Всеки ден на актьора е дилема. Буквално е на ръба

Определящ се като цветен човек, младият актьор Стефан Попов така и не му  достига участието само в един проект. Гледали сме го във филма на Иван Ничев "Българска рапсодия", в моноспектакъла "Самотният е никой в живота", а вече и в представлението "Братята" в Сатиричния театър. За ролите и дилемите в живота,  Стефан Попов пред Dnes.bg

Мина премиерата в Сатиричния театър на „Братята”. Вече си част от трупата или?

Все още не, но полека ще налазя.  Режисьор на спектакъла е Димитър Стефанов. Страхотен е и с много приятен подход. Действието е доста интересно. Развива се в утробата на една майка. Там са децата й, които още не са родени и се чудят: Ще се раждаме ли, няма ли? В същото време тази утроба е бар. А защо и каква взаимовръзка има между алкохола и утробата, трябва да питате режисьора.

Ти си ембрионче?

Не, аз съм оплодителят, бащата на тези деца. Накрая и аз се появявам в утробата.

По-лесно ли е чрез метафората да се разказват истории?

Ако нещата се представят буквално на публиката в стил "не прави това, а онова" не е интересно. Трябва между редовете да изпратиш някакво послание и хората, които имат известен мозъчен капацитет да стигнат до него.
Преди "Братята" бе премиерата и на моноспектакъла "Самотният е никой в живота" по сонети на Шекспир.
Да, по-трудно и по-приятно нещо няма от моноспектакъла. Това е тест за актьора. Знаеш, че ако направиш нещо, после сам трябва да си го оправяш. Носиш пълната отговорност със своите думи и действия. Бих препоръчал и на доста от нашите политици да имат по един моноспектакъл. Така със сигурност ще се възпитат на малко лична отговорност.

Влизайки в нечий образ преминаваш сигурно и през доста социални дилеми. Учиш ли се от ролите си и важно ли е да имаш допирна точка с персонажите си?

Няма начин актьорът да няма допирна точка с образа, който е приел. Ако не го направи, ще звучи фалшиво и ще говори просто нечий друг текст. Личи си. Но актьорът е абсолютно като всички други хора. Има просто професия, в която търговията се извършва с чувствата, а не с финансите му или аналитичното му мнение. Твоите чувства са твоят капитал в нещо подобно. От тази гледна точка смея да твърдя, че част от актьорите са по-емоционални. Това не винаги е нещо хубаво, защото ти трябва да си здраво стъпил на земята като си на сцена. Ако си емоционално нестабилен, няма да доведе до нищо хубаво.

От Варна си. Кога разбра, че актьорството е твоят път?

От дете. Чисто егоцентрично беше, когато поднесох нещо на едно множество на сцена и то избухна в ръкопляскания. Не, че съм направил нещо велико. Просто емоцията ме зареди и си казах, защо да не продължа това. Така и до ден днешен, с изключението на това, че не ми стига. Ако ми стигаше нямаше да търся и други възможности за изява. Все пак съм доста цветен човек. Нищо че съм учил 4 години актьорство, не ми е достатъчно.

Работиш и в телевизията и си бил така да се каже на моето място.

Абсолютно. И това са само приятни емоции. Носи опит. Сега разговорите с хората са ми триста пъти по-лесни. Знам какво кога да кажа, независимо дали го мисля или чувствам. Това често е полезно. Все пак има моменти, в които не ти се говори, а се налага. Почваш да се чудиш как да излезеш от тази ситуация. Определено репортерството ми помогна. Срещаш всякакви хора, много често те не са твой тип, но трябва да ти станат интересни.

Случва ли се това и с ролите. Играеш ли в проекти, които не са по вкуса ти?

Ако си достатъчно готин и преуспял актьор казваш, че не ти е интересно и отказваш. Аз все още нямам този прекрасен избор. В началото на кариерата всеки актьор трябва да приема всяко предизвикателство.

Компромисите са необходими.

Не бих казал компромиси. Имам известно творческо кредо и изповядвам определени идеи. Сериозни компромиси не съм направил.

В киното сме те гледали във филма на Иван Ничев "Българска рапсодия". Стремиш ли се повече към големия и малкия екран?

Да го кажем така. Играя в моноспектакъл, където за около 6 месеца аз съм положил много усилия да говоря един час. Само  да наизустя текста ми е трябвало месец. И тази постановка се гледа от 500 души. А да снимам един музикален клип усилието ми е точно един ден. След две седмици обаче, той се е гледал от 2 милиона души и хората ме поздравяват все едно съм построил нов Лувър. Малко несправедливо е и всичко е в полза на киното и това да си пред камера. От друга страна театърът ти дава истински опит и истински актьор може да станеш точно там.

Моноспектакълът не е по някой съвременен автор, а ни връщаш към сонетите на Шекспир. Посланията му не остаряват, но как избра кои точно негови текстове да попаднат в представлението?

