Към един донякъде забравен занаят – грънчарството, ни отвежда романът "Глина" – дебют за Виктория Бешлийска, която ни връща към миналото, за да го изведе в настоящето. Историята е пропита от стари, забравени думи, обичаи, вярвания, част от предците ни, затова и от нас. Любопитството й към отминалите времена не е случайно, а появата на романа – също. Преди него Виктория се залавя да дълбае из българските думи в блога "По дирите на думите", където именно и търси точното им послание.
Романът е естествено продължение на твоя блог. Как се превърна в търсач на думи?
Чувството за езика и отношението към него ми е предадено по наследство. В гените ми е, защото съм от семейство, в което повестността много се цени. Баба ми и дядо ми са учители. Родителите ми са лекари и съм израснала в дом с много книги. Винаги у дома са били на почит знанието, говоренето, разказването. Така чувството за език го приемам като предаване на наследство, а от там насетне започнах да търся старите думи. От една страна баща ми е от Плевенско - село Гиген, в което съм живяла до 7-годишна и където съм прекарвала всичките си лета. Майка ми, от друга страна е от Еленския Балкан. Естествено, родителите ми са носители на два много различни говора. Като малка съм се вслушвала в тях и съм търсила отделните нюанси на думите. Била съм с наострен слух за тях. И до ден днешен ми изкачат абсолютно неочаквано, като "куче в чекмедже". Блогът го започнах поради голяма потребност да пиша като начин да пътувам към себе си. Просто ми хрумна идеята да търся забравени думи и така се роди инициативата "Обичам българските думи", която събра много хора, които имаха подобна потребност да споделят спомени, да съхраняват българските родни думи и от личен блог в някакъв момент това се превърна в общност от хора с отношение към българските думи, история, култура, дух и фолклор.
Създала си им пространството.
Може би да, отворих го, а може и то да е било там и аз просто да съм стъпила на пръсти и хората да са се събудили. Не знам как се получи, но истината е, че импулсът за книга дойде именно от тази аудитория. Те бяха онези, които ме насърчиха. Преди това не съм мислила за книга. Извървях този естествен път до там особено с момента, в който срещнах истински сюжет и го припознах като възможен за роман. Толкова естествено се случиха нещата.
Има нещо много автентично в романа, което сигурно се дължи именно на това твое дълбаене из миналото. Как стигна до легендата?
Като посетих музеят на Бусненската керамика. Много се впечатлих и не можех да си обясня, защо тя е толкова неизвестна. Всички познават троянските съдове, а никой не познава образците на бусненските, които са не по-малко красиви. В това видях идеалната цел и я поставих пред всички останали. Искаше ми се да разкажа на хората така ,че отново да изникне пред очите им. Да разберат какъв занаят е имало и как за съжаление са прекъснати пътищата към него. Трябваше много в дълбочина да се запозная с керамиката. От една страна с технологията й, от друга с местността, в която се развива действието и където са били бусненските майстори грънчари. От трета страна просто трябваше да се гмурна в 17-и век. Започнах да чета за керамиката и особено важна за мен бе една от книгите на Цанко Живков, който е историк и литературовед и много години от живота си е посветил в края на 20-и век за да изследва тази керамика. Там намерих тази легенда. В момента, в който я прочетох, си казах, че е страхотна основа, върху която мога да стъпя и върху нея да изградя образите. Представи си колко важно е било наистина това, че на времето турският султан да каже: "Тези хора да ги оставите да пътуват, където си искат, трябва да помагате на тяхното дело". Наистина се е омагьосал от грънците им. Толкова сила има в тази керамика, че тя наистина е отворяла врати. Стана ми интересно и исках тяхната история да стигне до повече хора. Тези съдове наистина са в Топкапъ сарай. Те са били занесени там и ги има. Така започна страшното дълбане – много фолклор, местни източници, ровене по архиви, ходене из трънския край, за да може да бъде предадена тази автентичност на времето и на хората с техните облекла, с говора им, докъдето е възможно, с вярванията им, обичаите, ритуалите.
Заглавитео "Глина" носи различни нюанси – за сътворението, божественото в нас, извън нас...
Много е комплексно, наистина. Глината я ползвам като метафора на сътворението и сътворението само по себе си като божествено начало. Ясно е, че майсторът е проекция на Бога, но носи и двойнствено начало в себе си. Според мен божественото е там, където е калта.То стига до глината и до дъха и духа, но от там насетне предопределеността идва от хората. Тя идва от думата, както става ясно в края на история. Именно думата е тази, която предопределя съдбата.
Пак се връщаме към думите. От тях и тръгнахме. До колко истински се вслушваме в тях и в посланията им днес?
В днешно време малко подбираме думите. Не разбираме силата им, а всъщност сме много зависими към тях. Няма го отношението към езика, въпреки че на едно микрониво, в което работя и живея, мога да усетя това желание у хората да се върнат към тях и някакси да съживят стария език като носител на един код, на енергия, която не може да бъде набавена от друго място. Масово хората не използват пълния потенциал на езика, а влизат в удобството на клишето, на това да бъдеш като другите, отколкото да бъдеш различен. Има какво да се работи в тази посока. Загубили сме си сетивността. А това е основното, защото старите думи са изградени на този много прост принцип на живот с природата и ясни авторитети и принципи на почит между поколенията и хората. Сега това е размито и от там идва и безтегловността, лутането на хората, да не могат да се свържат със себе си, да имат нужда от признанието на другите. Езикът е инструмент за изразяване навън, но може да е и обратното – за дълбаене навътре в самите нас. Затова трябва да отворим това пространство. Ако малко повече мислим върху начина, по който се изразяваме, това неимуверно се връща навътре към нас и започва да работи за нас.
В навечерието сме на Коледните празници, които този път са по-различни и искаме или не, тази година се вглеждаме повече в това, което сме. Какво помниш ти от тези празници в твоето детство?
Любимият ми спомен от детството, свързан с Коледните празници е вечерта на Бъдни вечер, когато се подрежда трапезата. Ухае на печени чушки, зелеви сърми, на запалена печка с дебелото дърво – Бъдника. Баба ми казва: "Седнем ли на масата, не ставаме до края. Ако станем, трябва да бъдем приведени, както са и житните класове на нивата." Това ни беше много любимо и като деца, естествено, обичахме да ставаме за да ходим точно приведени. Друг любим спомен, пак е с баба, която ни раздаваше по една скилидка чесън, за да я сложим под възглавницата. Така щяло да се сбъдне това, което ще сънуваме.
Да си припомним пак какво е значението на думите на коледните празници.
Бъдник е думата за тези празници. Дървото, което се отсича при специален ритуал в гората, трябва да е тригодишно. Прави се в него дупчица, налива се масло и се запалва. Това не е случайно. Рождеството съвпада с началото на новата слънчева година. От една страна е християнския празник, от друга са старите езически народни вярвания. Те помежду си добре резонират и показват, че това е времето на прераждането, започването на новото начало. Времето на слънцето, на огъня, времето на новите надежди - да бъде хубаво, да е здрава годината. Мислете за Бъдника, дори да нямате жив огън в къщата си, визуализирайте го! Представяйте си го и си го пазете в сърцата! Това е, от което се ражда началото – светлината.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.