На 20 януари в Студио 5 оживя романът „Алкохол” със сценичната адаптация на Цветелина Стоянова – Цвъ. Спектакълът е разходката из отделни фрагменти от автобиографичната книга на Калин Терзийски и Деяна Драгоева. Главни действащи лица са самите Цветелина Стоянова – Цвъ, Калин и неговия брат Светослав Терзийски (видеоучастие). Внушението се подсилва от мултимедията, която се прожектира на няколко екрана. На 27 януари от 19 часа в Студио 5 ще можем да гледаме отново премиерно спектакъла. Броени часове преди представлението Калин Терзийски отговори на въпросите ни:
Кое те изкуши да адаптираш литературният текст на романа „Алкохол” за сцена?
Изкуши ме моята любов към визуалните изкуства. Може да звучи малко превзето, но е така.
И сценичните...
Не, сценичните не. Аз имам силно изпъкнала глава в задната част. Този, който разбира нещо от френология или от мозъци ще се досети, че в задния, в тилния дял на мозъка, се намират зрителните центрове. Аз имам изключително силно развита зрителна памет и зрително възприемане на света. Т.е. възприемам света повече през очите и като художник. И искам всичко да видя. Когато чета книга си представям картини. Представям си автора. Аз не мога да чета книга без да съм виждал снимка или портрет на автора. Искам да виждам картините. Иначе думите ми звучат като ужасна абстракция. И си представих как може да се получи представлението. Методът на Цвъ е чрез една много последователна визуализация. Без да илюстрира буквално, тя показва много добре нещата по начин, по който аз не очаквам.
Кое в крайна сметка е определящото за да се получи един добър театрален продукт?
Еее, ако знаех кое е определящото, за да се получи, щях да съм един водещ драматург. За да стане добре всяко произведение на изкуството е изключително важно, този който го прави не толкова да е умел, а да е искрен и уверен, че прави нещо голямо. Който тръгва с тази цел мисля, че ще успее. Трябва да има и талант и да е много упорит.
Кои са въпросите, които те вълнуват в този спектакъл?
Разглеждам винаги и донякъде нещата като психиатър. Знам, че у всеки има дълбоки и обикновено несъзнавани от него лични мотиви. Когато някой драматизира едно произведение се идентифицира с героя, с някой от героите, и с автора по някакъв начин, който е назависим от автора. Според мен Цвъ е видяла самотния творец в романа. Един самотен и отхвърлен творец. Отхвърлян непрекъснато от обществото, който въпреки всичко се бори. И затова спектакълът завършва с един изключително напорист финал, достигащ до кресчендо писък.
ТВОРЧЕСТВО. ТВОРЧЕСТВО. ТВОРЧЕСТВО. ТОВА МОЖЕ ДА НИ СПАСИ. Аз не бях наблягал толкова много точно на тази линия – за самотния творец, който се спасява чрез творчеството си.
Прави ли някаква специална подготовка за ролята си в този спектакъл?
Имам малък опит като актьор преди това. Участвал съм в няколко комедийни предавания и във филма „Мила от Марс” с малка роля. Подготовката ми беше много кратка. Тя беше и дълга, в главата ми. Чисто формалната подготовка беше четири репетиции и нито една, която да осъществим до края. Така че беше предимно импровизация, защото пространството, в което играем не е театър, а е клуб, в който влизат хора и не могат да се провеждат репетиции като хората. Но мисля, че се справихме с минимум репетиции. Т.е. нито една цяла, издържана театрално репетиция. Мина доста гладко. Може би се дължи на моето успокоително хапче, което изпих преди представлението.
Лесно ли е да играеш себе си след като вече си превъзмогнал пороците си? Усети ли някаква съпротива?
Аз нямах проблем да играя и себе си от онова време. Макар че нямам биологична памет за онова време. В края на краищата човек е такъв какъвто е в момента. Всичките атоми в един човек се сменят за сравнително кратко време. На атомно ниво аз съм абсолютно нов човек. Не мога да знам какъв съм бил преди 3 или 5 години. Ние решихме въобще да не играя човека от онова време. В спектакъла аз играех себе си сега. Един писател, който пише за себе си в миналото. Затова стоях съвсем естествено на сцената и изпълнявах само някои от задачите, които ми бяха поставени, без да се опитвам да играя някой друг.
Считаш ли, че си се преборил с миналото си?
Аз съм се преборил с моето минало, защото не се опитвам да се боря с него. Ако се опитвам да се преборя с него никога нямаше да успея. Т.е. казах някакъв оксимирон. Аз нямам с какво да се боря. Миналото си е минало. Но съм се преборил с глупавия детински срам, който изпитват повечето хора от неща, които са направили. Всичко, което направи човек е негово богатство. Стига той да е достатъчно умен да го използва като богатство. Спомените са богатство за тоя, който може да ги използва като богатство и са бич, за този който ги използва като бич. Аз използвам моите истории като мое лично и най-голямо богатство. Даже печеля пари от тях.
Кое може отново да те върне към стария начин на живот? Как устояваш на изкушенията?
Аз нямам изкушения. Всъщност човек има нужда от наркотици, когато нещо твърде силно не му е наред в живота. И то в смисъл на живота, не на обкръжаващите го обстоятелства, а не е наред в интимния му живот – вътре в мислите и чувствата му и в съзнанието му. Осъзнатият човек, дори и да го режат на парчета, някак си е наред със себе си и това не е особено важно за него. Въпросът е да стигнеш до някаква по-висока степен на осъзнатост и оттам нататък вече няма от какво да те е страх, че можеш да се изкушиш. Най-малкото, всеки наркотик, всяко замъгляващо вещество или действие, е заместител на хубавото живеене. Освен това те разболява по някакъв начин. Така, че човек не може да се изкуши да се чувства по-зле и да се чувства болен.
Изкуството действа терапевтично. Написването на книгата помогна ли ти по някакъв начин?
Написването на книгата започна 6 месеца, след като аз се бях откъснал от наркотичното опиянение. По това време имах нужда от подреждане на мислите, от систематизиране, от осмисляне и от осъзнаване на всичко. А това става най-добре чрез писане. Аз винаги съм препоръчвал на всички, които искат да осъзнаят себе си и живота си да го описват. След това имат възможност да го прочетат и да започнат да мислят интензивно и много по-добре отколкото ако просто само мислят. Но естествено много по-силен беше мотивът ми, моторът, поривът ми да пиша. Аз не съм станал писател преди 3 години. Просто идеята, че съм съчетал такива неща – поет, писател, психиатър и алкохолик, да не напиша всичко това е все едно да видиш място, където има парчета самородно злато да ги подритнеш и да не направиш нищо.
Коя е най-стойностната награда, която си получавал?
Още не съм я получил. Очаквам някакво човешко признание, което още не мога да опиша съвсем точно. Най-голямото засега бяха няколко благодарности от хора, които съм получил, на които книгата им е повлияла така, че ги е възродила. Може би десетина човека са се обърнали към мен с такава благодарност. Това е най-голямата награда. В това има все пак някаква суета, а аз искам да получа признание от себе си. Такова нещо още не съм постигнал и не знам дали скоро ще успея. Да усетя, че наистина съм направил и постигнал нещо голямо и съществено. Това не знам как се постига все още. Смешно е да чакаш признание от Бог. Това звучи богохулно. Да получа признание от себе си и да се успокоя. Това е не само награда. Това е стремеж за човека, който иска да се успокои и да постигне хармония. Да не бъде непрекъснато един измъчен човек, който не е доволен от себе си. Това не е християнско.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.