Лилия Абаджиева е безспорно един от най-обсъжданите режисьори през последните близо 15 години. Наричана още "ужасното дете на българския театър", тя преди време ни шокираше, а сега... сега не се знае точно какво прави.
Дори в енциклопедиите пише, че всичките й спектакли "си приличат като един". Актьорите, с които работи, наричат това „неин специфичен свят”. И ако боравим с тази терминология, новото й представление въвлича още един автор в този свят.
Сега там живее и Пейо Яворов. И неговите герои от драмата "В полите на Витоша".
Режисьорката, разбира се, никога не работи по традиционен начин с актьорите си. И винаги ги кара да се поизпотят преди да се покажат на сцена. Буквално. И този път. Само дето за това представление е накарала екипа освен да спортува на репетиции, да изучи биографията на Яворов и да потъне в живота му.
След дългото четене пък са се опитвали да се абстрахират от текстовете, да ги позабравят и върху несъзнавания, но натрупан фундамент, да градят и без това биографичните образи на героите в пиесата.
Те смятат, че са успели. Сигурно са, защото аз поне не видях кой-знае колко биографичност в актьорската игра, макар че оригиналният текст на пиесата, е допълнен тук-таме с части от кореспонденцията на поета, както и на неговите стихове.
Това като се има предвид и фактът, че образите на Мила и Христофоров са вградените личности на Мина и Яворов - седмици след смъртта на Яворовата вълшебница. Изобщо, всичко във "В полите на Витоша" е голямо, дори изказването на Абаджиева преди няколко години в интервю за вестник "Култура": "Ако не умра, един следобед ще посегна към Яворов". Е, посегна му.
После го взе и го постави в своята рамка. Още от първата сцена на представлението, когато актьорите рецитират текста равно, театрално и на висок глас и танцуват като марионетки в политически фарс, водени от ръката на Абаджиева.
Гротеска, която кара политическата линия на пиесата да мине в пласта на механичното присъствие, върху което ще се разгърне любовната драма - това, което всъщност обикновено вълнува режисьорката. И така, сред псувни и танцови стъпки, се промъква романтиката на една дълга и неосъществена любов.
Всъщност, странното е, че любовта в представлението не е точно неосъществена. Защото копнеж има, но недостижимостта на Мина (в случая - Мила) липсва. Образът й съвсем не е безплътен, нежен и фееричен. Тя също желае пред погледа на зрителите, тя сякаш вече принадлежи на Христофоров, вече е негова и единственото, което ги възпира е социума.
Така любимата на Абаджиева трагична невъзможна любов е застрашена не от вътрешните си антагонизми и морални противоречия, а от външния свят, който я отрича и строи стени между влюбените и отдадените един на друг.
Хората са преградата, роднините на Мила пречат на тялото й да се отдаде на Христофоров, както вече отдавна е направило сърцето.
Усещането за това случило се отдаване придава на невинната в пиесата героиня фатален оттенък (буквално, хаха), и независимо от крехката й възраст, която според роднините й пречи тя да е с Христофоров, истината е, че конфликтът може би наистина е породен от омразата на нейният брат, а не от неговите съображения за честта й.
Иначе спектакълът е вълнуващ. Пак - по обичайния начин. Сега се опитвам механично да се сетя какво точно наистина ме трогна в него и слушам за пореден път Адажиото на Самюел Барбер. Музиката, когато става сума за Абаджиева, е фон, който влияе и усилва емоцията от случващото се на сцената.
С леко клишираните произведения в новото си представление, тя постигна двойно по-голям ефект и емоционално влияние, защото комбинацията силна поезия+силна музика се оказа златна формула за прикриване на други липси.
Затова всички в залата настръхната и заплакаха на сцената, в която Мила (Христина Караиванова) е гола, като от сънищата, и бавно налива вода в метален леген, и всяка капка и секунда преминава в минорните акорди на споменатото Адажио.
След това идва Пенко Господинов (Христофоров) и като в несвяст започва да реди някои от най-въздействащите стихове на Яворов, а аз почти не го виждам, защото вече рева яко, потънала в тяхното неосъществено еротично привличане, въплътено в сценографията, музиката, преливането на вода от пусто в празно и т.н. Но какво от това?
Ако гледате Абаджиева за първи път, ще ревете още по-силно и с глас. И на тези стихове, и на тъпченето с хляб на масата, където в нейните представления обикновено се ребром се поставя конфликтът.
И на голата, слаба и красива Мила, която се люлее с Христофоров на люлката - единственото място, където е възможна тяхната любов (разбирай – в смъртта - неслучайно пиесата често е сравнявана с "Ромео и Жулиета"). И на валящите се над тях бели цветя (къде е така любимият ни дъжд, който се сипеше в останалите й представления?). И на Бийтълс.
Прекрасни моменти, но не и ако изобилстват под формата на дежа вю-та през цялото време. Провокативни, странни, смели, разголващи и показващи режисьорката.
И като се замисли човек, едва ли в някоя друга статия бих употребила толкова пъти името на режисьора вместо тези на актьорите или автора. Което доказва ексхибиционизма и в същото време – провокиращия с традиционността си доминиращ егоцентризъм - на Лилия Абаджиева – качество, което приближава режисурата към мастурбацията, особено ако става дума за чужди (или класически) текстове, които да служат за фон на подобен тип изяви.
Не исках да употребявам думата „самоцелен”. Защото, макар подобен на всички други спектакли, този по Яворов със сигурност е имал някаква цел. Която не е била експеримент. И може би в това се крие израстването на вече познатите театралните провокации на Лилия Абаджиева. Може би режисьорката вече не илюстрира себе си и света си с класическите текстове, а се опитва да побере класиката в своя свят. Или поне нещата вървят натам. Не знам...
Колкото до актьорите, те са очаквано добри. Или просто очаквани. За Пенко Господинов е ясно, че може органично и безпроблемно да убива, умира и да се самоубива на сцена. И както му е тръгнало през последните години, може и съвсем успешно да продължава да го прави.
Много добра роля прави и неотразимата Светлана Янчева (като Елисавета Драгоданоглу), която е свежо петно в трагедиите, които се разиграват.
Евгени Будинов като Чудомир е може би най-добре уцеленият по текст персонаж, който съвсем успешно се вмества не само в света „Абаджиева”, но и в света на самата пиеса.
Изобщо, мъжете традиционно имат заслужено и аргументирано присъствие в представлението, особено когато се псуват, бият, или рецитират трескаво „Две хубави очи” наливайки се с вода от кофи на сцената.
За мен голяма забава беше и скечът, решен в стилистиката на нямото кино, макар че не съм сигурна дали клоунада от такъв вид има място в целия цирк, наречен „В полите на Витоша”.
С него или без него обаче, представлението е такова, каквото е. И Лилия също. Какво повече можем да искаме от смелост да правим изкуството, което ни харесва и да имаме свободата да гледаме, или да не гледаме чуждото такова...
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.