Андрей Макин: Буш е човек от миналото

Обръщате гръб на вашето минало, последствията могат да са необратими. Това заяви световноизвестният френски писател от руски произход Андрей Макин в специално интервю за РФИ-България, признавайки, че играта на политически блокове е отдалечила страната ни от европейската матрица.

Андрей Макин е роден в Сибир през 1957 г. Завършва висше образование в Москва, преподава философия в Новгород, сътрудничи на литературни списания, има неприятности с режима на Брежнев. По време на перестройката емигрира, защото бизнесът според него убива всяко литературно творчество. Пристига в Париж през 1987 г. и започва да пише на френски, “за да не бъде преследван от твърде близките сенки на Чехов, Толстой или Достоевски”. Изпраща ръкописите си на различни издатели, като ги представя за “преводи от руски”, за да събуди по-голям интерес, но получава оскърбителни откази. Макин не отстъпва, многократно променя името си, заглавията, пренаписва първите страници, продължава неотменно да изпраща своите текстове. През 1990 г. успява да публикува първия си роман “Дъщеря на един герой на Съветския съюз”. Признанието на публиката и на критиката идва с четвъртия му роман “Френското завещание” (1995), за който му присъждат наградите “Гонкур”, “Медиси” и “Гонкур на учениците”. Цялото творчество на Макин е написано на френски език. Романите му са преведени на над трийсет езика. На българския читател е познат с романа “Музиката на един живот” и “Жената, която чакаше”.

“Френското завещание”, шедьовърът на Макин, донесъл му и наградата Гонкур, е автобиографичен роман, възхвала на френската цивилизация и призоваване на едно изпълнено с емоции минало. В него Макин разказва за живота на своята бабушка Шарлот Льомоние, родена в Париж в началото на века, която се оказва изгубена в руската степ, омъжена за народен съдия в сталинската империя. Нейните спомени от Франция са истинска мина от невероятни съкровища за малчугана: менюто на банкета в чест на руските владетели при пристигането им в Шербург, дендита и принцеси от “Шосе-д’Антен”, Марсел Пруст, който играе тенис на булевард “Бино”! Уви, чудесата на тази “френска Атлантида” с годините са помрачени от други разкрития: семейни рани, майчини тайни, завещани от Берия кошмари, сатрапът Сталин с харем от изнасилени жени. Руснак или французин, на кой завет трябва да остане верен? – пита се разказвачът, избрал езика на насладата и мъката, който го е приспивал от най-ранното му детство.

Андрей Макин, един малко провокативен въпрос - кой сте вие? Френски писател от руски произход, руснак, пишещ на френски? Или пример за двойна литературна идентичност?

Мисля, че формулирахте всичко с този въпрос. Обичам такива въпроси, това е един наистина философски въпрос. Човек, който пише на даден език, принадлежи на този език. За мен това е повече от ясно. Аз несъмнено принадлежа на френския език и френската култура. Но привнасям в този език моята руска, или ако щете, славянска чувствителност. Както и моят исторически опит за Русия, каквато я познавам, в продължение на тези 30 години, прекарани в Русия. И то в съветска Русия.

Но откъде дойде у вас поривът да пишете на друг език, в случая на френски? Защо изоставихте езика на Пушкин, за да пропишете на езика на Молиер?

Не съм наистина изоставил този език, защото знаете, че руската и френската култура са доста свързани. И, може би знаете, че Пушкин е започнал да пише на френски, неговите първи театрални опити са писани направо на френски. Някога вкъщи са си говорели на френски, целият руски елит и даже едни по-широки слоеве са говорели френски, на този език са говорели в лицеите и колежите. Така че в моя опит няма нищо невероятно. Невероятно е може би за съветска Русия, но за Русия като цяло моят опит е доста банален.

В едно ваше телевизионно интервю, дадено навремето за Бернар Пиво, когато спечелихте наградата “Гонкур”, казахте, че френският е бил един вид диалектът на вашето семейство в Съветска Русия?

