Тоалетна хартия "Дзен", кондоми "Исус Христос" и Достоевски

Три месеца след като новата книга на Радослав Парушев "Project Достоевски"  (откъс чети тук) е в книжарниците, се срещаме в кантората на Чарли.

Посреща ме със студена бира и нетърпеливо каза: „Моля те, само не ме питай за Бърза литература! Ти нали няма да ме питаш малоумния въпрос „Какво стана с Бърза литература“? Писна ми!“.

Изобщо не възнамерявах да се занимавам с въпроси, които се раждат не с четене, а с бърза проверка в Гугъл.

Въпреки това променям плана и го питам нещо около групата, която направи популярни петимата обещаващи съвременни български автори (за да провериш кои, пусни една търсачка)...

Защо авторите от Бърза литература и техният кръг приятели писатели напоследък издават книги с все по-голям обем. Не е ли странно това във времето на литературата-хамбургер?

По-скоро е част от личното ни развитие. Писателите започват да пишат от къси форми. Малко са авторите, които на 20 са седнали и са написали роман, който им се е получил. От друга страна, аз не мога повече да пиша разкази.

Както наскоро си говорих с един приятел, свършиха мацките по улиците. Абсолютно убеден съм, че ги има, но ние не ги забелязваме, защото пораснахме. Интересът към мацките ни спадна,  а заедно с него – и интересът към разказите. Някак си тези две събития вървят ръка за ръка.

А кой ходи по улиците вече?

Хаха, не знам. Сигурно сме ние.

Всичките ви интервюта се занимават не с вашите книги, а с вас самите. И като гледам въпросите, много малко от хората, с които си говорите, са ги чели. Теб това ласкае ли те?

Аз съм сигурен, че доста по-малко хора са чели книгите ми, отколкото разни мои интервюта. Не, не ме ласкае и нямам нужда да ми обсъждат личността. Нямам нужда и да ми обсъждат книгите. Искам обаче обратна връзка за тях. От адекватна медия.

Чие мнение за "Project Достоевски" поиска първо?

На Богдан Русев. Защото, както му написах и на  посвещението на книгата, която му подарих, „преди да завърша някое изречение от тази книга, мислех за теб“. За него като строг редактор, не като някаква мъжка любов, разбира се.

Сега има ли нещо, което искаш да кажеш за книгата, което не си казал в нея?

Бих я направил по-дълга, ако я пиша сега. Повече философски диалози и монолози. И обем. 

Какво искаше да кажеш с нея в началото?

Исках да си напиша една рекапитулация на живота на 33 години. Да си направя подарък за 33-тия рожден ден, в който да напиша как стоят нещата. Прецених, че един мъж на 33 трябва да знае кое как стои в живота. Исках да уловя един миг, който да погледна на 66 и да знам, че на 33 съм мислел това и това.

И какво се получи?

Сборник с въпроси. Не с отговори. Новите неща, които ме вълнуваха тогава бяха мястото и функциите на личността в корпоративната система.

Това е и основният сблъсък в Project Достоевски...

Да, точно така. Сега по-други сблъсъци ме интересуват, но тогава беше това. На прага на тази много важна възраст аз исках да анализирам своите възгледи върху живота, вкусовете си и литературните си увлечения. Тогава Достоевски беше най-голямото ми влияние и това е непроменено досега.

Резултатът е много повече от това...

Надявам се. Аз от 10 години замислям тази книга – искам отдавна да напиша корпоративен роман и да кажа мнението си за корпоративната действителност. Също така се получи един жив, пластичен и четивен текст, който има шанс да стигне до повече хора от предишните ми книги, защото е по-разбираем и лекичък.

С какво те изненада?

Главно със сюжета. Има 2 типа писане – единият е, когато от самото начало знаеш какво ще се случи. Той не се използва само от посредствени шарлатани като Гришам, а и от сериозни автори, включително Достоевски.

Другият, по-трудният, е да не знаеш, да я напишеш до средата и да стигнеш до това да питаш приятелите си: „Добре, са к'во да правя с тоя, тая или т'ва?“. Сюжетът ме изненадваше, защото не знаех какво ще стане. Имах желание този път да не убивам героя и затова му се размина. 

Колко често си говориш с Достоевски?

Много интересно, че ме питаш. Това беше една от основните причини да стана писател. Когато бях тийнейджър и живеех в родната Мусагеница и веднъж си разхождах кучето, една сутрин имах халюцинация. Това не съм го казвал на абсолютно никого, описано е само в един мой дневник.

Тогава бях чел само една негова книга – „Престъпление и наказание“ и даже много-много не ми беше харесало. Това беше секунден блясък между две реалности и ми остана като спомен завинаги.

Знам, че звуча като малоумен, психичноболен или човек, който оригиналничи излишно, но съм абсолютно убеден, че казвам истината, така че ми е все едно кой как ще го приеме. Аз имах халюцинация, че говоря с Достоевски, и този диалог после се задълбочи и до ден-днешен продължава. Всъщност той е един от най-ценните ми събеседници.

Като си тръгнал с оригиналниченето, в книгата има няколко момента, в които се поставяш до големите модерни  източноевропейски автори като Пелевин и Вивег. В реалността как виждаш мястото си в новата българска литература?

Като ме питаш така, сигурно си даваш сметка, че ме провокираш да ти отговоря нескромно...