Селекцията е изцяло на режисьора, но на 100 процента одобрена от мен. Истината е, че са много сходни и част от тях се припокриват. Въпросът бе как да смеля този текст и да го направя поне малко по-достъпен за публиката. Това е изключително трудна материя. Самият аз чета и не разбирам какво говоря, а какво означава за човек, който слуша 30 сонети един след друг. Това прави този спектакъл малко по-бутиков и не бих казал, че може да достигне до всички хора, но трябва да се правят и такива неща. Има публика за всяко нещо. Друг е въпросът дали то се гледа от 10 души или от 2 милиона.

Казваш да се гледа от 10 души или 2 милиона. В България пазарът не е хич голям. Имало ли е момент, когато си казваш, че спираш вече да се занимаваш с актьорство?

Всеки трети ден в тази професия е такъв. Истината е, че много пъти искам да се покрия някъде и просто да спра да го правя. Ако намеря нещо, което да ме изпълва много повече от това, което правя в момента, то ще го грабна. Всеки ден на актьора е дилема. Буквално все едно си на ръба на скалата и се чудиш да скочиш или не.

Сега скачаш.

Засега, но един ден няма.

Чужбината привличала ли те е?

За сезонна работа.Чакам, наистина искам да ми се случи нещо толкова голямо в живота, че да си кажа: Дотук бях! Но все още такова нещо не е дошло. Вярвам в някакви знаци, предопределения и щом все още нямам знак, ще си работя тук.

Има и друг актьор, който се казва Стефан Попов.

Има да, явно ще го наследя. Делят ни едни 35-40 години. Не го познавам лично, но често ми го споменават. Най-вероятно и той като дава интервюта и него го питат за другия Стефан Попов.

Родителите ти как приеха идеята да си актьор?

Баща ми доста се смееше, имайки предвид, че той е лекар. За мое огромно съжаление не си се представям 6 години да уча подобна материя. Не е за мен. Побърквам се дори, когато имам твърде продължителни репетиции, а какво остава да чета затворен някъде дни наред. Ако можех, щях да го направя и животът ми би бил по-спокоен, но като съм се хванал на това хоро, ще си го играя.

Гледал е с насмешка, а днес идва ли да те гледа на представления?

И двамата с майка ми дойдоха на премиерата на моноспектакъла от Варна. Въпреки това не са хора, които да ме потупват супер много по рамото и да ми казват колко съм велик и откривател на нов театрален жанр. Напротив, дадоха ми обективно мнение без да ми спестят нищо.

Не летиш в облаците, но човек с такава професия трябва ли да е малко като Барон Мюнхаузен и да се изкарва за косите от дълбокото? Да притежава определена доза лудост?

Неслучайно доста актьори забягват към алкохола. Това е прекрасно бягство от реалността. Опериран съм от думата скучност и не ме свърта и хора, които не са поне малко по-екстравагантни, ми стават рязко скучни. Трудно вирея в такава среда. Що се отнася до Барон Мюнхаузен, се дърпам за косата тези дни и се опитвам да се спася, но нещо не върви. Може би съм започнал да оплешивявам. Трябва да дръпна рязко, докато темето ми се зачерви и косата не остане в ръката ми, за да се спася наистина.

Кога човек осъзнава, че се е спасил?

Неслучайно съм в дилема. Явно професията е такава, че трябва да си изключително търпелив. Когато се получи твое ново участие, виждаш как всичко си е струвало. Изведнъж пък никой не се сеща за теб и гемиите ти потъват меко казано. Това се случва и на най-големите актьори. Ако някой каже, че е постоянно търсен, би излъгал. Единици са хората в България, на които телефонът им не млъква.

Какво искаш да ти се случи?

Работохолик съм. В НАТФИЗ са ме научили да работя от сутрин до вечер и когато това не ми се случва в живота, се побърквам. Увредиха ме в тази академия. Преди нея си бях нормален човек. Излизах си с приятели. Не ми беше гузно. Сега като излизам с приятели си мисля само, че не правя нещо полезно, че не се развивам професионално. Неприятно е. От друга страна е изключително възпитателно. Искам да ме впрегнат на 15 места и да се разкъсам. Да нямам време да мисля за простотии. Когато си свободен идват всичките човешки пороци – цигари, алкохол, жени, хазарт. Всеки познава такъв човек, който се е отказал да го живее този живот. И аз го разбирам. Той понякога си е за отказване. Но това е и смелостта – да продължиш. Бягството винаги е най-лесното. Истината е, че с тази професия много често трябва да разчиташ на други. Аз не искам. Искам да създам нещо свое и да разчитам на него, а не да чакам някой да ме повика, да се сети за мен. Може и така, но е мъчително.

Кога да те гледаме?

През май "Братята" ще се играе в Сатиричния театър на 11 и 28 май, а на 15 май е "Самотният е никой в живота" в Славянска беседа.