат куклено обучение към театралната академия във Варшава, а кукленият отдел е разделен в Бялисток и във Вацлав. Така че градът е пренаселен със студенти – хора, занимаващи се с театър и търсещи новите форми. Там са и теоретици, техни преподаватели. Това е „столицата” им на кукленото изкуство. Театърът им разполага с прекрасна база, която непрекъснато е подновявана и реновирана.

Кой се грижи за театъра?

Изцяло е общински, подобно на нашия получава цялата си субсидия от общината. Работят и по много европейски програми и с различни фондации. Някои от проектите им са свързани с определена тема. Такъв подобен проект, който заварих там, беше спектакъл в чест на 200 години от рождението на Шопен. Няколко страни са участвали в направата му. Става въпрос за проект с импресии върху музика на композитора, изпълнена на живо. Това представление направи своята премиера в Полша и се готвеше за множество турнета, започвайки от Ню Йорк, през Виена, до Токио.

В България може ли да се случи такова нещо?

Не е невъзможно, но за жалост още нямаме опит и още доста бавно и тромаво работим по такива проекти. У нас има по-скоро проекти между два или три различни театъра, които могат да се кооперират с цел да направят едно по-добро и скъпо представление. Такъв проект бе реализиран наскоро от куклените театри в Пловдив, Стара Загора и Бургас – „Едип”. Бяха поканили руски режисьор. Репетициите бяха базирани в Стара Загора, а съответно артистите от Пловдив пътуваха дотам. Изобщо това е трудна задача, защото всеки театър си има своя програма и нелеки ангажименти, спрямо публиката. Има какво да наваксваме, спрямо европейския опит.

Сега наваксваме ли?

Страхувам се, че сега тези неща са отишли на по-заден план, защото се разглежда предстоящата реформа в културното съсловие, която няма да коментирам засега, защото още не е сработила. След всяко взето решение възникват въпроси и пречки. Все пак съм оптимист, че има добра воля да се намери вярната формула.

За кого е по-лесно да правите спектакли – за по-малките или за по-големите деца?

Естествено, за по-големите, защото свободно можеш да боравиш с езика и изразните средства. Можеш да си позволиш определени „волности”. Докато работиш за най-малките, трябва да си много откровен в посланията и да оправдаеш доверието им. Технически също е трудно, защото езикът трябва да е напълно разбираем и така речниковият фон е по-оскъден. Повече трябва да присъстват играта и забавлението. Да намериш начина, по който да играеш с тях, а с това да им предадеш и посланието.

Страшната кукла да не е толкова страшна...

Да, но всъщност децата очакват страшното. Въпросът е в дозата. Това доколко ще ги уплашиш и къде ще подадеш код и сигнал, че „лошият” все пак ще си получи възмездието. Това е работа не само на режисьора, но на целия екип – и на сценографа, и на композитора. Някои смятат, че много лесно се лъжат децата. Може и да са прави, но ефектът е краткотраен. Предпочитам да говоря с децата като с възрастни.

В театъра предстои представлението „Младият принц”...

Това е по-особен и странен текст – „Младият принц и истината”. Не трябва да се бърка с Екзюпери. Негов автор е Жан-Клод Кариер – сценаристът на Бунюел. В момента сме на етап подготовка и изработка на материалната база. Планираната премиера на представлението е 10 март.

А какво става с кукления театър за възрастните?

Да, кукленият театър е възникнал като театър за големите. Неправилно е разбиран като несериозно изкуство. Нерядко е бил забраняван. Персонажите на кукления театър са били наказвани и горени на клада, тъй като са си позволявали, за разлика от актьорите в драматичния театър, да казват някои нелицеприятни истини на властимащите. Случвало се е дори да затворят кукли в касите на Гестапо в Чехия. Това не е шега. Такава е съдбата на Спейбъл и Хурвинек – баща и син. На актьорите са простени волностите, но не и на куклите.

В такъв случай по-добре сполучлива кукла или талантлив актьор?

Ако може – и двете, защото всяко има своето очарование и качества. Актьорът има експресията на очите и на лицето си, докато куклата има едни по-специфични неща, които не са в природата на актьора. Той не може да полети, не може да се разглоби, но куклата може. Всичко зависи от изказа, който си избрал, спрямо определена тема и представление. Трябва да се търси синтетика между двете, допълване и комбинация.

След като разказахте историята за затворените кукли в Чехия, ще ви попитам маската освобождава или крие?

Това е класическият ход „вижте, царят е гол”. Само едно дете би си позволило да каже нещо, което възрастният не може. Същото е и с куклата. Така че маската по-скоро освобождава, макар че и крие: Ти зад нея вече не си Ти, а Тя е Тя, която има свое различно светоусещане. Маската в театъра разкрива.

Ще има ли театър за възрастни в Столичен Куклен театър? То имаше...

Имаше и има, и ще се правят още опити. Може би причината е, че изчезна интересът. Не мога да си обясня къде точно е разковничето на проблема. Сигурно голяма част от хората приемат кукления театър като несериозно изкуство, предназначено само за деца, и поради тази причина, дори да имаме представление за възрастни, срещаме проблеми с продажбата на крайния продукт. Хората нямат навик да идат вечер в зала, където е имало сутринта или на обяд спектакъл за деца. Имаме представления за възрастни, с които можем да се похвалим – „Пинокио забранено за деца”, „Голямото кихотене”.

По света не е така, а и с Панаира на куклите, който правите, се вижда колко е различен театърът за възрастни и колко той не е за деца.

Още когато правим заявка за спектаклите на панаира, страните от т.нар. социалистически лагер изпращат представления предимно за деца. Затова пък болшинството от западноевропейските театри – Франция, Германия, Италия, Швейцария, гостуват с предложения за големите. Но те нямат толкова качествени постановки за деца и обратното. Може би е въпрос на време културите да се преплетат. Другият вариант е борба и продължаване на работата в тази посока, колкото и да са отчайващи финансовите резултати.

Финансов ли е най-вече проблемът?

Проблемът с парите не е без значение. Но си мисля, че кризата не е толкова в парите, колкото в главите. Театър може да се направи и с много малко неща. Има криза на идеи, на послания. Въртим се в един омагьосан кръг на рутина и на познати неща, вместо да се опитаме да счупим оковите и да се огледаме наоколо и да направим нещо по-различно.