В "Кинг Конг" Едгар Уолъс казва, че "Красотата ще спаси света". Възможно е. Но може и да го погуби...
Поне такива са внушенията в новата постановка по пиесата на Анна Петрова "Кажи "Здравей" на татко!" в театър Възраждане. И ако сме се питали дали красотата спасява, или не, едва ли въпросът е бил формулиран така: "Какво ще се случи, ако една жена размени родния си син, единственото си бебе, своята плът и кръв, за чужда такава, само защото чуждата е по-красива?". Защото обстоятелствата и отправната точка на спектакъла са точно такива.
Една жена ражда бебе, което не е съвършено. То има петна и наследствена болест. То крещи, грозотата му крещи, недъгът му крещи и всичкият този крясък може да бъде заглушен само от вопъла на задушената съвест, която се гърчи под тежестта на греха. Тази тежест прави всеки човек неспособен да живее нормално - факт, който е внушен чрез неизменното присъствие във всички сцени на инвалидна количка.
Защото майката избира вечното мъчение, товара на преследващия я през целия й живот въпрос "какво се е случило с него? Какво щеше да бъде, ако не бях ги разменила". Това решение и този въпрос са отправната на историята.
В нея една жена е видяла мъката на това да се опитваш безуспешно да спасиш болно и недъгаво дете. И когато, след много продължителни опити да забременее, нейното собствено се оказва такова, тя го разменя и избира здравото бебе на съседката й по стая, изпаднала в кома след раждането. Натоварва със знанието за греха само майка си, която леко полудява в тежкото си страдание. И се учи да живее в лъжата от този момент от живота си.
След това действието се пренася в бъдещето, което не е толкова розово, колкото се очаква със съвършения син. Тогава се появява ужасният призрак от миналото - истинското дете на главната героиня. Той е жив, необикновен, свръхестествен. Той й е простил, и сега целият товар на миналото е само върху нея. В сънищата й, в истините за целия й живот, изграден върху тънкия лед на лъжата, върху страха от наказание, върху болната й и изтерзана съвест.
Тя сънува как върви по коридор и раздава портокали на протегнати детски ръце. И изведнъж цялата е обляна в кръв и от нея изпада едно крещящо и гърчещо се болно създание. Тя бяга от него и стига до олтара на църква. Там лежи съвършеното и здраво бебе. Тя го грабва, но визията за другото, нейната плът и кръв, я преследва. И тя скача от прозореца на дългия коридор и пропада... Надолу.
Драматургията, която навлиза в толкова дълбоки въпроси, характерни за героите на Достоевски, трябва да има пълно и цялостно покритие в сценичната си реализация. Още повече на малка сцена, на която всеки фалш е утроен от близостта на актьорите с публиката.
От толкова близо цялата болка и целият характер на персонажите трябва да са в очите им, в зениците, в кътните зъби на играещите. От толкова близо е рисковано да има грешни актьорски решения, рискована е искрица съмнение в достоверността на историята. Това съмнение я обезсмисля. Защото вълнуващият сюжет не заслужава да се усъмниш във верността на случващото се заради отсъствието на абсолютна органика на преживяванията на сцената.
По този параграф не мисля, че постановката е съвършена.
Да, такава пиеса е вълнуваща до краен предел. Да, тя е изградена по възможно най-добрият начин. Докато я гледах обаче имаше моменти, в които изпусках линията на цели сцени, съсредоточена в несъвършенствата на актьорите и съмняваща се в правотата на текста им. Симона Попова играе главната роля великолепно, но на моменти дори нейните чисто технически решения за интонация, действия и отношение не ми бяха на място. Може би това се дължи и на режисьорската работа на Бойко Илиев...
И като стана дума за него, небезизвестният му син - Ники Илиев, също участва в постановката. Според мен играе твърде посредствено. Иначе е все така красив. Без да съм гледала нищо друго с него, ми се струва доста смело да се хвърля в психологическия театър без да има елементарни натрупвания и житейски опит. Поне на мен ми изглеждаше крайно неправдоподобен...
Ирина Първанова-Раши пък с нищо не ме учуди. Тя във всички представления играе една и съща роля, за нея са я нарочили режисьорите и тя не се опитва да я разчупи, или промени. Явно това амплоа на този етап я задоволява.
Всички медии се счупват да снимат Ники и Раши, и с лека ръка отказват на напълно непознатия Светломир Радев. Което доказва как колегите за пореден път блеят. Или искат да показват само това, което вече са го давали "по телевизора". Медийните закони за публиката, която очаква да види само това, което познава и не обича новото (независимо от качествата и значимостта му) в случая са изпълнени като по учебник.
Колкото до Светльо, за последния месец той изигра две много добри поддържащи роли в доста тежки премиери - "Кажи "Здравей" на татко!" е втората - след "Греховната любов на Зографа Захари" в Руския културно-информационен център. И в двете се справя блестящо. Както и с всичко досега, което не е малко. Така че си го отбележете в списъка с млади актьори, които да следите.
Музиката в представлението е на Мишо Шишков и е доста добра атмосфера, която подпомага емоционалните внушения на пиесата. Доста приятна е сценографията на Илиян Урумов - особено като се имат предвид спецификата на малкото пространство във "Възраждане" и изискванията за създаване на различни декори - на различни места и в различно време - на това малко място.
Накрая ще завърша с думите на самия режисьор относно проблемите в текста: "Това е една пиеса за изместването на моралните ценности в съвременния свят. Прехласването по външния блясък, по материалните придобивки; насаждането на консуматорски вкус, елементаризирането, което води естествено до един примитивизъм, така удобен на мързеливите, посредствените, наглите, безскрупулните..., които превръщат живота ни в една жалка животинска битка за физическо оцеляване..."