Предпочитам да съм балерина актриса, отколкото балерина гимнастичка!

В събота (на 9 юли) "Опера (и балет) в парка" ще идентифицира естествения природен декор на откритата сцена с действието (по либрето) на класиката в жанра – балетът "Жизел". Дебют в цялостен спектакъл на открито ще има примабалерината на Staatsoper Берлин Вяра Начева. За първи път пред софийската публика ще се представи и партньорът й Емил Йорданов. Ще танцуват в постановката на Софийската опера и балет.

Макар че Жизел е от любимите ви роли, репетициите са творчески, като че ли започвате отначало. В България различна версия ли ще видим?

Шедьоври в балета като „Лебедово езеро”, „Жизел”, „Спящата красавица”, „Баядерка” са толкова гениално създадени, че когато започваш репетиция, независимо колко време е минало, с поставянето на палците и пачката, получаваш вдъхновение отново да търсиш, да премисляш и прибавяш още детайли. То е несвършващ процес, усъвършенстване, дори за примабалерините.

Доколко балетистът може да осъществи собственото си виждане за образа, извън концепцията на репетитора?

Достатъчно съм израсла в професията, мога да избера с кого да репетирам, имаме си доверие. Понякога детайлите са малки, но с търсенето им, навлизаме в същността на балета. Не говорим за палци или подскоци, а за пръсти, душа – уж минимални, а изключително важни неща. Това е изкуството, защото днес балетът много лесно се превръща в спорт. Вдигна си крака на 180 градуса, подскоча като спортна гимнастичка, завъртя 500 пируета и публиката вече ръкопляска, но същите неща мога да ги видя и в цирка. Мен като публика ме възхищава въплъщението на тялото с музиката, интересува ме дали ми „говори” артистът, какво ми предава. Често ми е скучно, като гледам как младите балетисти танцуват с движения без душа.

Връзката балетист – оркестър?

Диригентът прави връзката между мен, кордебалета, оркестъра и публиката. Зависими сме от него, основно с темпото. Например соловата вариация на черния лебед в „Лебедово езеро”  има 32 бързи фоетета, които балерината трябва да завърти. И няма пресъздаване, няма гримаси, припадане, заставаш и въртиш на едно място, перфектно. Ако диригентът ги изсвири бавно те убива. Няма къде да се спасиш, край, всички знаят – фоететата не са направени, как е възможно да играе „Лебедово езеро” и да не може да се завърти 32 пъти! Голямото адажио пък във второ действие е 7 минути, бавно. Ако диригентът го види още по-бавно, те убива, оставаш без крака за черен лебед. Ето в такива моменти разчитаме изцяло на него, за да не ти провали спектакъла. Обикновено всичко е наред, но стават и фалове.

Другата опорна точка е партньорът. Винаги ли сте сигурна в него? 

Не. Могат да се случат хиляди неща, например да се контузи. Тогава се налага да танцуваш с друг партньор. На „Жизел”, през март в Софийската опера, репетирахме с Емил (Йорданов – сегашният й партньор), той се контузи ден преди генералната. Добре че беше Росен Канев. Съгласи се да излезе направо на генералната репетиция за вече разпродаден спектакъл. Жалко, защото всичко беше изработено в детайли и изведнъж, заради едно контузване, трябва да смениш партньора.

А случвало ли се е партньорът да Ви изпусне?

Да, на „Спящата красавица” има едно специфично па де дьо. Партньорът ми полетя във въздуха, бяхме хванати за ръце, но той падна и ме повлече. И двамата се намерихме на земята, стана много смешно, не се контузихме, продължихме, но.. На репетиции – да, но то на всяка балерина й се е случвало. За мен най-важното е партньорът да има желание за работа, взаимно разбирателство, търпението и дисциплината да се търсят и изпитват детайлите, да не идва само дежурно в балетната зала. Имала съм случаи много известни балетисти да не искат да изпипват нещата: „Аз си го знам, танцувал съм този спектакъл 150 пъти, защо да го репетирам?” Мразя да чувам това изречение. Напротив, винаги има какво още, никой не е перфектен. Харесвам в Емил, че пробваме, повтаряме, без да се оплаква от умората. С такава настройка ще постигне много. В балета без дисциплина, търпение и постоянство, забравяш за успеха.

