Поезия, вдъхновена от жените

Аз "бягам" от случая, защото ми е жал за Дебелянов, а Вие отново ме върнахте на темата... Въпреки това, прочетох всичко отначало до край - винаги ценя чуждия труд. Що се отнася до съвпадението на датите, то е така - "един умира, друг се ражда".... А относно празника - нямах личен повод да празнувам, но денят ми беше приятен. Благодаря за неизменното внимание. отговор Сигнализирай

Ето и подробности около тази история с писмата, а и с другите му увлечения....Димчо Дебелянов и Мария се запознават в София. Тя е ученичка - хубава, черноока, със загадъчен поглед и звънлив глас. Баща й е разсилен, а тяхната мъничка къщурка се белее над изровените стръмнини вдясно от Военното училище. Младите се срещат често и тайно от нейните родители. Точно вечерта срещу Възкресение Мария не отива с тях на черква, а чака Димчо притулена зад голямата акация в дъното на двора. Влюбените се отдават на нежни ласки и унесени в чувствата си, не чуват заглъхващия звън на камбаните. Гласовете на родителите й, които се връщат от черква, изненадват и двамата. Димчо и Мария се сбогуват набързо и той хуква. В тъмното не вижда зеещата зад оградата яма и пада в нея. Изкълчва лошо крака си, но успява да се измъкне. Трудно се добира до хотелКонкордия", където няколко дни лежи с превързан крак. Той не споменава нищо пред Мария. Връзката между двамата продължава и поетът е все по-увлечен по красивата девойка. Скоро обаче тя завършва училище и заминава учителка в романтичното тогава село Козлодуй.Километрите не могат да охладят чувствата му към нея. Три години те си разменят писма, а сестрата на Дебелянов по-късно разказва:Той по цели часове ми говореше за нея. И й посвети много от стихотворенията си. Изведнъж от цялата тази идилия избухва катастрофа. Поетът получава поредното писмо от Мария, но девойката е направила фатална грешка. Тя пише не само на него, но и на друг момък, и е объркала пликовете с адресите. Така Димчо получава посланието до съперника, за съществуването на който дори не подозира. Писмото е придружено и с нейна фотография. Поетът преживява страшна мъка. Неговите илюзии са разбити, истинските си чувства той не споделя с приятели, но излива върху белия лист. Така се раждат някои от неповторимите елегии на Димчо.Скоро писмата между двамата секват. Младият мъж е нещастен, но непреклонен, докато идва страшната вест. Мария се разболява от туберкулоза. Ужасен, той забравя обидата, прощава всичко и хуква към любимата девойка. Дълго стои край леглото й, целува ръцете й, а после с часове броди сам из града, като не може да забрави тъжния й поглед. Мария умира съвсем млада, а сестра й разказва, че намерила из книгите й писмо от Димчо:Съжалявам, че не останах по-дълго при теб. Повече трябваше да те държа до себе си, повече, повече да те целувам" Така за първи път смъртта му отнема любимата жена. Но той не знае, че тя ще продължи да го преследва.Другата фатална любов на Димчо е Елена Петрунова. И тя е ученичка, когато се запознават през пролетта на 1911 година. През есента е застреляна. Двамата са съседи. Димчо живее в стая под техния етаж на ъгъла на ул.Граф Игнатиев" иПатриарх Евтимий в столицата. Приятелят му Константин Константинов разказва:Елена го привличаше неудържимо.В началото той й помага да подготвя домашните си по литература. Така между уроците започва страстната им връзка. Младите се виждат, когато бащата на Елена, офицер от запаса, не си е вкъщи, или се разхождат по Цариградско шосе. Димчо й рецитира новите си стихове. Вечерта на фаталния изстрел той е в квартирата. Гърмът от пистолета проехтява из цялата къща и поетът разбира, че се е случило нещастие. Изтичва до жилището на Елена. Но твърде късно. Девойката вече е издъхнала. Поетът хуква навън и почти в несвяст върви по Цариградско шосе и другите техни любими места из града. В следващите дни не е на себе си. После дълго повтаря пред приятелите си:Умря една светица". Из София се говори, че бащата не бил добре психически и затова застрелял дъщеря си.След като е загубил две жени, които е обичал Димчо е потиснат и разстроен. Последната му любов е с учителката Лалка Ганчева. Тя не умира, но него го застрелват на фронта. Точно пред нея той споделя най-мрачните си настроения.. Лалка е изключително красива, със загадъчни очи, весела и остроумна. Двамата карат Коледа в Ихтиман с Гьончо Белев и жена му, приятели на Димчо. Денем той поправя един превод на Молиер за Всемирна библиотека на Александър Паскалев, а вечер двете двойки обикалят няколкото ресторантчета. Из малкото градче плъзват пикантни измислици за това какво се разиграва в къщата на Гьончо. Дори една вечер местни клюкари взимат стълба и се качват до прозорците да надничат. На другата сутрин двамата с Лалка си тръгват. На гарата, преди да се разделят, Димчо я нарича шеговитомоята годеница". Малко след това казва на случайно срещнат познат от в.Вечерна поща", че се е сгодил, но сватбата ще е след 10 години. На другия ден вестникът пуска обява: Лалка Ганчева, учителка, и Димчо Дебелянов - сгодени. Това идва като гръм от ясно небе за девойката, която трябва да дава обяснения пред родителите си. Димчо заминава за фронта. Оттам пише на Лалка: Тук вече човек може и сам да се застреля. Той не знае, че този път смъртта е избрала него. След три месеца, на 2 октомври 1916 г., е убит при Демирхисар.Точно на моята рожденна дата....Весел празник Трифон Зарезан !!!! отговор Сигнализирай

