Десислава Боева е млада, успяла и талантлива. И ако живееше някъде на запад, към тези думи щеше да се прибави и богата. Но понеже прави театър в България, да кажем, че е доволна. И много интересна...
Изглежда щастлива. И е забавна. И още когато се запознахме, на срещата за интервюто, си говорихме часове наред. Тя е усмихната и приятна.
Има червена коса, сини очи, театрални награди и две представления откакто е завършила театрална режисура в НАТФИЗ - "Боряна" по Йовков и „Зойкина квартира” по Булгаков.
В четвъртък, 16 ноември, е премиерата на третото - "Квартет" от Роналд Харвуд. Прекрасен повод за запознанство с един от младите режисьори в Българския театър.
Kога започна да се занимаваш с театър?
В училище. От 5-годишна искам да се занимавам с театър, само че като актриса. От 5-ти клас започнах в театралната студия на Двореца на пионерите - докато не завърших училище. Там бяхме заедно с Явор Гърдев, Георги Тошев, Мария Касимова и др. Това беше един изключително щастлив период - не само за мен, а и за всички ни.
След като завърших училище и не ме приеха във ВИТИЗ, влязох в Софийски университет - българска филология, и се записах в "Студентина". Това беше една театрална формация в Студентския дом, в която, по естествен път, отидохме голяма част от хората, които бяхме в Пионерския дворец. Там работихме с различни режисьори - Възкресия Вихърова, Галин Стоев, Никола Петков...
С кого от тях срещата ти е най-ценна?
Преценявам срещата с Възкресия като твърде съдбовна в живота ми. След това се записах в театралния департамент на НБУ, където изкарах една година. Междувременно продължавах да уча в университета. Възкресия беше първият човек, който ми подаде идеята, че може да се занимавам с режисура. Тогава не го приех насериозно, разбира се - по-скоро като нещо, което влиза в подсъзнанието ти, отколкото в активната мисъл, която гониш.
Всъщност, след като завърших университета, бях прекратила всички занимания с театър - навсякъде. Изпаднах в един период на безвремие. Мислех, че никога няма да се занимавам с театър - едно решение, което сама си наложих и което преживях много тежко.
С какво се занимаваше в този период?
С абсолютно нищо. Много е неприятно. Нямаш никаква опорна точна, от която да тръгнеш в някаква посока. В някакъв момент обаче, на една сергия, видях да се продава "Каин" на Байрон. Купих си го и го прочетох. И всъщност това е първият текст, който изпитах желание да поставя. Имах много силни визии, които реших, че на всяка цена трябва да бъдат материализирани.
Събрахме се с приятели, които ми се довериха. И направихме едно представление, което си беше чисто наш опит. Играеше се на сцената на Младежкия театър в понеделник - в свободния ден, и ние си плащахме за това нещо. За абсолютно всичко - залата, костюмите, осветлението.
Получихме спонсорство от 50 лева, с които си купихме гуменки. На малки сезони се явявахме и го изиграхме 5 или 6 пъти. След това реших, че трябва да кандидатствам театрална режисура в НАТФИЗ.
Тогава клас взимаше проф. Красимир Спасов, което още повече оформи желанието ми да кандидатствам. Завърших. Кръгът се затвори - дипломното ми представление отново беше "Каин", което репетирах основно във ВИТИЗ. Но всъщност, то еднократно се игра (отново) в Младежкия театър.
Различни ли бяха двата прочита?
О, съвършено различни. Пък и аз нямах за цел да възстановявам старите си спомени. Като генерална идея беше различно, освен това бях натрупала някакъв опит и несъвършенствата, които съм допускала в първия си опит, се стремях да бъдат преодолени.
Какво стана след като завърши?
Започнах преговори с директора на Варненския театър, които продължиха малко по-дълго време. Трудно направихме решение за текста, който да поставим. И така започнах да работя по "Боряна".
На какво те научи Краси Спасов?
Трудно ми е да го формулирам в едно изречение, но най-общо това е ред. Редът, който трябва да има режисьорът. Защото аз съм много разпиляна. Твърде спонтанна. Което понякога е много добре, но понякога пречи ужасно.
Това, на което ме научи той, е да успявам да подреждам себе си и мислите си и по този начин да си давам възможност да ги изявявам.
На теб играе ли ти се отново?
О, да, играе ми се много.
А би ли играла, ако те поканят?
Зависи кой ме покани и къде.
С кой режисьор искаш да работиш?
Ами, не съм мислила по този въпрос, наистина. Някакси идеята за игра се е оформила като "принципно бих могла". Но конкретно... не е присъствало като тема в мислите ми.
С какво, освен с голяма ерудиция, ти помогна в режисурата първото ти образование?
По-скоро това го усетих в работата си във ВИТИЗ - че ми е дало много, изключително много. Тоест, това не е само от гледна точка на ерудираност, по-скоро - разширяване на гледната точка. Имаш по-широка основа в съзнанието. Не като толкова конкретна теоретична база, а по-скоро като въображение, като допускане на въображаемото.
Как виждаш новото поколение в театъра?
Аз мисля, че отдавна заниманията с театър не са толкова привлекателно нещо. Принципно. Поради простата причина, че много малко знаем за театъра. Много слаба е рекламата на готовите театрални продукти и на театралното мислене въобще. Малко хора имат спонтанен интерес да ходят на театър. В този смисъл, публиката е изгубена за театъра. Естествено, има стабилен контингент, но оттам нататък този, който е бил нов, или този, който е бил на ръба да бъде привлечен, е изгубен до голяма степен.
