Мариус: театърът като спасение, театърът като живот

Мариус Куркински: Има едно голямо Добро. И човекът трябва категорично да го избере. Да се помоли то да му се даде, да го изпълни, да опита поне с всички сили. Да му се даде втори шанс да стане човек, след цялата разруха, която е преживял!

Учудващо е как всички негови интервюта всъщност оставят едно и също впечатление - за личност, която идеалистично вярва във всичко, което пресъздава, която не се страхува да говори романтично и пламенно за човешкото във всичките му измерения - артистични, лични, глобални - в ера на иронията, в която да взимаш нещата насериозно изобщо не е яко. Нито модерно.

С Мариус се срещаме в гримьорната на театъра във Варна, ден след гостуването на новия му моноспектакъл по Ангел Каралийчев - „Български разкази“ на Варненско лято.

Едва ли е нужно да се споменават пълната зала, бурните овации, похвалите след всяко представление от премиерата насам...

Защо направи „Български разкази“?

Първата причина е, че след спирането на „Сътресение“ бях в такъв период от живота си, в който си мислех, че никога няма да мога да играя. Случиха ми се неща, които ме разтърсиха в живота и мислех, че никога няма да се върна на сцената като актьор.

Преодолях този труден период и си казах, че задължително трябва да се преборя с този страх в себе си и трябва да направя спектакъл и да изляза отново на сцената. Помислих си какво би било възможно и в главата ми веднага изникна „Росенският камен мост“ на Ангел Каралийчев. Като мярка, като човечност този текст ми беше на сърце и само него можех да изрека тогава.

Сега се чувствам по някакъв начин спасен от „Български работи“. Като човек. Може би не е хубаво така да се говори, това не е хвалба, не е самооценка за свършената работа. Просто усетих от годините, в които съм играл, че самото изкуство просто ми помогна като човек.

Спектакълът се развива подобно на „Сътресение“ - от младостта, светлото и хумора, към мистичното, старостта, духа... Но изглежда като негов по-лек вариант...

Да, има такъв момент. По-лек е чисто актьорски. „Сътресение“ изискваше изключителна спортно акробатична форма на мисълта. Играх до над 120 пъти за кратко време и получих в себе си изтощение от изпълнението. В един момент от многото повтаряне се дистанцираш и когато усетя това, взимам мерки. Но той спектакълът беше спрян и по други, лични причини, които си струваха. Беше невъзможно да го върна.

"Български разкази" е различен от "Сътресение", където имаше три части и три различни образа, пресъздадени в детайли.

В новия частите са две - първата е на неосъзнатото грехопадение, от което произтичат хуморът и атракцията. Битово, неосъзнато, състояние, в което продължаваш да вършиш глупост сред глупост в живота си...

В едно скорошно интервю казваш, че глупостта е най-страшното за съвременния човек...

Може би да, защото той бива оглупяван насила от всичко, което го заобикаля – от обществото, от пътя, който е поел светът. Човек е оглупяван дори с информацията, която получава в огромни количества наготово и хаосът, който тя предизвиква в душата му, е ужасяващ. Той не може да се справи с лакомията към всичко, за което знае.

За това ли е тази част?

В първата част исках да покажа, че въпреки че е весела, глупостта също води до страдание и болка. Също така с тези идиотщини в началото исках да  поведа хората по-лесно към чистотата на „Росенският камен мост“.

Всички други текстове в "Български разкази" са народни приказки, автентични разкази на хора от Родопите. Но „Росенският камен мост“ е авторски текст.

Изключително труден за сценично пространство, който изисква непосилно усилие за чистота. Без хватки, без кой-знае какво изображение, един вид като отказване от игра.

Там не съм образ, а съм актьор, който разказва. Работник. Тази чистота е трудна за постигане. Оказа се дълъг пътят до този мост, да го минеш и да върнеш публиката. Толкова съкровен текст, майсторски излят, без атракции.

В предишния ни разговор сподели, че в "Сътресение" едновременно си работил в посока разширяване границите на театралното (с втора част в пълна тъмнина и 40 минути статично присъствие в третата), но и си насочил усилията си да овладееш вниманието на публиката. В „Български разкази“ пък отсъстваш от сцената в кулминацията. Това част от тази линия ли е?

Абсолютно. В този спектакъл обаче е малко по-различно. Тук не е толкова раздаване, колкото вглъбяване. Повече искам публиката  да ме следва, да ме изследва, а не да се разкривам като актьорска техника и като човек. Това е задачата – да увелича вниманието, без сервирам хумор наготово и страсти на парцали.

Затова ли спектакълът е по-лесен и кратък за гледане?

Може би да.

А израз ли е на това, че все още не си готов да се обърнеш навън след тежкия си емоционален период в личен план?

Да, също. Спектакълът задължително трябва да е адекватен на състоянието на актьора. Защото това е професията – да представяме това, което сме ние чрез образи различни от нас.

На Варненско лято ще се играе и предишната ти постановка - „Отворена брачна двойка“, която е една от най-завършените ти режисьорски работи...

Наистина е така, много е изпипана, много се занимавахме с Веселин Анчев и Рени Врангова и беше много хубаво. Макар че изглежда така весела и атрактивна, каквато трябва да бъде, това все пак е една пиеса за съвременния ужас в обществото.

За това изкривяване как е възможно двама души да се обичат, но да имат помежду си договор, че могат да бъдат с когото си поискат. Това ми се вижда чудовищно като доказателство до какво е достигнал човекът, още повече, че това за него вече е нещо нормално. 

Бездните на ужаса, които могат да се отворят в хората, които са въвлечени в това безумие, или поне в единия от тях, който обича повече. Нараняванията и болките там могат да бъдат много страшни.

И е чудесно, че пиесата свършва по един невероятен начин – именно този, които е настоявал на отворената брачна двойка, в момента в който вижда реалността, моментално изпитва болка от това, което се случва и се самоубива. Като един самозабравил се съвременен Ромео, ако щете. Той осъзнава, че вече няма любов. И решителността му много ми харесва – всичко или нищо. Щом няма, да се приключва.

Ти такъв ли си?

Не, защото при мен чувствата са изместени от театъра от ранна детска възраст. Трудно мога да постигна тази сила на преживяванията в друга област. Това важи и за личния живот и е болезнено и извратено състояние, за което съжалявам.

По какво ново работиш?

Направо не смея да го кажа, но да, работя. Ще опитам от есента в Народния театър да поставя „Ревизор“ с голяма част от актьорската трупа. Но и ще изпълня главната роля на Градоначалника. Искам малко да разнообразя личния си пейзаж и да се срещна по нов начин с актьорите, които вече познавам от работата ни в последните години. Да видим на какво сме се научили взаимно. Вече съм започнал режисьорската подготовка.