Когато става дума за "Ромео и Жулиета", това важи в пълна сила. Разбира се, има известни граници на интерпретацията, които не бива да се прекрачват (например, според мен решението на Лилия Абаджиева всички роли в пиесата да се играят от мъже, беше самоцелно). Именно тези условия, които носи в същността си великата драматургия, я правят еталон и критерий за качество.
Това много ясно се разбира при прочита на "Ромео и Жулиета" на проф. Здравко Митков. Той се е разграничил от подигравателните постановки, които според него "не отговарят на същноста на великия драматургичен талант на Шекспир". И е направил един хем класически, хем модерен спектакъл.
Като начало, средната възраст на актьорския състав е съзнателно занижена. Главните роли са поверени на абсолвенти от класа на професора в НАТФИЗ. В ролята на майката и бащата на Жулиета също се изявяват негови бивши студенти - Искра Донова и Николай Върбанов, които правят интересни, комични и запомнящи се роли.
Така самата пиеса има в себе си естествената енергия на невинността, безумното и безразсъдно влюбване, които са обичайни състояния предимно на младите хора. Тази лудост е поставена на фона на един жесток свят, който поразително прилича на съвременността. Там хората са увлечени в безсмислени битки, индивидуалността е потисната и всеки е вманиачен в собствените си идеи проекти за света около себе си. Сблъсъкът на идеализма с реалността е очаквано жесток, защото свободата да избираш винаги има горчива цена.
Един банален, любим, сърцерздирателен и мелодраматичен сюжет е допълнен с таланта на дебютантите. Което е супер, защото поне за мен всичко свежо в театъра е добре дошло.
В спектакъла Мила Банчева (Жулиета) и Мартин Гяуров (Ромео) правят два симпатични и обещаващи дебюта. Те са искрени и наивни, играта им носи чистотата и невинността на образите такива, каквито ги е написал драматургът. В същото време са разкрепостени и съвременни, освободени и крайни.
Освен това, те не са префърцунените герои-клишета за Шекспировия театър. Ромео е истинският влюбчив и разпищолен тийнейджър. Жулиета е бунтарка. Те не са престорени аристократи и се целуват толкова страстно, че си помислих, че и в живота са гаджета. Тяхната влюбеност е стихийна, жизнерадостна, мечтателна.
Останалите актьори са също така истински. Ангел Генов, който по време на репетициите за представлението си е счупил крак, е намерил страхотно решение на ролята си въпреки контузията и силните страсти около нея. Той е един истински Меркуцио - простак, побойник и бунтар, но все пак - верен приятел на Ромео.
Безспорно най-голямото попадение в постановката е Дойката. Една от най-желаните роли в театъра въобще, се играе блестящо от актрисата Лилия Маравиля. Тя е театрална, комична, и креслива, но и искрена, нежна и грижовна към Жулиета и в същото време - груба към всеки, който я застрашава.
Искра Донова и Николай Върбанов пък са изключително забавна двойка и в същото време - в сцената преди насилствения годеж на Жулиета стават зловещо сериозни.
Пластиката и масовките (в които участват момчетата от новия клас на проф. Здравко Митков в НАТФИЗ ) са също добри (и адски забавни на моменти) решения, допълващи по оригинален начин основните внушения на представлението.
Сценографията е оригинална и въздействаща - високата къща с много прозорци, въртящата се сцена на театър София и осветлението създават и чисто визуалната среда на един затвор за свободния дух, който е обречен на оковите на предразсъдъците и игрите на съдбата. Костюмите още повече доразвиват тази тема - за светлото начало на всяка луда любов под слънцето и тъжния й завършек в тъмната нощ, която сякаш няма край...
Разбира се, спектакълът си има и слаби места. Наивността на главните герои е приятна в първата част, но накрая, когато се взимат съдбоносните решения и се случват драматични събития, е малко неадекватна същата жизнерадостност и лека повърхностност.
Аз не повярвах нито на плачещия Ромео, нито на самоубиващата се Жулиета. Някак ми липсваше първоначално добре изгражданата лудост в ролите им. Нямаше го вкопчването, вглъбеността, вярата, че единственият изход е смъртта в името на изгубената споделена любовна вселена.
Освен това е малко глупаво да се бърка текстът на пиеса, в която 90% от зрителите знаят наизуст основните монолози. Гласът на разказвача е интересно хрумване, но малко странно е този глас да е на Пламен Манасиев, при условие, че той играе една от основните роли в постановката.
Все пак предполагам, че тази постановка ще има дълъг живот. И че някои от несигурните моменти в нея ще узреят и ще станат по-добри с всяко изиграно представление. Защото такъв взривоопасен екип от ентусиасти най-вероятно сам иска да върви още нагоре.
Така че идеалният спектакъл още не е изигран. И ако пробвате да го гледате в скоро време, може да уцелите един от многото предстоящи върхове на "Ромео и Жулиета". Рискът в слуая не губи.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.