От една страна това е поради липса на адекватна реклама на нещата, които се правят. Аз самата, която се занимавам с театър, много трудно разбирам за нещо, което е ново. Много рядко - ако не трудно. Разбирам за едно - две заглавия, които стават "култови". За останалите неща има много слаба информация.
Тоест, ти трябва да имаш съзнателен интерес, за да я потърсиш, и то не къде да е, а на специални места. Защото, ако кажеш на някого „ето, това се играе еди къде си и е на еди кого си“, на него това може нищо да не му говори. И самó по себе си не може да предизвика интерес. Всъщност, оттам нататък хората, които проявяват интерес, са малко.
Освен това, има нещо много важно, което предизвиква интерес. И това е самодейността. Тя е почти обезличена. Тоест, такава няма. А съществуването на самодейността определя някакъв критерий, масов вкус и култура, и то добре представена . Чак след това може да се говори за елитна култура, която е стъпила върху тази основа. Според мен, ако се случва нещо в театъра сега, то е случайно.
Какво се случва в българския театър в момента?
Много ми е трудно да определя. Компонентите са много и биха могли да бъдат разгледани от много страни. И от страна на тези, които отговарят за театъра, и на тези, които правят театър, и на тези, които гледат театър.
Мисля, че като цяло, при едно толкова индивидуално нещо, колкото е изкуството, не бих искала да поставям общи знаменатели. Ако се погледне в глобален план, никой не влага достатъчно креативна мисъл в правилната посока, за да се обърнат нещата. Дори да има желание за промяна, то е само на ниво желание, без нужните постъпки, които да променят ситуацията. Която – мисля, че всички биха се съгласили - е твърде жалка.
Какво се промени в работата ти за това представление? Сега работиш с много по-възрастни актьори, много по-опитни...
За мен самата няма кой знае колко голяма промяна. Но имам много силен респект от актьора. Разбира се, колкото е по-опитен той, толкова е по-голям респектът. А с тези имена, които всички знаем, уважението и почитанието са огромни. Аз много мислех дали ще преодолея самата себе си точно по отношение на този респект, защото колкото и да е добър за работата, така може и да я възпре.
Преодоля ли го?
Ами като цяло - да. Но това не е само мое постижение. Крачката я извървях заедно с актьорите. И мисля, че в самата работа, като цяло, успяхме да постигнем достатъчно добра хармония и доверие в работните си взаимоотношения.
Значи те слушат?
О, разбира се. Те са много дисциплинирани. От тази гледна точка аз мога да пробвам с тях каквото ми хрумне и те са отзивчиви към този вид начинания. Нямам причина да бъда недоволна от колективната работа.
Какви друго се случва в "Квартет"? Други участници има ли?
Четирима студенти от НАТФИЗ, един цял хор от 30 човека - изпълнители на стари градски песни, които са също почти през цялото време на сцената. Понеже действието се развива в старчески дом в Англия, в пиесата ми хареса това, че не се занимава с старчески сентимент и проблеми.
Дори по отношение на старостта, макар че има неща, от които не може да се избяга, но те са поставени под един особен ъгъл : "Какво се случва с твореца, когато той не може да бъде вече на собственото си ниво - творчески и в изкуството“. Става сума за оперни певци - проблемът е как на 80 години да пеят както преди 30, да кажем.
Те са бивши звезди и свършват творческия си и житейски път в старчески дом. Но това не е тъжно. Макар че всеки финал е малко тъжен. Но оттам нататък те излизат от шаблона. Защото всеки човек търси бъдещето си, себе си, перспективите за живота си. Хората успяват да намерят пътя към щастието и бъдещето. В крайна сметка, ние всички сме в изкуството дотогава, до когато искаме да бъдем. Ние само поставяме ограниченията или бариерите на това кога, докога, колко, защо и т.н.
Как реши да се занимаваш с този текст?
Ами, той ми беше предложен. Но на мен страшно много ми хареса, защото е изключително човешки, много добра драматургия, много живи и пълнокръвни образи - в никакъв случай схематични - даващи много възможности и на мен, и на актьорите.
Още повече ми хареса начинът, по който се разглежда тази тема - тя не е ситуационна комедия, никакъв ситуационен хумор не излиза от нея. Не допускам, че хората от залата ще се смеят бурно и нестихващо, но в същото време има много фино и деликатно чувство за хумор, което държи винаги усмивка. Освен това е приятно трогателна, без това да натежи, без да е прекомерно сантиментална, без да е патетична. Въобще, много приятно, по английски премерен текст и точно заради това - много силно въздействащ.
Три последни добри представления:
Само едно: "Крум" на Явор Гърдев.
Представлението, което е променило представата ти за театър?
Чакам го. Промяната е много относително нещо. Понякога виждаш нещо, което те води до възторг моментално. А има неща, които гледаш и се сещаш за тях след 2 или 5 години и разбираш, че всъщност те са ти повлияли ужасно много, без да си разбирал защо. Има и неща, които категорично отхвърляш и не допускаш, и точно поради тази причина те влияят.
Така че, степените на промяната могат да бъдат в много различни посоки. Но наистина искам и чакам да видя това представление, което ще промени наистина, генерално, гледната ми точка. Защото наистина - нужни са нови форми.
Трима български режисьори:
Явор Гърдев, Теди Москов, Сашо Морфов.
Кой е саундракът на живота ти?
В много дълъг период от живота ми бяха "Коса" и "Ах, този джаз". Сега - може би "Невероятната съдба на Амели Пулен".
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.