Да, точно така. Говорехме френски, но противно на това, което се смята, такъв беше случаят в много руски семейства. Защото немалко французи бяха решили да се установят в Русия. Преди революцията Русия е била една доста богата страна. Не искам да кажа, че всички са били богати, имало е селяни, живеещи в крайна нищета. Но все пак това е била страна, привличаща чужденците, в това число и французите, с огромните си възможности. Това е била страна, в която един младеж или едно младо момиче, дошли от Париж, са могли да влязат в контакт с различни цивилизации. Да отидат на юг, да видят целия “руски изток”, тоест Централна Азия и Кавказ, да отидат в Далечния Изток, тоест почти на прага на Япония или Китай, или да отидат още по-нагоре, към Скандинавия. Тоест самата Русия обединява много и различни култури, Изтока и Запада. Пътуването е било нещо много вълнуващо за младите чужденци, идващи в Русия. Включително и за Шарлот...

Тоест историята на вашия роман “Френското завещание”, на вашата бабушка Шарлот Льомоние, която идва в Русия и никога не си тръгва от тази страна, е съвсем реална?

Вижте, тя отгатва много неща. Обичам термина “отгатване” повече от термини като “въображение” или “измислица”. В “отгатването” присъства някакъв интуитивизм. А интуицията е нещо, което не се обяснява, което не дава обяснение за своите пътища, но в което се съдържа истината. Тази жена можеше да бъде само това. Аз просто отгатнах живота й. Може да се приеме, че това е историята на моята баба. Но за да се разбере всичко това трябва да се прочетат и два други мои романа след “Френското завещание” – “Реквием за изтока” и “Земята и небето на Жак Дорм”, които образуват трилогия. Тук аз показвам произхода на моето “френско призвание” и на моя биографичен път.

По какъв начин опитът от тоталитаризма и съветското минало, на който и ние сме съпричастни в познаваме в България, присъства в романите ви? Долавя се нещо особено в персонажите ви – те не са нито герои, нито анти-герои....

Те са скромни герои. В този смисъл, че не са отличени с почести или накичени с медали, каквото се раздаваха на куп, предполагам също и в България. Моите персонажи са герои, на които животът е позволил да проявят своята човечност, своята съпричастност към другия. За мен това е най-големият героизъм, за който не е необходимо човек да крещи с пълно гърло или пък да се тупа по гърдите, че е хуманист. Интересуват ме такъв тип мъже и жени. Как човек може да остане скромен, бидейки героичен по своята съдба? Вие споменахте за тоталитарния опит... Да, ние живяхме в понякога жестоки условия. В същото време привидно всичко си е на мястото, намираме се и в приятни зали с 50 или 100 души. Как човек да се пробуди в тези условия? Трудно. Ще ви дам като пример един пожар. Тогава човек се пробужда. Виждате страхливци, но и смели хора. Виждате човек, готов да жертва живота си, за да спаси друг човек. Единствено в екстремни условия се разкрива човечността на човешката личност. Много е лесно да си хуманист и да подписваш разни петиции за правата на човека и т.н. да казваш: “Вижте какво се случва в Африка”. Но кой наистина се включва в някаква дългосрочна акция в Африка? Или подпомага инвалидите? Кой наистина подпомага нуждаещите се възрастни хора, каквито има в България, каквито има, разбира се, в днешна Русия и които преживяват почти с нищо? Това е едно цяло жертвано поколение. Бихме могли да ги оплакваме. Но един романист има привилегията да може да пренесе тези проблеми на вниманието на една много по-широка публика. И в крайна сметка да ю разбунтува срещу несправедливостта.

Какви са впечатленията ви от България? Вече направихте някои съпоставки от общото минало?

За момента, впечатленията ми са твърде бегли. Хората по улиците са много симпатични, облечени са скромно. Все още има хора, които говорят руски, което ме развълнува много. Дори млади хора, срещнах се с такива, които сами са започнали да го учат. Това наистина ме развълнува. Но същевременно, както знаете, в България има рязък обрат, почти на сто градуса, във вашата политика. Сега вие сте про-американски ориентирани. Което не е грешка, но обръщате гръб на вашето минало. А последствията от всичко това са доста непредвидими.

България обаче е вече част и от Европейския съюз, как гледате на това?