Препрочитайки Дебелянов откривам, че с днешна дата сме много далеч от него, или той е далеч от нас - не ни е присъща тази романтика и неутешима печал, тези копнения са неясни и неразбираеми за нашия свят...Кокото и да съм го харесвал в юношеството, сега не мога да споделя това си чувство.Безспорно има твърдо две от творбите му, които и до днес са все така прекрасни - "Да се завърнеш в бащината къща" и "Аз искам да те помня все така".Струва ми се, а и то се вижда от резултатите на учениците -Дебелянов е почти неразбираем за тях.....неприсъщ с поезията си за техния свят...Дебелянов е почти неразбираем за тях.....неприсъщ с поезията си за техния свят...Аз искам да те помня все така: бездомна, безнадеждна и унила, в ръка ми вплела пламнала ръка и до сърце ми скръбен лик склонила. Градът далече тръпне в мътен дим, край нас, на хълма, тръпнат дървесата и любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим."В зори ще тръгна, ти в зори дойди и донеси ми своя взор прощален - да го припомня верен и печален в часа, когато Тя ще победи!" О, Морна, Морна, в буря скършен злак, укрий молбите, вярвай - пролетта ни недосънуван сън не ще остане и ти при мене ще се върнеш пак!А все по-страшно пада нощ над нас, чертаят мрежи прилепите в мрака, утеха сетна твойта немощ чака, а в свойта вяра сам не вярвам аз. И ти отпущаш пламнала ръка и тръгваш, поглед в тъмнината впила, изгубила дори за сълзи сила. - Аз искам да те помня все така...Тази любовна елегия на Дебелянов е посветена е на рано загиналата от туберкулоза учителка Мара Василева.Ето още едно стихче, посветено на жена отново с тази типичната за Дебелянов стилистика неутешимост, мечтание и непостижимост към любимата: Малинен дъх разпръскват твойте устни,о, сладък дъх на майските цветя!И преблажен е, който пръв откъснеот тях малината на любовта! Кокичета страните ти покриват,посипани с брилянтена роса...Ах! Кой щастливец нощем ще обвиваткъдриците на твоята коса!...Нямам колебание Да се завърнеш в бащината къща и до днес ме вълнува...Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни. Кат бреме хвърлил черната умора, що безутешни дни ти завещаха - ти с плахи стъпки да събудиш в двора пред гостенин очакван радост плаха.Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо... Смирено влязъл в стаята позната, последна твоя пристан и заслона, да шъпнеш тихи думи в тишината, впил морен поглед в старата икона: аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина...О, скрити вопли на печелен странник, напразно спомнил майка и родина! отговор Сигнализирай