Любов и ужаси в Канада

Кой?

Режисьорът Дени Коте. Упорито и старателно татуиран канадец, бил е кино-критик, след това сам започва да прави филми. След като пише първия си сценарий, една сутрин се събужда и решава най-изненадващо, че ще снима новия си филм с българи. И го прави. Срещнахме се с него след първата прожекция на продукцията у нас. Получи се дълъг и интересен разговор...

Какво?

Въпросният филм – "Нашият личен живот", който беше представен на София Филм Фест тази година. Разказва историята на българите Милена и Филип, които се виждат за първи път в Канада.

Двамата са се запознали в интернет чатрум. Сега Филип е дошъл в Квебек, за да бъде с жената, която е виждал само през уебкамера. Милена и Филип взаимно са увлечени и все пак си остават напълно непознати. Двамата се настаняват в наета хижа и постепенно започват да се опознават и да изследват природата наоколо – и двете преживявания се оказват по-предизвикателни, отколкото са очаквали...

Кога се запали по киното?

Когато бях тийнейджър бях изгледал огромно количество от най-бруталните хоръри. След това влязох в университета и преподавателят ми, когото обожествявах, ми даде списък с филми, които е добре да видя. Помня как една нощ гледах два от тях. Единият беше "Теорема" на Пазолини. Помня тази нощ. Тогава нещо просто се случи.

След това, разбира се, почнах да ходя в киното всеки ден, правех радио-предаване, пишех за кино в няколко медии около 7 години. Така че съм киноман.

Къде се чувстваш у дома си?

Всички филми, които правя, са по някакъв начин свързани с това усещане, но с обратен знак. Първият ми филм се развиваше на голямо разстояние от Монреал, вторият - в средата на нищото, новият ми проект отново е в едно отдалечено селце.

Мисля, че колкото по-далече съм от дома, толкова по-добре се чувствам. Самият аз не си го обяснявам лесно, но явно творческият ми дом е далеч от реалния.

Как избираш местата за снимки? Каква е ролята им?

Когато си далеч от дома, си малко по-съзнателен. Като например аз сега съм в България. И се улавям, че правя три пъти повече наблюдения и заключения за света, когато съм тук.

Когато не си в собствени води, всичко става далеч по-важно и гледаш света сякаш под лупа.

Защо направи "Нашият личен живот"?

Повечето режисьори правят филми, защото искат да засегнат някоя тема, например рака, смъртта, или любовта. Други обичат да разказват истории. Всички те имат нужда от кауза и със сигурност – субект.

Аз съм видял толкова много филми, поетични истории, американски екшъни и европейски филми на известни и неизвестни режисьори. Но за мен най-важното е да си играя с киното, с повествованието, с установените правила.

Затова "Нашият личен живот" беше най-вече предизвикателство. Да направя филм на език, който не разбирам. След това – да го направя с минимално финансиране, на далечно място, с дигитална камера и т.н.

Виж трейлър на филма

Знам, че филмът е вдъхновен от лични преживявания. Разкажи малко повече за тях.

В продължение на месеци, почти година, си чатех с едно момиче от Москва. По едно време тя ми каза "Ти си най-вероятно най-важният човек в живота ми в момента".

Моля? Наистина се запитах: "Какво по дяволите си мисли тя?".

Аз мога да си сменя идентичността, да й кажа каквото си искам, можех да се преструвам, да си измисля име, професия, живот, всичко. И ако тя дойде при мен, аз мога да направя с нея каквото си поискам.

Разбира се, много хора се запознават в чатовете. Разбира се, не всяко общуване е неистинско. Но аз по-скоро съм песимист.

Честно казано, в този филм не исках да кажа "не прави това", или "внимавай". Просто исках да измисля странна история, да я раздуя като балон и накрая да я спукам.

Мислиш ли, че когато има дефрагментация на установени жанрове - каквато ти правиш във втората част с мистичния хорър елемент насред любовна история – е по някакъв начин несериозно отношение към киното и към изкуството? Имам предвид, че дори братята Коен, Тарантино, Джармуш са обвинявани, че правят велики филми, като се ебават с жанровете, защото не им стиска да направят класика..

Според мен зависи от мотивацията да правиш кино. В моя случай зависи от това, дали се слагаш на мястото на зрител, или правиш филми за себе си.

Дали трябва да го хвана за ръчичката и да го поведа през филма, за да го предразположа да се почувства удобно? Не и за мен, хъхъ.