Да, предизвиквам те!

Много ме затрудняваш, защото цялостното ми амплоа в промотирането на тази книга е на едно скромно и притеснено момче и това много продава. А ти ме караш да съм арогантен.

На фона на българската литература от 90-те единственият по-добър писател от мен е Алек Попов. Никой друг, включително приятелите ми, не е написал нещо, което харесвам повече от нещата, които аз съм написал.

Четеш ли нова българска литература?

Да, дори това, което не става за четене. Много съм снизходителен и изобщо не съм като колегите, които казват „как ме прееба, че ме накара да си го взема това“. Трябва да се чете и да се следи.

Толкова ли е трудно да се роди нещо по-добро и по-интересно?

Повярвай, много искам да открия новия Радослав Парушев, само че такъв няма. Затова винаги когато ми се предлага да участвам в разни конкурси за разкази и проза, се съгласявам да участвам. Защото ако Пенчо Славейков не беше седял да чете стихове на млади поети по цяла нощ, Яворов щеше да си остане телеграфист в Поморие.

От друга страна, за вас е много по-лесно, защото в момента всеки би те издал. За един млад автор нещата дори не тръгват от това колко е добър, а има ли изобщо смисъл да пише. И дори не говорим за финансов смисъл, какъвто очевидно няма...

Абе да ти кажа, права си – ето вчера открих някакво ново културно пространство. Признавам си, че никога не бях чувал за тези хора, а те ме бяха поканили като свой любим автор да кажа нещо. Тръгнал съм по наклонената плоскост на казиона, ако я знаеш тази дума. Бавно се превръщам в Стефан Цанев, който всички го канят, но малко от тях го четат. Famous for being famous.

А другия въпрос... В момента издаването е много по-лесно от преди. В момента наистина се издават много повече български книги и е много по-лесно да ти дойде редът. В момента един млад дебютант ще чака 1 година на опашка, а през 90-те е трябвало да чака 10 години на опашка. Ако някой смята да започва да пише, за да печели пари, трябва да бъде маниакално добър и комерсиален. Няма как дебютант да бъде такъв, освен Чък Поланик примерно – един в света. Парите не могат да бъдат стимул за един автор.

Аз ако направя 3 издания на книгата ми тази година, знаеш ли колко наема са на апартамента ми? По-малко е от наема ми за 1 година. Тоест – 3 издания на роман, което не се случва у нас почти никога. Примерно Захари Карабашлиев го направи миналата година. Но предполагам разбираш, че говорим за абсолютен абсурд.

В книгата ти рекламата убива философските въпроси и ги принизява до словоблудства. Затова и най-черните шеги са свързани с нея. Тя ли е врагът?

Рекламата и простотията са всесилни, това е ясно. И рекламата, макар че няма нищо общо с философията, може да прави продукти на база философски трактовки.

В книгата искам да кажа, че след като ти продават тоалетна хартия „Дзен“ (да, такава реално има), също толкова успешно могат да ти продават тоалетна хартия „Достоевски“. И презервативи „Исус Христос“. И при положение че човечеството е навито да си ги купува, така и ще му ги продават.

Главният персонаж на "Project Достоевски" се бунтува срещу корпоративната действителност. Преди година ти направи нещо подобно – основа собствена кантора. Това борба ли е срещу Системата?

Да, аз се отделих от нея, но реалният резултат беше издигане в Системата. Защото сега аз давам заплатите. Но самата Система не ми е виновна, а това, което ние сами правим в нея и с нея. Аз много харесвам капитализма.

Държа на него и бих го защитавал с оръжие в ръка в случай на контрареволюция. Но мразя например психиката „от 9 до 5“. Това според мен е едно от най-глупавите неща.

В книгата казваш, че живеем в свят, в който сме забравили и не четем Достоевски, а в България в театрите, киното и литературата постоянно присъстват Чехов, Достоевски и Шекспир. За сметка на това малко случайни хора на улицата могат да назоват трима съвременни български писатели...

А-хаа, чувствам някакво раздразнение в твоя въпрос :)

Ами да... има дни, в които предъвкването на едни и същи текстове омръзва. Но въпросът ми по-скоро е: привършиха ли нещата, които можем да кажем за човека и света? Затова ли едно модернизиращо се общество постоянно копае в класиката?

Истината е, че на всеки 10 съвременни български писатели само един е стигнал до класиката и това е сериозен проблем. В същото време има книги, като Новия завет, които са старички, но съдържат понятия и принципи, които до ден-днешен важат с пълна сила.

Тези истини и досега не са намерили приложение. Защото ако „Обичай ближния си“ имаше приложение, щяха да ни се разминат някои от най-забележителните случки в историята. Няма значение една книга на колко време е.

Светът не е излекувал първоначалните си рани. Ние не сме стигнали много далеч и ако някой има нужда да търси по-различни истини и въпроси от тези основни прастари дилеми, да си ги търси.

Както се разбрахме, можем да чакаме само романи от теб. Какъв ще бъде следващият?

Женски роман, в който много добре знам какво става в края. Това е за първи път в живота ми и е вълнуващо. Ще бъде разказан от името на жена и това е суперпредизвикателство. Също така, както „Идиот“ е роман за добрия човек, моят ще бъде роман за щастливия човек.