"Български психар" - поздрав към американския му колега

Мрачен, забавен, пестелив. Дебютният роман на Андрей Велков "Български психар" описва възхода и падението на няколко обикновени момчета, вдъхновени от идеята да живеят нормално в България. Доколко това се оказва мисия невъзможна и всичко ли написано в книгата е художествена измислица, разказва авторът пред Dnes.bg.
 
Книгата е твой дебют. Колко време ти отне да я напишеш?

Написах романа за три месеца. Започнах август миналата година и приключих с него ноември. Той всъщност сам се пишеше. Идеята беше в главата ми от доста отдавна и просто му дойде времето. След това стана лесно - показах го в издателството и беше одобрен.

Ти от четящите ли си или от пишещите? Четеш ли съвременна българска литература?

И от четящите. Да, интересувам се и от съвременна българска проза. В момента съм се заел с „На Изток от Запада“ на Мирослав Пенков. Много е добър. Преди това четох „Крака на костенурка“ на Николай Грозни - за един пич, който е музикант, учи в Бъркли и в един момент зарязва всичко и става будистки монах. Не е лоша книгата. „Възвишение” на Милен Русков ми хареса много.
 
В твоя роман сравняваш София с Мордор, а може ли да се каже, че главният ти герой Петър е Фродо – нещо като самозабравил се властелин на пръстените, особено към финала?

Не е лоша аналогията, но определено героят ми не е Фродо. Единствената аналогия с романа на Толкин е Мордор.
 
Във визитката на книгата пише разни рецензии от „Перник кроникъл“ или нещо такова. Нямаш май добро мнение за критиката.

Някои ваши копипейст колеги не успяха да уловят хумора в тези рецензии, така че се появиха странни техни интерпретации. А иначе, да - не вярвам особено много в критиката. Смятам, че тя е излишна, защото всеки човек възприема една книга индивидуално. Някога съм кандидатствал с литература, но не одобрявам изречения от сорта на: „Вълкадиновото мълчание е ексцесно присъствие спрямо трансцедентността на социалното“, това е цитат от алманах по литература за 10-и клас. Иначе трябва да има някакъв коректив, защото без него нещата могат да тръгнат по грешен път. Но не трябва и да се предозира с критиката особено когато тя се опитва да пресъздава самото творчество, интерпретирайки го погрешно. Убеден съм, че изкуството трябва да създава вкуса, а критиката само да насочва.
 
А нужни ли са сравнения от сорта на „балканският вариант на „Трейнспотинг“ или българската версия на „Бригада“...

Това по-скоро дава насока, чрез която човек да се ориентира какво му предстои да прочете. По-добре звучи, отколкото ако пишеше : „История за нравствените дилеми на столичен младеж, който има известни социални проблеми и му предстои избор...”
 
В един момент романът става много жесток. Защо отряза главата на жената?

Много хора ме питаха. Обясних им – това е поздрав на българския психар към американския. Няма логика. Беше сцена, която се появи в съзнанието ми и я написах.
 
Много млади автори се изкушават да пишат теми, които са или политически коректни, или каквото и да било само за да се харесат на другите.

Бягам от този модел – какво се харесва. Мога да пиша сложни изречения от по две страници, но се опитах да пресътворя света през очите на момчето, което си представих. Влязох му под кожата.
 
Ти ли влезе в неговата или то в твоята? Ясно е, че всеки автор по някакъв начин се себеизразява, но при теб каква е дозата на личен опит?

Петър е алтернативна моя версия, ако бях тръгнал по други пътеки някога. Представих си какво би станало с мен „ако“. Всички момчета от книгата са някакви събирателни образи от мои приятели. Има и доста мои хора, които се разпознават по някакъв начин с описаните в романа персонажи. Много ми е забавно да следя как някои от тях се възприемат. Те виждат конкретни квартали, случки, заведения, но нещата в повечето случаи са различни от случилото се.
 
Симпатичното при твоя герой е, че той не е като подземните босове, за които сме чували – не обича лукса, а свободата, предпочита Смокиня пред Слънчев бряг, Билката пред Биад и метъл пред чалга. Ти самият би ли симпатизирал на такъв бос и би ли му простил всичко?

Няма какво да му прощавам. Тук става въпрос за това, че ако пичовете бяха станали такива, пак щяха да са по-готини от добре познатите ни мутри. Това е идеята. Ще ходят да си трещят в същите заведения, в които са се наливали по принцип. Аз съм познавал такива хора, но тук, повтарям, става въпрос за художествена литература. Разглеждам пътеките на многовариантното бъдеще ...или минало.
 
Искаш ли романът ти да се екранизира и ако да – кой да бъде неговият режисьор?

Искам да се филмира, да. Смятам, че ще се получи много добър филм или сериал. Веднага ми хрумва, че Валери Милев би бил идеалният режисьор за филма по книгата. Или Виктор Божинов. Имам някаква бегла представа за отношението писател-кино от книгата „Умират глупаците“ на Марио Пузо иначе.

Гледаш ли съвременни български филми?

Да, сещам се за  „Писмо до Америка“. Това води ли се съвременно кино?
 
Да речем, че оттам започва.

Да, харесах и „Стъпки в пясъка“, „Кецове“. Имаше един филм на Ивайло Христов - „Приятелите ми ме наричат чичо”, много добър. Кефи ме, че се снимат филми. Имаше време, в което това не се случваше.
 
Едно момиче на премиерата на книгата ти е казало, че иска този роман да се изучава в училище. Ти критикуваш почти всяка система.

Системата има доста големи проблеми и аз ги посочвам. Те децата си четат, няма нужда книгата да влиза в учебния материал.
 
Следващият сюжет в главата ти...

Той се пише, още преди да знам, че ще издадат книгата ми. Свързан е с Психара, но няма да влизам в детайли...
 
Книгата ти има три финала. Кой е твоят любим?

И трите. Един мой приятел, на когото му се роди дъщеричка съвсем скоро, докато четял моята книга, каза, че тя, дъщеря му, е четвъртият финал на книгата и той най-много му допада.

Стигнахме до приятелите, какво ти казаха те за книгата?

Харесала им е. Някои споделиха, че доста си приличам с главния герой. Отрекох.
 
Доста си запознат с това как действа системата в България.

Да, така е, но още един път искам да подчертая, че става дума за художествена литература.
 
И моментът с казармата – не те ли вдъхнови нещо от личния ти опит, когато си бил „млад и зелен“...

Акцент на зелен? Не, твърдо, подчертавам, че всичко е художествена измислица. Аз съм просто разказвач на истории.