Да, но географски вие сте част от него. В случая няма никакво обръщане. Вие сте европейци. Родени сте европейци. Просто геополитическата игра на блокове ви отдалечи от тази европейска матрица, към която принадлежите още от римско време. Историята на траките е добре позната. Във всичко това за мен няма нищо ново – връзката ви с Гърция, с Византия и т.н е напълно ясна. Но това, че се превръщате във васал и се подчинявате на САЩ, е нещо съвършено различно. В този случай сменяте идентичността си. И лично аз, при все че ви желая всичкото добро, което заслужавате, се питам дали това няма да е доста фатално за една малка страна като България.

Навлязохме в голямата политика. Говорите за САЩ, но и Русия е източник на доста страхове за европейските държави? Нима някои изявления на президента Путин не ни връщат във времето на Студената война?

Не. Това, което трябва да се разбере е, че става дума за игра, която забавлява политиците. Зад тези игри не се крие никаква реалност, нито геостратегическа, нито човешка. Европа успя да създаде пространство, в което вече не се водят войни, където войната е невъзможна. Това е чудесно. Гласувам с две ръце за европейската мечта. Но проблемът е, че президентът Буш не може да съществува днес, освен в тази доста инфантилна игра на подпалвач. Драсвам една малка клечка в Полша, за да видя какво ще се случи, после в България...Това не води до нищо. За мен Буш е човек от миналото. Той все още се забавлява от тези малки геостратегически игри, забравяйки, както с право казваше Жак Ширак, че къщата гори. Нашият дом гори. Ние, цялото човечество, е изправено пред толкова тежки проблеми, че да се забавляваме с това как малко да дразним Путин, после са очакваме ответната реакция на Путин - това е инфантилно. Наистина е инфантилно. Ако Путин се впусне в тази игра, ще изгуби цялото ми уважение. Мисля, че има достатъчно здрав разум, за де не се включи в малките игри на Буш, които, казах ви, са толкова остарели и водят към миналото. Струва ми се идиотско да се разпалват пламъчета из Източна Европа, когато виждаме всички проблеми, които поставят замърсяването, климатичното затопляне, загиването на горите, пренаселеността.А също и излизането на Китай на преден план на международната сцена. Наскоро говорих с един икономист, който ми каза: “Ако утре китаецът започне да живее, както живее французинът, няма да остане и капка петрол”. А кой, кажете ми, може да даде аргумент защо китаецът да не живее като французин? Той иска да живее като вас, като мен, нали така? И ако утре всеки китаец, всяко китайско семейство има кола, изобщо няма да остане петрол. Ето защо твърдя, че сме изправени пред крайно тежки проблеми от жизнено значение. От почти космическо, планетарно значение. А нашите политици играят играта на Студената война, която е напълно отминала. Преди 60 г. това имаше някакъв смисъл, защото имаше два политически блока. А сега? Живеем на една и съща планета, имаме почти еднакви проблеми.
Русия позволи на 15 страни да напуснат нейния лагер, без да прави война. Единственото черно петно си остава Чечения. Да, така е, това е ужасно, жестоко и т.н. Аз съм много критичен към тази война. Но в същото време 15 държави се отделиха, без да се пролее и капка кръв. Спомнете си колониалните войни, водени от Великобритания и Франция. Това са кръвопролития, продължили с години. Алжир, Виетнам, Индокитай. Африка с рана като Белгийско Конго. Така че може би следва да отдадем дължимото на тази Русия, която е пълен хаос в политическо отношение, понякога дори е алогична, тук споделям вашето отношение, но руската демокрация е още инфантилна.

Дали тя въобще съществува? Може ли да се говори за “руска демокрация”?

Да, това е демократичен опит... Вижте, съществува многопартийна система. Да, тя съществува.

А свободата на пресата? Има ли я в Русия?

Свободата на пресата ли? Ако утре искате да публикувате статия срещу Путин, няма да ви пратят в ГУЛАГ !!! Знам толкова издания, които всекидневно публикуват крайно критични статии за Путин. Вижте например изданието, което се нарича “Час Пик”. Чакайте, там има карикатури срещу Путин, има статии срещу Путин, срещу правосъдието, от което наистина има какво да се желае в Русия. Има толкова критични материали, че вие не можете да ми кажете, че има връщате към времето на Брежнев !

А връщането на съветския химн? Знак за какво е това?