Европейският балет конкурира ли се с балета в Щатите?

В Ню Йорк е балетната трупа на Баланчин, само той се играе. Смятам, че е гениален хореограф, но не бих могла да гледам само него – липсва ми сюжета. Предпочитам да съм балерина актриса, отколкото балерина гимнастичка. А в баланчиновите балети се изисква доста броене и гимнастика, танцувала съм в много от тях: „Симфония до мажор” („Symphony in C”), „Серенада”, „Агон”. Там няма импровизация или нещо да прибавиш от себе си, брои се от 1 до 13 или от 1 до 22,  има точно определен ритъм, трябва да се изпълни абсолютно точно хореографията. Даже се налага да си запишеш в тетрадка коя стъпка на кое движение се прави, на коя музика, на коя нота и ставаш като роботче. Аз предпочитам любовната история в „Кармен”, „Жизел” или да се разплача на „Дамата с камелиите”, отколкото да видя 18 прекрасни балерини с дълги крака и шии, красавици, които танцуват на лунна светлина. В Европа се прави повече балет със сюжет, много се експериментира, а и конкуренцията е голяма. Макар че, рядко виждам нещо интересно от съвсем новите, нищо не ми е харесало досега. Аз съм малко консервативна, не мога да хваля, ако не ме е разтърсило.

Какво пречи в България на нашите балетисти?

Балетът е аристократично изкуство, изискват се много финанси. В театъра палците са най-главното за една балерина. Един чифт струва 50 евро. Ако имаме 30 балерини (за всяка на месец й трябват от 5 до 10-15 чифта палци, за примите - повече) направете сметка. Ако ги нямаш или не са качествени, не можеш да дадеш всичко от себе си, защото останалите се чупят, имаш директно контакт с пода и по-лесно се контузваш. Отделно костюми, специален под за танцуване, масажист за всекидневните ни болежки. Да се купи Шедьовър като „Евгени Онегин” или „Манон” на Кенет Макмилан е скъпо. Преди това трябва финансово да се обезпечат.

Във вашия Staatsoper Берлин кой поема финансирането?

Държавата, защото ние сме Staatsbalet, държавен балет.

Как се задържахте толкова време на върха?

За мен по-трудното беше да се преборя за мястото на примабалерина, че не принадлежа в редиците на кордебалета. Ако те забележат в залата директорът или балетният репетитор, тогава получаваш съответната роля. Чака се шансът. В Германия бях съвсем сама, без абсолютно никакви „връзки”. Никой не ми даваше мечтаните роли. Имаше си съответните примабалерини, солистки, всичко беше фиксирано и талантливи деца от източна страна като България, непознати – да си чакат, да си седят там отзад в последните редици на кордебалета. Успях с упоритост. Имах късмета, но се подготвих за нашия балетен конкурс във Варна, взех медал, върнах се, показах го и изведнъж ме погледнаха с други очи – Аха! Тя се е преборила с конкуренция от цял свят! И започнаха да ми дават сола. Конкуренцията обаче е огромна.

Каква е трудността в „Жизел”, ще играете спектакъла навън, сред естествен декор – нощ, гора?

Незнам как ще се чувствам в цялостен спектакъл навън. На варненска сцена – Летния театър, съм имала само гала концерти. Приятно е, особено във второ действие сред тези дървета, така става и в балета – духовете се появяват посред нощ, примесено с естествения декор, ще бъде интересно. Трудностите… в първо действие танцувам 16-годишна девойка, която за първи път се влюбва, чисто, като едно цвете, във второто се явява като дух, който се носи някъде из въздуха. Превключваш в паузата от 15 минути. Има много скокове, но трудността е в преобразяването – хем си човек, хем трябва да се чувстваш като вятър и да го пресъздадеш. Цялата ти земност с тяло и техника става ефект на безвъздушност. Прибавих още нюанси в изразителността. Умението е, чрез танц да предадеш състояние. За мен е важен пътят към крайната цел.