Моята идея е да го заведа точно там, където не му е удобно. И искам това да бъде всеки филм - изненадващ и непредсказуем. Изобщо не искам по време на филма залата групово да реве, да се смее и да чувства едно и също – определено не искам това да се случва на моите филми.

Това не е предизвикателство за мен. Повече ме кефи всички да са хвърлени в джаза и да са безкрайно объркани. Провокирани. Изненадани.

Защо камерата е толкова подвижна във филма? От къде дойде идеята да снимаш всичко от ръка, почти без статив?

Да, често хората се оплакват, че даже им се вие свят... По филма работих с оператор, който е много по-запален по такова алтеративно снимане, от колкото съм аз.

Но в същото време се съгласих с него, че такъв ефект в операторската работа ще направи филма малко нервен, малко объркан и мистичен.

Искахме да не се знае кой гледа, да бъде като реалити, като воайорство - така следенето на случващото се е още по-активно. Най-главното беше да изнервим филма една идея.

Как ти хрумват идеите за филмите ти?

Тъкмо си мисля за новия и си бях обещал когато журналист ме попита как ми идват идеите да кажа: нямам никаква идея хахаха. Всеки – различно.

Често приятелите ми казват, че във филмите ми има повтарящи се неща, кадри, теми, идеи.. Но това е подсъзнтелно, не съм ги мислил...

Защо реши да работиш с български актьори (Пенко Господинов и Анастасия Лютова)?

В Канада актьорското майсторство е прекалено външно. Всички са прекалено експресивни, шумни и телевизионни. И когато видях как играят Пенко и Анастасия, ми стана изключително приятно – бяха толкова естествени, толкова преживяващи...

Как ги намери?

Чрез Явор Гърдев. Търсех агенции с български актьори и всички бяха фиктивни. Накрая намерих неговия сайт и ми се стори сериозен. Писах му, той ми върна контакти и видео за актьорите, с които той работи. Така се намерихме.

Толкова ми харесаха, че дадох половината бюджет те да дойдат в Квебек и оставих другата половина за продуциране. Целият екип работи безплатно по този филм.

Накрая даже не можах да го прехвърля на лента, защото от националния филмов център в Канада ми отказаха с аргумента, че в главните роли не са канадци.

Как беше работата с Пенко и Анастасия?

Страхотно. Те бяха много истински. Обсъждахме сценария постоянно – казваха ми, "а, тук се опитваш да си забавен, обаче не се казва така на български" – и така променяхме сценария в хода на снимките.

Как разбираше дали са искрени, дали се справят, след като не знаеш езика?

Имах два варианта на сценария – на английски и на български – знаех какво казват и се ориентирах...

После на фестивал в Германия един българин, който гледа филма, ми каза "ти не знаеш какво правят те във филма – не можеш да ги усетиш, но интуитивно са направили наистина чудесни неща".

Едно такова място е как Пенко седи пиян на една маса и говори като типичен българин. Негова ли беше идеята за епизода?

Хаха, да, ето този епизод например те ми обясниха какво означава...

Какво означаваше ритуалът с прасето във филма? (героят на Пенко лови едно прасе на кална арена)

Ух, това е някакъв малоумен ритуал – събират се хиляди хора, натряскват се до козирката и се опитват да уловят едно голямо прасе и да го вкарат в клетка за 2 минути. За снимките се обадих на организаторите на фестивала, помолих да снимам и Пенко лови прасе пред 5 000 човека. Участваше в състезанието...

Идеята за тези кадри беше, че българинът в Канада трябва да участва в нещо мега тъпо местно и типично. Този момент е своеобразен преход към странната част от филма.

Защо Източна Европа ти е интересна?

Посещавал съм всяка страна тук. Този район от света ми е интересен. Азия, например, не ми е интересна. Южна Америка – по-скоро да. Източна Европа – определено - интересна история, равиващи се страни, интересни процеси, нещата се случват сега, бързо и е определено интересно.

Разкажи за новия си филм?

Казва се "All, that she wants" (букв – "Всичко, каквото тя иска"). Разказва се за едно момиче, което живее с 5 мъже. Нито един от тях не е интересен, всички са опасни и тя трябва да намери начин да напусне селото си и да започне нов живот.

Но баща й отказва да я прати на училище. Всички мъже я тормозят и тя се бори да преодолее всичко и да избяга.