Това са някои символи. Просто някои символи. Но не забравяйте, че под химна на Съветския съюз Русия даде 25 млн. жертви. 25 млн. души! За вас това може и да е някаква булевардна песничка, но за нас, извинявайте, под този химн нашите бащи и дядовци са си рискували кожата. Ето защо за нас това е нещо повече от някаква си музика. Аз може и да съжалявам за това. Може и да е твърде скоро, но не бива да се правят големи изводи. Това е смешно. Когато знаем, че всекидневно американците са отговорни за стотици жертви в Ирак, да се говори за този музикален феномен няма смисъл. Какво означава този химн? Не бива да му обръщаме такова внимание, когато американците избиват иракчани. Няма друга дума. Нека назоваваме нещата с истинските им имена. Защо американците са в Ирак? Ами заради петрола. Мисля, че на този свят не е останал нито един кретен, който да ви каже, че американците са в Ирак заради демокрацията. Хайде де! Много добре знаем, че те са там заради петрола. Заради пари!

Слушам ви и си мисля, че в основата на вашите идеи е залегнало нещо твърде руско, твърде гигантско...Често цитирате Рилке, че “Русия е толкова велика, че навсякъде усещаш Бога”...

Но добавям, че там навсякъде е и дяволът....

Като че ли липсва само свободата в нейното класическо за Европа разбиране?

Знаете ли, просто трябва да се върнем към историята. Демократичната история на Русия е на 20 г. Това е нищо. Освен това, преброим ли годините на Горбачов и Елцин, които бяха доста деструктивни, има над какво да се замислим. Да проявим разбиране – това беше време на демонтаж. Не искам да хвърлям камък нито по Горбачов, нито по Елцин, но те демонтираха системата. Тоест те разрушаваха, но трябваше да се мине през това. Така че конструктивният етап е твърде кратък, може би някъде около 10 г. А демократичната история на франция е вече два века. Не можете да искате от едно дете на улицата да тича като някой голям шампион. Франция и Великобритания са големи и стари демокрации, с висоти, но и със спадове, с напредък, но и с връщане назад. В историческия опит на Франция присъства и Петен, Третата република. А каква свобода и демокрация е имало по време на Третата република, когато министърът на информацията е събирал журналистите и им е казвал: “Ти ще напишеш това за посещението на президента, ти останалото и т.н.” Разбира се, аз не критикувам Франция. Това е страна, която се бори за демокрацията всеки ден.

И все пак вие превръщате това минало в свобода? Искам да кажа, че Утопията е литературен пренос във вашите романи?

Вижте, това минало вече не интересува никого. И в същото време то е едно впечатляващо минало, защото отидохме твърде далеч. Наистина отидохме твърде далеч, отвъд пределите на човечното и безчовечното. Тъкмо това е интересно. Този груб и понякога див капитализъм, който сега се установи в Русия, ме интересува далеч по-малко. Защото го познаваме. Виждали сме го в Чикаго, в Париж, в колониите. В общи линии знаем същината на тази капиталистическа система. Но да се тръгне от една мечта, тази за равенството и братството, и в крайна сметка да се стигне до концентрационните лагери и сталинизма, това е невероятен сюжет за един писател. Как е възможна подобна битка вътре в нашия череп? Как подобни крайности могат да се съвместят в нашето човешко сърце? Това е проблематика, достойна за Достоевски.

Вашите творби обаче са преведени на близо 40 езика, но не и на руски. Какво е обяснението?

Преведени са на руски, но лошо. Преводът не е никак добър. Но и това ще стане. Не бързам. Чаках български превод 12 г. Вие сте едни от последните, които ме преведохте, мои славянски братя.

И на края разбирам, че няма да ви отмине изкушението на екранизацията и на киното. Към вас проявява интерес дори Джон Малкович?

Да, и това ще стане, но още не съм в течение. Тоест съм, но ще стане по-нататък. Има интерес за екранизация на много от романите ми – към “Френското завещание”, към “Музиката на един живот”, също и към “Жената, която чакаше”. Джон Малкович прояви интерес към “Престъплението на Олга Арбелина”, дори работи, пише нещо. Но става дума за пари. Не трябва да забравяме това. Говорихме за демокрацията, но, уви, в тези общества, единствен господар са парите.